Този текст е посветен на един мой приятел. Той може да не знае, че ми е приятел. Но аз го чувствам изключително близък. Той е доста по-млад от мене. Още е в училище.

Този мой млад приятел ме научи на един много суров урок. Този мой млад приятел ми показа, че той е едно от много деца, които са ограбени не знам от кого и са оставени да се скитат по белия свят без мечти. Макар да отказвах да повярвам, че това е възможно, моят млад приятел ме увери, че той наистина няма нито една мечта. И че все пак гледа напред към бъдещото, без сам да съзнава, че някой е отнел от него онова, което по право е само и единствено негово.

Запознах се с моя приятел при изключително неблагоприятни условия. Оказа се, че той е драскал и чупил там, където не трябва. Наложи ни се да го издирим.

При първата ни среща моят млад приятел очакваше да не се церемоним, ами да го набием едно хубаво и да се свърши с цялото нещо.

Въпреки това ние нямахме никакво намерение да го бием. Казахме му, че искаме да поговорим с него. И някъде дълбоко в себе си знаехме, че сме страшно любопитни да разберем защо е направил това. Отговорът едва ли щеше да ни задоволи, но трябваше да знаем.

След като разбра, че нямаме никакво намерение да му нанесем тежки физически травми, моя млад приятел изгуби всякакъв интерес към нас. Започна да ни гледа отгоре, даже ни се подиграваше, че не ни стиска да го пребием.

Започнах да се питам откъде идва това очакване за физическа саморазправа. Чудех се никой ли никога не е говорил с моя млад приятел, когато се е случвало да греши. Всички грешим. И ние като нечии млади приятели сме чупили и трошили. И ние сме яли бой. Но за щастие сме имали някой, който да седне и да поговори с нас. И да ни обясни, че не винаги това, което си мислим за правилно, е толкова правилно.

Останах с впечатлението, че моят млад приятел живее в някаква много по-сурова реалност, непозната за мене. Бръснатата му глава, определената марка дрехи, надрасканите по-рано свастики и името Хитлер започнаха да редят пъзела на живота на моя млад приятел пред очите ми.

И той е потърсил приятели там, където не трябва. И може би там ги е намерил. Може би е търсил нещо много повече от приятели. Може би е търсил семейство. И отново там го е намерил. Под оная изкривена зловредна форма, с която всички сме запознати. Защото, вярвам, няма нищо на света, което да замени семейството ти.

Следващата ми среща само ме убеди в тия мисли. Седяхме и се гледахме. След като моят млад приятел беше разбрал, че нямаме никакво намерение да го бием, като че ли бяхме спечелили доверието му. Истината е, че спечелихме доверието му в мига, в който разбра, че все пак притежаваме физическото надмощие, но нямаме никакво намерение да го използваме.

Времето беше хубаво и слънчево, моят млад приятел се усмихваше, радостен, че ще разреши един проблем без юмруци и аз му се усмихвах, любопитен да задам всичките си въпроси към него.

И започнах да го подпитвам от какво се интересува, има ли любим предмет в училище, кое му се отдава и кое не. Към тия въпроси моят приятел не прояви интерес. Отговаряше вяло, твърдеше, че не го биваше много в училище. Макар че в очите му се четеше оня умен буден поглед, който толкова много деца притежават, но който толкова малко деца успяват да споделят с наставниците си, приятелите си и дори семействата си.

Питах го за какво мечтае, с какво иска да се занимава, когато завърши училище. Момчето ме погледна сериозно в очите. С огорчение се обърна към мен и ми каза, че с тия оценки и с всичко, което се случва около него, то ще стане или полицай, или... полицай.

Тези думи ме хванаха неподготвен. Питах го защо иска да стане полицай. За да спасява хората от лошите ли? Не, каза ми той, защото тогава ще има власт. И ще може много лесно да злоупотребява с тая власт. И да се измъква безнаказано от всички простотии, които можеха да му хрумнат.

Стоях и гледах моя млад приятел безмълвен. Питах го не мечтае ли за нещо, за каквото и да е. Да стане рок звезда, космонавт, да обиколи света, да има почитатели по целия свят за нещо, което прави.

Думите ми не достигаха до него. Той не можеше да ги разбере. Не разбираше същината на мечтателството. И аз не можех да разбера. Не можех да разбера тая реалност, в която на едно умно и будно момче са отказани собствените му мечти. Не можех да разбера това съществуване, в което децата са толкова опорочени, че от ранна възраст мислят за злоупотреба с власт, но не и за най-съкровените си мечти.

Истината е, че моят млад приятел въобще може да не е искал да ми казва каквото и да било. Но ми се ще да вярвам, че в погледа му аз видях всички качества, за които говоря и тази искреност, в която съм толкова сигурен.

Иска ми се още да вярвам, че това е само едно дете. Че всички останали деца мечтаят за по-добър живот, за нещо голямо и непостижимо, нещо прекрасно и далечно. Защото, вярвам, че в това се състои живота на едно дете – да мечтае за най-високите върхове, да мечтае за най-недостижимите земи. И да ги стигне някой ден.

След няколко месеца мернах моя млад приятел по улиците. Бързаше страшно много. Близо до нас имаше мач. Той току що беше избръснал главата си и ходеше гордо с новата си тениска с огромен жълт венец на гърдите.

Погледите ни се засякоха за миг. Позна ме и от намръщено и сериозно, лицето му стана меко и ми подари една усмивка. Не успях да го спра. Все пак кой съм аз, че да влизам в чуждите животи и да развявам поучително пръсти. Аз не бих могъл да направя това. И не бих могъл да покажа огорчението си пред моя млад приятел, че животът го е разочаровал в толкова ранна детска възраст. И не бих могъл да му споделя на глас, че той ще си остане ограбен, без една мечта в задния джоб, загледан гордо и сериозно към неясното и сиво бъдеще.