Последното, което човек може да си помисли, че ще завари посред римски амфитеатър, е ято кокошки. Такава гледка ни посреща в Дуръс, Албания. Както всички заключиха на глас - свободно отглеждани. Вероятно собственост на притежателите на къщи, които засега явно никой не е в състояние да отмести, че да се довършат разкопките на амфитеатъра. Някои от сградите точно отговарят на дефиницията за съборетина, а килимите им са проснати да се проветряват на оградата около римското съоръжение. 
Амфитеатърът е построен във II век от новата ера при император Траян. Разкопки са направени само върху половината от площта, която заема, по причини, които вече бяха споменати. Говори се, че местните власти преговаряли със собствениците на къщите да ги изместят, за да продължат проучванията, но не е известно дали това наистина е така. 
В римско време тук са се събирали 20 хил. души, за да наблюдават игрите на мястото, където днес на воля ровят кокошките. Амфитеатърът се е използвал активно до V век, сочат историческите извори, макар че по онова време християнството вече е било прието по тези земи. Съоръжението е кандидат за защита от ЮНЕСКО. В същото време от няколко организации, ангажирани с опазването на културното наследство, е включен в списъка на най-застрашените обекти в Европа през миналата година. 
Век по-късно посред амфитеатъра се изгражда църквата Свети Асти, по името на мъченик, който е и първият архиепископ на Дуръс.
Консервация на амфитеатъра не е правена до 2000 г., но остава утехата, че някои от стенописите в църквата са запазени. За разлика от други, които са станали жертва на палене на огън с автомобилни гуми в съвсем ново време.
За толкова древен град, чиято история води до 7 век преди Христа, е странно, че почти няма останки дори от по-късно време. Една от възможните причини е, че не са правени разкопки. 
Свидетел на времето, в което наричания по нашите земи Драч, е бил във владение на Венецианската република, е една кула, която погледната отвисоко се вижда, че е превърната в кафене, което явно се ползва в по-топлите месеци, макар че температурата около Нова година е около 16-17 градуса и на много места могат да се видят цъфтящи рози и теменужки. 
Археологически доказателства за българските набези по тези места също няма. Това се е случило в края на 10 век, по време на Първото българско царство, начело с цар Симеон. Останките от някогашна крепостна стена, извисявала се на 12 метра височина, могат да се видят на няколко места, включително и част от нея вградени в нов жилищен блок, който на последния си етаж има панорамно кафене. 
От него се вижда от едната страна пристанището, към което гледат малки кооперации от ново време, кръстени "Port view". Гледката от тях е към товарния терминал на пристанището и не се покрива с предствата ми за романтика, но вероятно това име е помогнало за оформянето на цената на кв. м. В тази си част Адриатическо море(Албания има излаз и на Йонийско - общо около 400 км. крайбрежна ивица) е с широки пясъчни плажове, които в района на Дуръс вече са опасани от местния аналог на Слънчев бряг - огромно количество хотели, разположени близо един до друг. Те обаче са разположени успоредно на плажа заради естественото ограничение, което поставя съществувалата и преди това част на града. 
Запознатите с местните реалности твърдят, че много от апартаментите в нововъзникналите хотели се купуват от албанци и изплащането им се организира като се ползват по график от членовете на големите фамилии. Това се оказва е ключово за оцеляването на големите семейства - те живеят като обединяват доходите си и така тези, които нямат сносна заплата, успяват да оцелеят. 
От птичи поглед, а понякога и от нивото на улицата се вижда, че по и над покривите гъмжи от бойлери - обичайна гледка в страната, където често има режим на водата или пък налягането е ниско и затова се налага такова техническо решение на проблема. 
В Дуръс, като във всеки уважаващ себе си пристанищен град, в хотелските менюта преобладават морските деликатеси, които се оказват и по-евтини от други специалитети, типични за кухнята на балканите. В ресторанта на хотела ред неща се оказва се доставят от земеделското стопанство на собственика - от ракията, която всяка вечер е с различни нюанси и градуси, през доматите и краставиците, сиренето, до зехтина на масата. Повечето хора си го приготвяли в домашни условия. Леко горчи, а маслините, които се продават по пазара - са меко казано горчиви. 
Дуръс се намира по-скоро в земите на гегите, които владеят севера. На юг са тоските. Както в общия случай северняците се смятат за по-ненапреднали във всяко отношение. Това разделение е и по линия на климата, който дава възможност за две реколти годишно на юг, на север нещата не стоят така. Впрочем албанските краставици са вкусни и през януари, а покрай пътя често се виждат парници със зреещи и в момента домати. А дворовете неизменно са пълни с отрупани по това време на годината дървета с мандарини, лимони и портокали. 
По улицата, която води от амфитеатъра до крайбрежния булевард, могат да се видят няколко красиви старинни сгради, декоративни елементи с италианско влияние и кафенета със средиземноморска атмосфера, където кафето се сервира късо и много ароматно. 
В магазините се продават ментета на маркови часовници, бижута и други артикули, чиито дизайн, претрупан с мъниста, перли и камъни, е напълно подходящ за средностатистическо чалга събитие.
Улицата извежда край брега, където се извисяват подарените от Кастро на Енвер Ходжа палми. Всъщност изобщо не е сигурно, че това са тези точно палми, има твърдения, че междувременно са заменени с други.
По улиците на много места цигари се продават или наредени на някой парапет до тротоара или от павилиони-колички. По въпроса за бандеролите и акцизите нещата не стават много ясни за обикновения потребител. Запознати с местните нрави и ситуация поставят голяма доза съмнение и върху напитките, с прилежно залепени бандероли, които в някои случаи били копие на оригиналните ценни книги, а в други няма никакво значение, защото напитката в шишето няма общо с това, с което трябва да има. Това ни отказва да си купим от прословутия коняк "Скендербег". Македонецът Ристе, който се явява нашият местен водач поради познаването на езика и особеностите, предлага да ни снабди с бутилки от завода, където се произвежда за износ. Резултатът е, че или това нещо не е произведено в завода, или това е идни изключително лош коняк със силен мирис и вкус на спирт, който не е известно кой и защо все още си купува. 
Една от основните забележителности на местния тоталитарен режим - бункерите, също са осеяли пространствата край пътя. Някои от тях са разрушавани в последните години, за да се събере от тях желязото след като са били дадени "на концесия" от държавата, към други очевидно няма никакъв интерес и продължават да съществуват до дворове, посред ниви и в градинката пред блока. Някои се дават под наем, но явно този, на който се натъкнахме никой не е измислил с каква цел да го наеме. Такава практика е била много разпространена по времето, когато Сали Бериша беше премиер на страната. 