Към руско-украинските чуденици: Нестройни наброски в смутно сегашно
Коментарът на журналиста Драгомир Иванов е публикуван във "Фейсбук"
Всяко грубо вмешателство, намеса на една държава във вътрешните дела на друга е укоримо и не бива да се толерира. Но все пак има изключения и те според мен са валидни, когато става дума за кръвопролитен вътрешен конфликт, очевидна загуба на легитимност на властта, съпроводена с кървави ексцесии, престъпления срещу човечеството, брутално и мащабно погазване на човешки права. И най-вече при явна неспособност на т.нар. международна общност да предприеме колективно усилие за прекратяване на конфликта.
Всички знаем, че ООН далеч не е ефективна международна организация в критични моменти, а примерите са безброй - още от предшественичката й ОН, която не успя да спре Хитлер, през гадостите и от двете страни в студената война до изтреблението на тутси в Руанда и клането в Сребреница. При сегашната система на Съвета за сигурност всяка от петте постоянни членки може да блокира дори и най-безобидното и беззъбо решение. И го прави. Но стигне ли се до необходимост от намеса, тя би следвало да се основава на ясно разписан международноправен мандат, а при невъзможност за постигане на единодушно решение - да се търси възможно по-широка коалиция. Чакаме ли винаги всички държави да бъдат на едно мнение, никой тиранин, тероризиращ народа си или подлагащ на геноцид дадена група, не може да бъде свален отвън.
Военната интервенция на Русия в Крим не е оправдана на базата на паралели
с американски (или водени от САЩ коалиции), доколкото към момента няма никакви сериозни и доказани данни за застрашени от действията на новата власт в Киев групи от населението на полуострова, за масов терор над руски граждани или други общности - там или в останалите части на Украйна. Без съмнение по време на сблъсъците в Киев през февруари видяхме жестоки действия на крайнодесни индивиди (основно от "Десен сектор"), но "летящите банди бандеровци и фашисти", които според пропагандата на Кремъл въздават правосъдие с огън и меч и колят и бесят по места руснаци, евреи и други противници на революцията, продължават да са мит.
Хаосът около падането на Виктор Янукович и задължителният в подобни ситуации реваншизъм не оправдават, разбира се, отделни издевателства над хора, свързани с досегашните управляващи. Но е твърде пресилено да се говори, че столицата и Западна Украйна са в плен на разбеснели се фашизоидни превратаджии, платени от европейско-американски империалисти и врагове на Русия/панславянството, които сега си го връщат наред. Ако беше така, руските и западните медии денонощно щяха да показват картини с трупове и да дават думата на стотици пострадали. В момента това не се случва, а въпреки пропагандната мощ и развихрилата се информационна война проруският лагер повтаря предимно заклинания, мнения и коментари от избрани експерти. Представете си какъв вой щеше да се вдигне, ако дори и само един случай на масово издевателство над група или общност бе станал достояние на чуждата преса. В момента из цяла Украйна пълзят чуждестранни журналисти, пратеници и всякакви международни авантюристи, а в епохата на интернет, Фейсбук и Туитър нищо не може да се скрие. А и не всички чужденци мислят в окопни понятия, нито пък непременно симпатизират на Майдана.
Езиковото противопоставяне
е до голяма степен фалшиво и няма пряко отношение към конфликта в Украйна, тъй като до намесата на Русия въпросът не показваше свръхексплозивност. В Украйна живеят достатъчно много рускоговорящи, които се самоопределят като украинци, а случващото се на Крим всъщност засили патриотизма им. Ако се вярва на социоложката Ирина Бекешкина, то едва 1% от жителите не разбират украински, толкова са и неразбиращите руски. У дома си рускоговорещите използват предимно руски, но в ежедневието съвсем свободно прибягват и до украински. Проблем не съществуваше - или поне не в тази степен, в която възникна след решението на новите управляващи в Киев да отменят Закона за държавната езикова политика от 2012 г., даващ на руския статут на регионален език в районите, където е майчин за над 10% от хората. Това несъмнено е грешка на Върховната Рада (която всъщност си е досегашната) и нямаше как да мине без реакции. И рано или късно щеше да бъде поправена. Но раздухването й до размери на екзистенциална заплаха за рускоговорящите, изглежда, беше част от кремълския план за осъществяване на инвазията в Крим и евентуална федерализация на Украйна. (Въпрос към българските москофили: Съгласни ли сте в т.нар. смесени региони у нас, където турският е майчин за над една десета от местните, той да стане и регионален език?).
Любопитен парадокс: рускоговорещи се противопоставят на насилственото "освобождение" и "защита" на правата им. Един от най-зрелищните случаи е с командира на украинската военна фрегата "Тернопол" кап. Максим Емеляненко. Под напора на руските дула - при това от съвсем обозначени войници от командването на Черноморския флот на РФ - той отказа да се подчини с думите:"Руснаците не се предават!"
