Не останаха политици, които да не признават, че сегашното конституционно устройство на съдебната власт, бетонирано от две тълкувателни решения на Конституционния съд, е основната причина да се говори непрекъснато за реформа на системата, но да не се постига реално реформиране. След като парламентът на парламентарната (по конституция) държава се оказа лишен от възможност да извърши съществени промени в устройството и управлението на съдебната система и да коригира очевидния дисбаланс между властите, на политическите сили би трябвало да им "светне", че тясната ивица здрава земя, която им е останала за маневриране, трябва да се използва максимално рационално. Една от възможностите, макар и тя да не е формално в ръцете на политиците, е да впрегнат усилия върховните постове в съдебната система да се заемат от хора, желаещи промяна и способни да я прокарат, запазвайки хладнокръвие пред изкушенията на безконтролната власт.

...

Да се залага на личностите, без да я има гаранцията на променените правила, е наивно, ще кажат диалектиците. Но дали пък точно личностните качества за пост като този на главния прокурор не са най-важното днес и тук, където

се набива в очи все по-безцеремонно? Най-пресният пример е последното заседание на Висшия съдебен съвет, на което половината плюс един висши администратори на системата си назначаваха роднини и обръщаха на 180 градуса заявени вече позиции, без да сметнат за нужно да се мотивират, камо ли да се почувстват неудобно.

...

Да припомняме ли, че сред причините за блатото, в което затъна реформата, беше именно съпротивата на съдебната номенклатура, проявена през годините под най-изобретателни форми - от изтънчен натиск до открити заплахи над несговорчиви политици. Нека парламентарните партии преценят дали биха могли най-сетне, след толкова години

да излъчат със съгласие и пред очите на обществото личност, която да съчетава професионален и морален ресурс, за да бъде главен прокурор. И да я представят на министъра на правосъдието, който в качеството си на председателстващ ВСС има право да я предложи на съвета за гласуване.

За жалост няма особени основания за вярване, че политическите партии са способни на такъв подвиг. Те прекалено дълго раздвижваха въздуха с приказки за реформи и европейски стандарти, оставяйки затъналата в удобното си статукво съдебна система да обслужва в суматохата на политическите разправии своите (и на политическите си контрагенти) олигархични интереси. За добро или за лошо илюзия е, че политическите мнозинства контролират 11-членната парламентарна квота на ВСС - след влизането на избраниците във върховния управителен орган на съдебната система контролът се поема от сложно преплетените интереси вътре в системата.

...

Знак за поемане на отговорност би било и въвеждането на възможност за предсрочно прекратяване на правомощията на главния прокурор - т.нар. импийчмънт. Но не да се ослушват политическите сили и да чакат първо да видят кой ще бъде избраникът и след това да му поставят ограниченията, а да направят това предварително. Възможността за предсрочно отзоваване е бариера пред съблазните на облечения в огромна власт главен прокурор да прескача спорадично до политическата сцена, където конституцията не му е отредила роля. Главен прокурор, който не прекрачва закона и морала, не би трябвало да се страхува от възможността за импийчмънт.

заради функциите на прокуратурата и централизираното й устройство. По конституция българската прокуратура извършва освен наказателно преследване на нарушителите на законите също и общия надзор за законност. Изпълнявайки ролята по надзора за законност във всички сфери, прокуратурата надзирава и сама себе си, а йерархичната й структура превръща главния прокурор във върховен повелител на доброто и злото, който обявява праведните и грешните - чак до момента, в който дойде ред да си каже думата съдът. А вече се видя, че този момент понякога идва след години!

...

Ако парламентарните партии имат поне малко воля за промяна, не трябва да изпускат този шанс за тласък в реформата на съдебната система. Защото без пробив в статуквото на прокуратурата, наподобяваща в момента по-скоро затворена организация за специални поръчения, отколкото публична институция на държавната власт, просто ще трябва да забравим за съдебна реформа.

Тя, реформата, както показа досегашният опит, не се прави с пазарлъци, още по-малко със страх от главния прокурор.

Парламентарното мнозинство избра днес своята квота от двама юристи за Конституционния съд без да им бъде зададен нито един въпрос. А властта в лицето на председателката на правната комисия в парламента Искра Фидосова продължава да дразни мислещите хора и да заблуждава дипломатите, наричайки такава процедура - прозрачен избор.

Прозрачност щеше да има, ако Фидосова или който и да е представител на ГЕРБ беше станал да обясни мотивите на управляващото мнозинство да предпочетат съдия Венета Марковска (номинирана от независими депутати, подкрепящи ГЕРБ), до днес зам-председател на Върховния административен съд, например пред съдия Татяна Върбанова от Върховния касационен съд (предложена от левицата).

Да се чуе ясно обяснение на простия казус: Върбанова е с безупречна репутация, професионална и житейска. За Марковска дори и Европейската комисия каза (и то два пъти за два дни по повод спестените й въпроси), че трябва "да се направят проверки на обвинения в корупция, конфликт на интереси и търговия с влияние" (изнесените за нея факти в журналистическо разследване още през 2010 г. не само не бяха опровергани, дори от Марковска, а самата тя няколко пъти ги коментира абсолютно противоречиво).

Така България стана държава, в която спазването на конституцията ще бъде надзиравано от юрист с диплома по право от полицейска школа (Анастас Анастасов) и от уличен в употреба на влияние за лични цели магистрат.

Какъв ли трябва да е залогът на това падение на властта дотам, че да не се притесни въобще "какво ще кажат хората"? Ами явно специфичен по вид и огромен по мащаб е залогът, щом трябва да остане таен...

Всъщност дори и да бяха зададени въпроси, отговорите щяха да бъдат формални и нямаше да имат значение за крайния резултат в този избор, за който през последните дни беше публична тайна, че е предопределен, а комбинацията от гласове в полза на Марковска (ГЕРБ ДПС и "независими" депутати плюс малко БСП) е впечатляваща.

Няколко часа след случилото се в парламента Европейската комисия реагира отново и още по-остро, като предупреди, че може да изготви нов междинен мониторингон доклад за България (официално такъв е насрочен за края на 2013 ). Може би народните представители ще пропуснат и този факт, както си спестиха да коментират вчерашния сигнал на Брюксел по повод неразгледаните сигнали за Марковска.

Днешната нагла демонстрация в стил "ще правим каквото си искаме" е повод за много повече от морално възмущение. Тя е знак за опасност пред самата държавност: непукизмът на властта ни дава да разберем, че тя няма да има скрупули по пътя към своите цели, а - да не забравяме, че основната е да удържи позициите си.

Бог да е на помощ на държава и общество, в която е възможно потресаващото безочие, показано днес в парламента й. (изборът на Венета Марковска, който в последствие не се изпълни - бел.ред.)

* Ако бях сигурна, че няма да бъда разкарвана по съдилища, щях да напиша вместо задкулисие просто мафия.