Четвъртък е, отишъл съм на семинар за бъдещето пред политическата опозиция в България. Единият от лекторите трябва да отговори на въпроса защо в последно време студентските протести са замлъкнали. Самият той е студент и активен участник в протестите. Въпросът го засяга лично. Виждам, че докато обмисля какво да отговори, се изчервява.

казва той накрая на отговора си.

Смисловото ударение е поставено върху думата "нещо". С онази интонация, с която, уж между другото, оставяме слушателя пред прага на някое голямо разкритие. Би трябвало да последва тревожно мълчание и някъде отдалеч да се чуе трясък на счупени прозорци. Нищо такова не става. Изглежда, че никой в залата не е възприел казаното много насериозно. Лекторът не е призован да уточни какво ще се случи в събота.

На другия ден, късно вечерта, десетина студенти окупираха главната сграда на СУ "Св. Климент Охридски". През октомври миналата година при вестта за първата окупация изпитах гордост от действията на студентите и впоследствие подкрепях каузата им както мога. Предполагам, че и мнозина други мои колеги и приятели са изпитвали същото тогава. При вестта за втората окупация на мига оклюмах. Наблюдавайки реакциите около мен, виждам, че и други, които бяха еуфорични през октомври, сега оклюмаха. Разликата в настроенията спрямо студентския протест е очевидна. Не е очевидна обаче причината тя да е такава.

Бих се подписал под тези твърдения като под свои. Но бих добавил и още нещо, което, струва ми се, не беше казано до този момент. То е, че част от причините за сегашната окупация са заложени в колебанията около смисъла на окупацията през октомври.

От една страна, тогавашната студентска окупация изработи мощен знак едновременно за възможността да живеем заедно и за желанието да постигнем друга, по-добра обществена реалност. Ние имахме огромна нужда от този знак, тъй като управляващите всеки ден разграждаха, малко по малко, вярата ни, че сме едно общество и че сме способни да променим нещо в общите си работи. С енергични акции, с умни лозунги и най-вече с осъществявани разговори за най-важните неща, касаещи нашия общ живот, студентите успяха да ни върнат, поне за момент, тази вяра. Затова и обществото припозна като свой знак тяхната окупация и я подкрепи.

От друга страна, след прекратяването на окупацията този знак остана един празен идеал. Нито едно от конкретните искания на окупаторите към управляващите не беше осъществено. Не беше осъществен и като че ли по-изпълнимият план да се събуди политическата опозиция. Никой от реалните участници в нея не се зарази истински от примера на студентите. Кой с писма и декларации, кой с разходка до ректората, до един опозиционните лидери и свързаните с тях обществени говорители показаха, че безусловно одобряват студентския протест, но никой от тях не направи почти нищо, за да покаже, че го разбира. Докато студентите изработваха успешен модел за общо опозиционно действие, действащата ни опозиция затъваше в лични кавги и се разпадаше все повече на индивидуални играчи.

По-лесно би било, ако вината за несполуките на първата окупация е само у политическите лица. По-лесното обаче не е непременно по-вярно.

Първо, те не пожелаха да изградят по своя воля мост между себе си и политическите партии. Наместо да намерят общ език с тях, те се радваха на суетата да отхвърлят с няколко изобличителни думи тяхната изразена симпатия.

Второ, те се увлякоха по образа на по-добрата обществена реалност, която бяха постигнали в сградата на университета, и твърде надцениха своите възможности. Успели като че ли само за един миг и със знаменита лекота да изградят помежду си красиво и свързано общество, студентите повярваха, че ще успеят да построят по същия начин същото и извън ректората.

И, трето, което ми се струва и най-важно, студентите използваха ролята си на студенти, за да легитимират интелектуално своя протест, но не издигнаха нито едно конкретно искане, което да касае пряко техния студентски живот. Не направиха дори най-простото, което можеха да направят – да поискат увеличение на мизерните стипендии, които получават, и подобрения на мизерните условия, в които учат и живеят. В резултат на това те увлякоха само онези студенти, които вече имаха някаква обществена позиция. Другите, по правило все още мнозинство в нашите университети, останаха настрана и тяхното неучастие лесно се превърна в аргумент за противниците на окупацията.

Тези три слабости на студентите окупатори могат да се сведат в крайна сметка до една. Тя е от дискурсивен и етически порядък. Студентите изтъкваха, че единственото, за което се борят, е промяна в политическия морал. Този обаче, който казва, че се бори само и единствено за морал, се ангажира много сериозно или да живее извън тукашния свят, или да бъде съвършен в него. Не може да има трето положение – ако не искаш да приказваш празни приказки и само да важничиш. Или всъщност може. И то е моралът всекидневно да се разделя на по-малки задачи, целящи добро, а абсолютната истина, с която той върви – на по-малки, приложими тук и сега истини. Тогава обаче моралът няма вече да се нарича морал, а с много други думи.

 

И аз съм все още млад и добре разбирам, че младият човек много лесно бива завладяван от големи идеали и големи думи и много лесно разпалва другите, когато сам бъде разпален. Но покрай това се питам и още нещо. На кого другиго освен на един студент по-добре приляга да знае, че младият човек – бурно тяло и ветровита личност, не е най-естественият застъпник на нормите и морала? Той е най-естественият им нарушител. Затова и в процеса на окупацията младостта не може да не се проявява двойствено. Тя е несекващ двигател за построяване на идеали и изобличаване на двуличия, но също така е и

По логиката на горните неща, които казвам, втората студентска окупация беше предизвикана и от два мотива, заложени в първата. Единият е да се изпълни с конкретно съдържание вече изработеният обществен знак, който беше оставен празен след прекратяването на окупацията. Другият, който е несъзнателен, е да се подрива сериозността на онова, което беше постигнато по правилен и последователен начин. За съжаление студентите, провеждащи втората окупация, нито следват конкретни стъпки за промяна в обществената среда, нито си дават сметка, че техните действия вече подриват основите на онова, което започнаха да изграждат през октомври миналата година.

Преди няколко месеца оприличих в един свой текст студентите, участващи в окупацията, на врабчета. Символът ми се стори точен. Не познавам друга птичка, която да е толкова издържлива и заедно с това толкова крехка, колкото е врабчето. Не познавам друга птичка, която по-настървено да се хвърля в битки за храна и по-лесно да се отказва от тях. Когато врабчето се накокошини, то като че ли придобива броня и заприличва на малък сокол. Когато пък загуби бронята си от пера, прилича на някоя от онези по-големи сиви трохи, които се опитва да клъвне. Нещо подобно са и нашите студенти. Накокошинени от желанието за истина, те се преобразяват във философи, задаващи най-важните въпроси за обществото. Лишени от бронята на своя идеал, стават като малки деца, които тепърва трябва да се научат на всичко.