На шокираните руснаци-окупатори Емеляненко обяснил, че по националност е руснак, също както и част от екипажа му, но се е клел във вярност на народа на Украйна. Украинските медии изобилстват с разкази на руски украинци, които споделят, че никой не ограничава правата им, нито езика им, още по-малко застрашава живота им, затова е повече от абсурдно някой да идва да ги освобождава. (В "Украинска правда" Анастасия Береза написа: "Ние, руските украинци, живеехме спокойно и благополучно в нашата страна, докато не нахлуха неканени фашизирани руснаци с искане да се махнем от нашата родина.").
Иронията на съдбата е, че именно с претекста за "опазване на рускоговорящите" в Украйна, използван за оправдаване на нахлуването в Крим, Кремъл всъщност създаде особена група от руско-украински националисти и радикализира известна част от тях, които дотогава възприемаха Русия като "втора родина". А сега същите я наричат "чужда родина" и демонстрират готовност да бранят "истинската". Една от големите подобни организации е Рускоговорещи украински националисти (РУН), която разполага със структури в 15 града. Във "Фейсбук" функционира пък група "Не ни спасявайте", обединяваща руснаци, живеещи в Украйна.
Временното правителство
на Арсений Яценюк е легитимно, доколкото е избрано от съвсем законен парламент, конституиран след признати и от чужди наблюдатели избори през 2012 г. Това е същият парламент, който през януари при тогавашното разпределение на силите и доминацията на Партията на регионите прие драконовските закони срещу демонстрациите. Същото мнозинство подкрепяше президента Янукович, а сега обърна палачинката. Чисто юридически процедурата по отстраняване на Янукович вероятно не е съвършена (не видяхме цялостен процес на импийчмънт), но е факт, че в крайна сметка Янукович избяга, тоест сам се оттегли. Преди това сам подаде оставка и премиерът Микола Азаров - а според конституцията с оставката на министър-председателя си отива и целият кабинет. Пак по същата конституция Украйна е полупрезидентска република, изпълнителната власт се осъществява от правителството, което се избира от парламента по предложение на президента. При отсъствие на последния - и след като Янукович дезертира - функциите му се изпълняват от председателя на Върховната Рада.
На 22 февруари за парламентарен шеф беше избран Олександър Турчинов, получил гласовете на 288 от общо 450 депутата. Упрекът, че указът за избора на новото правителство не е подписан от Янукович, изисква тогава отговор на въпроса: А какво правим, когато последният е потънал вдън земя? По-добре ли е да няма правителство, да се възцари безвластие и никой да не може да взема решения в критичен момент? (Но конституционалисти все пак признават, че това е слаб елемент в сегашната украинска конституция.)
На власт в Киев не са дошли никакви крайни националисти
още по-малко пък главорези или фашисти. И.д. президентът Турчинов е рускоговорящ, родом от източния град Днепропетровск, баптист по вероизповедание, дори е пастор в църквата "Слово на живот". Премиерът Яценюк е полуевреин, моминското име на майка му е Бакай, тя произхожда от древния юдейски род Бакай, получил известност покрай един от знаменитите тълкуватели на Талмуда. От еврейски произход е и вицепремиерът Владимир Гройсман, а пък министърът на вътрешните работи Арсен Аваков е арменец. Социалната министърка Людмила Денисова е рускиня. При това положение да се твърди, че Киев е узурпиран от неонацисти, е леко смешно.
Да, крайнодясната партия "Свобода" разполага с 4 министерски кресла, но няма данни нейните министри да са извършили тежки престъпления или да са участвали в екстремистки прояви. Един от четиримата е министърът на отбраната адмирал Игор Тенюх, командващ военноморските сили на страната (2006-2010), участник в различни международни обучения и програми. Надали можем да го наречем фашист. (Турчинов и някои от министрите си имат други трески за дялане, а съмненията се подхранват от политически и бизнес обвързаности в миналото, но това не е основание за военни действия срещу Украйна, нали? Това си е вътрешна работа на Украйна - както е вътрешен въпрос на България ние кого избираме - Станишев ли, Бойко Борисов ли, другиго.)
Поредната ирония: Общественото мнение в Русия, а в голяма степен и у нас и в Западна Европа, възприе скалъпената теза за фашистите и екстремистите, дошли на власт чрез "преврат" в Киев. В същото време обаче прие без критики заключенията на
т.нар. международни набюдатели за референдума в Крим
Народното допитване, обявено за невалидно от Съвета на Европа и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, дори и от мнозинството в Съвета за сигурност на ООН (въпреки наложеното вето от Русия и въздържанието на Китай), беше "легитимирано" чрез група самостоятелно организирани европейци. Те нямат мандат от никоя организация и са подбрани на твърде съмнителен принцип. В тази група присъстват двама българи - живеещият в Симферопол председател на българското културно дружество "Паисий Хилендарски" Иван Абажер и депутатът от "Атака" Кирил Колев. Последният е член на парламентарните групи за приятелство с Беларус, Китай, Русия и Украйна.
