Спомням си как Пламен четеше вестник "Лична Драма" и много се забавляваше на историите вътре. Често ги разказваше или вадеше вестника и четеше направо от него. Трагикомични истории от края на 90-те – за изневери, абсурди и бедност. Поне аз така ги възприемах. Общо взето, не разбирах това негово увлечение и веднъж открито му казах, че точно от тези истории бягам в живота. Той доста ми се учуди: Как можеш да бягаш от това?! – каза ми. Сякаш без думи допълни, че това е то, животът.

Тези лични драми явно му се нравеха и не изпитваше никакво презрение или снобизъм относно характерите, описани в тях. Като се замисля, в този му период, свищовския, ми правеше впечатление, че никога не говореше злобно или с неприязън за когото и да било. Преди да се стигне до публичното крещене срещу Киро и ТИМ, щяха да минат години. През 1998 година Пламен беше един жаден за живот младеж, който не можеше да мрази никого.

Като първокурсници в Свищов бързо се намерихме и сближихме една групичка по-алтернативни хора, живо интересуващи се от музика, литература и изкуство. Пламен определено се открояваше като една от най-колоритните фигури в целия випуск още от първата седмица. Никога няма да го забравя - с дългия му къдрав перчем, висок ръст и силен смях. Изкара целия първи семестър облечен в един кафяв домашно плетен пуловер на шахматни квадратчета.

Силният му хълцащ смях кънтеше в голямата аула, в която един поток от няколко специалности карахме лекциите си. Пламен притежаваше някакъв почти животински магнетизъм на първично очарование. Отгоре на това беше и начетен. Спомням си как разказваше, че играл в постановка "Голият обяд" на Бъроуз във Варна, което силно ме впечатли. Въпреки това не беше от тези, които се превъзнасят и вглъбяват, особено в безхуморни неща като сериозното изкуство.

Пламен далеч не дружеше само с "алтернативната" дружинка. С огромна бързина се сприятеляваше със всякакъв тип хора. Всеки знаеше Пламен. Спомням си, че съм изпитвал завист или по-скоро ревност от този негов социален промискуитет (тази дума между другото му беше любима и често я използваше). Ревност, защото за мен беше равносилно на изневяра този интелигентен и чувствителен човек, с който допреди малко сме си говорили за възвишени неща, да го чуя как се смее със същата искрена радост, но този път в компанията на хора, с които аз едва ли бих могъл да открия общи теми или интереси. Така беше – приятелството не беше нещо ексклузивно или оскъдно за него. Пламен не подлежеше на подобни ограничения, но беше лоялен по свой си начин.

Мисля си, че много хора живееха с илюзията, че са му първи приятели, и той беше в основата на това усещане. Но никой не можеше да му влияе или да го притежава за своите си каузи. Имаше нещо по детски весело в Пламен. Например колекцията му от тестета "Черен Петър", които разнасяше със себе си, докато хората сякаш наистина гравитираха около него като засмени късметлии.

В Свищов се учеше главно по време на сесия. През останалото време четяхме много художествена литература. Разменяхме си книги и ги обсъждахме. Една от книгите, които повечето от нас прочетоха, беше "Синдромът Портной" на Филип Рот. Веднъж Пламен изръси нещо от сорта "Мене другият синдром много повече ми харесва". Говореше за една тънка книжка, озаглавена на български "Синдромът Кри Дю Ша". Беше му наистина любима книга, основополагаща за светогледа му, бих казал. Впоследствие на няколко пъти съм се опитвал да я открия тази книга, включително по интернет, но безуспешно. Мисля, че оригиналното заглавие на английски е нещо съвсем друго и затова не излиза при търсене.

Романът "Синдромът Кри Дю Ша" разказваше за недъгав човек, за злощастно същество, живеещо с въпросния синдром, който е изключително кофти генетично заболяване. Книгата влиза в болезнен детайл, разказвайки трудностите и грижите за бедното същество още от раждането му. За щастие то има настойник, който полага всеотдайни грижи за благосъстоянието му. До степен, в която то успява да развие изключителната си дарба на художник. Та има кратък период на щастие, на признание и внимание за художествената дарба на съществото.

В един момент настойникът умира и всичко тръгва внезапно надолу. Останало без финансово попечителство и емоционална закрила съществото попада в бездушна институция. Там няма специални грижи, камо ли подкрепа за рисуването, което се е превърнало в единствен смисъл и източник на красота в живота му. Финалната сцена е незабравима. Оставено само в някакъв изолатор, след като са му отнели всички боички и листа за рисуване, съществото е потънало в собствената си урина и изпражнения. И какво прави то? Рисува. Маже с пръсти лайната си по белите стени и създава изкуство.

Литературните качества на книжката може и да са съмнителни, но беше увлекателно четиво. История за силата на духа и за триумфа на човека. Пламен се възхищаваше на истинския примитивен и краен жест на изкуството, което не признаваше рамки и ограничения. В тази връзка се сещам и за "ЛайнАрт" групата във "Фейсбук", създадена от Пламен години по-късно.

В периода от 20 февруари до 3 март, докато Пламен се бореше за живота си в болницата във Варна, често се сещах за любимата му книга отпреди 15 години. Бях уверен, че Пламен ще оцелее. Той притежаваше твърдоглав инат и несломим дух. Беше един от най-жилавите хора, които познавам. Виждал съм го да побеждава на канадска борба хора, които изглеждат доста по-грамадни от него. Това, че лекарите даваха малки шансове за оцеляването му, не ме притесняваше. Пламен беше необикновен човек. Ако имаше малък процент шанс, той би трябвало да попадне в него. Имаше куп приятели, които се молеха за възстановяването му. Цялата тази позитивна енергия би трябвало някак магически да му помогне, мислех си...

На втори март давах кръв в София. Медицинската сестра ми се караше: "Вие давате ли си сметка какво си е причинил вашият приятел?!"

Трети март 2013-та беше най-тъжният национален празник в живота ми.