Passer politicus
Като студент по класическа филология в нашата Алма Матер често слушах следната история. Последните дни на октомври, някъде през 80-те години на XX в. Навън е циганско лято, докато в Гълъбарника, както е известен сумрачният таван на Ректората, където се помещава катедрата по класическа филология, вече е зима. Поради това прозорците на семинарната библиотека са широко отворени. Мирише, както обикновено, на плесен, яхния (кухнята на студентския стол гледа към задния двор, накъдето е обърната и библиотеката) и запалена шума. Тихо е, занятията току-що са започнали. Всички в малката зала – трима студенти и един преподавател, мълчат, свели поглед над някаква книга.
Изведнъж през отворения прозорец шумно влетява врабец и каца на първия чин, точно под носа на преподавателя. Птичката се отърсва, рязко раздвижва глава и поглежда към него. Той на свой ред вдига очи от текста и казва нещо. "Ще дам на това врабче малко от кифлата си", бил казал тихо и със скромна усмивка преподавателят по латинска епиграфика. Това гласи едната версия на историята. Според друга версия в залата протича упражнение по римска литература. "Я, passer!", била казала госпожа професорът. "Колеги, passer domesticus! Спомняте ли си за мъртвото врабче на Лесбия, възпято от Катул?", добавила след малко. "Тук влизат всякакви!", бил рекъл младият, строг асистент по старогръцки език според трета версия на историята. И т.н. Птичката се била превърнала в огледало на нравите, царящи в малкото общество на катедрата.
Същата октомврийска утрин тридесет и няколко години по-късно. Мястото е няколко етажа по-долу от Гълъбарника, залата е по-голяма, студентите повече. Мирише на измит паркет и запалена шума. Тихо е. Проф. Димитър Токушев, председател на Конституционния съд на България, трябва да изнесе лекция пред студенти по право. Никой не очаква нищо необикновено. Преподавателят ще прочете с равен глас това, което е подготвил да прочете, студентите ще го запишат. Няма да има въпроси. Няма да има критика. Просто лекция като лекция.
Изведнъж през вратата влетяват няколко момчета и кацат точно под носа на професора. В първия момент може би си е помислил, че са закъснели студенти от неговия курс, и се прави, че не ги забелязва. После, когато момчетата проговарят и споменават на висок глас името Делян Пеевски, разбира, че е станало нещо извънредно. Сега ги поглежда. Приличат му на накокошинени врабци. Едни такива никакви, а се перчат. И не само се перчат, ами го съдят – него, върховния съдник! Навярно няма време да се възмути, защото друго едно чувство го залива. Безпомощност. Докато момчетата му задават въпроси, самообладанието и авторитетът му окапват като листата, брулени от октомврийския вятър. Оклюмва, обира си нещата и без да каже нищо на втрещените си студенти, излиза от залата. Врабчетата се настаняват върху неговата катедра и започват да четат лекция пред цялото общество.
"Свикнали сме да обичаме истината, доблестта и да съдим според делата, а не според думите", заявяват простичко, с библейски думи нашите врабчета. Лекцията, която тече вече цяла седмица в окупираната 272-ра аудитория на СУ, е за истината. За това какво е истина. Тези, които внимателно слушаме урока на студентите, виждаме от техните действия и разбираме от техните думи, че истината е три неща, които не могат да съществуват едно без друго. Ето кои са те.
Първо, истината е знание за това кой, по каква причина и с каква цел е извършил или не е извършил нещо. Тя е сбор от факти. Факти, до които всички трябва да имаме достъп, защото те съставляват нашата обща памет и ни позволяват да имаме минало, а не да се питаме постоянно кои сме и защо сме станали такива. Второ, истината е нещо, което се търси, желае, обича. Някакво най-добро, красиво и блестящо, което е наш образец, наша норма, наш закон. И трето, истината е доблестно действие. Ще рече, действие, подчиняващо се на ценностите и образците, които обичаме и за които говорим като за най-добро. Именно на тях, а не някои други, които скриваме или замъгляваме.
Но ако студентите говорят не за друго, а за истината, къде другаде трябва да го правят, ако не в университетите? Така питам тези техни обвинители, които твърдят, че протестът не трябва да се провежда в университета. Ако студентите говорят за необходимостта от истина, това може ли да бъде пречка за учебния процес? Не стои ли в основата на всяко образование, независимо дали лично или обществено, именно въпросът за истината? И какво значение имат няколко непроведени лекции или няколко кисели преподаватели, които не са могли да стигнат до своите кабинети, при положение че на обществения ни кантар е поставена самата идея за истина? Така питам другите им обвинители, които твърдят, че окупиращите пречат на учебния процес.
И, най-сетне, виждали ли сте някога в друг някакъв случай други студенти, които да казват с такава обич и с такава неподправена убеденост, че университетът е техен дом? Аз не съм – нито като студент, нито като преподавател. И не се надявам в скоро време да видя отново. Така питам третите им обвинители, които твърдят, че протестиращите студенти са неученолюбиви, мързеливци и кръшкачи. Напротив, за времето, в което се борят да имаме истина, те ще научат много повече за обществото, отколкото биха научили от години четене на Аристотеловата "Политика". Сигурен съм в това и малко им завиждам, че ще им се случи.
Има обаче и четвърто обвинение. То е, че протестът на студентите е политически. Да, политически е, само че в един по-широк и по-стар смисъл на думата "политика", която изначално означава "общите неща" (от старогр. ta politika). Та той е политически не защото е подклаждан от партии или властови кръгове, или пък има за цел студентите да образуват своя партия и с нея да влязат във властта, а защото засяга самите основания на живеенето ни заедно, засяга общите ни неща. Общите ни ценности, общите ни места, общата ни история, общата ни истина. Засяга възможността да знаем кои сме като общество.
По подобие на врабчето, което влетява в катедрата по класическа филология, за да покаже какви са характерите на работещите в нея преподаватели, студентите, влетели в лекцията на Димитър Токушев, поставиха огледало пред нашето общество и му показаха какво е в момента. Ще не ще, то ще трябва да се огледа внимателно и да прецени доколко отговаря на идеалите, които твърди, че притежава. Или казано с един от лозунгите, окачени върху сградата на ректората: "Студенти изпитват държавата".
Застанал пред тях, човек наистина се чувства като на изпит. Така се почувствах и аз, когато застанах пред двайсетината студенти, окупирали аулата на НБУ. Посъветвах ги да си направят своя организация в университета и да поискат от властите конкретни неща, които ще подобрят студентския им живот. И знаете ли какво стана? Отрязаха ме. Скъсаха ме на техния изпит. Просто престанаха да ме слушат, така че трябваше да се откажа от предложенията си. Те наистина не искат нищо за себе си. Искат истина и промяна в начина, по който се отнасяме към общите ни неща.
Затова и докато си тръгвах от аулата, си помислих, че на България се е случило нещо много хубаво. Може би най-хубавото, което ѝ се е случвало от падането на комунизма. В обществената ни фауна се е появил нов обществен вид – вида на младите хора, които не гледат на общите ни неща като на чужди и няма да пренебрегват грижите за тях. Този вид наричам, къде на шега, къде сериозно, вида "обществено врабче", passer politicus.