Не по-малко интересни са и останалите "наблюдатели". Един от тях е бившият депутат от крайнодясната Австрийска партия на свободата Евалд Щадлер, който влезе в Европейския парламент с листата на втората партия на покойния Йорг Хайдер - Съюз "Бъдеще за Австрия". На Крим дойде и крайнодесният белгиец Люк Мишел, определящ се едновременно като последовател на националиста Жан-Франсоа Тириар, национал-болшевик, славянофил и антиционист, даже и привърженик на лидера на руските комунисти Генадий Зюганов. Друг от "доказалите" демократичността на референдума е френският писател и политолог Емерик Шопрад, популярен с антиамериканските си позициии и дейността си за Националния фронт на Жан-Мари Льо Пен. Според Шопрад политиката на Путин укрепва националния суверенитет на Русия, а самият президент се явява гарант на бъдещия многополярен свят. Край урните бдеше и германецът от иракски произход Хикмат ал Сабти, депутат от крайнолявата партия Die Linke в местния парламент в Мекленбург-Предна Померания, участник в анти-израелски акции. И последно: Пратеник на Крим бе и финландският автор на кримки и политически трилъри, изживяващ се като защитник на правата на рускоезичното малцинство в балтийските републики, Йохан Бекман. Съпредседател на Евразийския народен фронт и любим събеседник на руските медии, Бекман не крие симпатиите си към Путин, а през 2007 г. публикува книга за убийството на журналистката Анна Политковска. В нея твърди, че тя страдала от тежка депресия и сама поръчала покушението над себе си.
Днес мнозина призовават да изоставим двойния аршин в руско-украинската криза. Добре, но щом като новите управляващите в Киев са неофашисти и крайни националисти, то как да определим поръчаните от Кремъл международни "наблюдатели"? Или за вторите важи презумцията за невиновност (до доказване на противното), докато за първите - за виновност? Всеки има право на убеждения и партийна принадлежност, но нека мерилото важи за всички.
Историята пази достатъчно примери за неоснователна
военна интервенция на СССР/Русия в чужди страни
През 1939 г. Сталин завзема Източна Полша по договорката с Хитлер (пакта "Рибентроп-Молотов"), а месец след инвазията местното население в Западна Украйна избира просъветско народно събрание, което приема декларация за влизане в СССР. На следващата година по сходен начин са анексирани Естония, Латвия и Литва, след като са превзети от Червената армия, а инсталираните "парламенти" гласуват за присъединяване към Съветския съюз. През 1956 г. Н. Хрушчов праща войски в Будапеща, които да потушат "антисоциалистическо въстание". През 1968 г. водените от Москва сили на Варшавския договор удавят Пражката пролет. Десет години по-късно отново Л. Брежнев командирова съветската армия в Афганистан.
Във всички изброени случаи не съществува военна заплаха за СССР, от която да произлиза необходимост за агресивна намеса. Интервенцията е предизвикана от вътрешнополитически и обществени промени в съответните страни. За да легитимира действията си, Москва прилага познатия похват да обвинява "външни сили" (ЦРУ, членки на НАТО, световния капитализъм), че подкрепят "реакционни" и "антисоциалистически кръгове" в трети държави.
Очевидно е, че Русия (говорим за държавната власт, Кремъл, государство-то) продължава да се изживява
като наследник на СССР
и никак не се е отърсила от имперското мислене. В документалния филм "СССР. Крушение" (2011, серия 8) Владимир Путин, тогава премиер, произнася още една знаменита реплика освен оная за най-голямата катастрофа:
"Трябваше да се промени системата - политическата и икономическата... Трябваше да се борим, за да запазим единството и целостта на руската държава, която болшевиките просто преименуваха от Русия на СССР. Това е всичко! Но това беше Русия. Просто под други одежди. А те я доведоха до колапс, до разпад."
Същият Путин през август 2008 г. нападна Грузия след провокирана грузинска агресия срещу Южна Осетия и окото му не мигна да бомбандира дори и Го́ри, родния град на бащицата Висарионович, когото и днес руските учебници славословят като велик ръководител.
Русия освен това наследи СССР и като постояннен член на Съвета за сигурност на ООН, което от днешна гледна точка се очертава като грешка на западния свят през декември 1991 г. Москва винаги е твърдяла, че СССР е съюз на равноправни държави. Защо тогава постоянното място в СС не беше поделено между 15-те републики - и днес да се ползва например на ротационен принцип? Да кажем, че е било жест на симпатия към тогавашния херой Елцин. Но пак е грешка.
Москва видимо се самозабравя
и реакциите й в украинския казус все по-често изглеждат неадекватни - веднъж комични и нелепи, друг път обаче будещи страх. В неделя вечерта след края на референдума в Крим руското външно министерство публикува на официалната си страница във Фейсбук известното стихотворение на фронтовия поет Константин Симонов "Чакай ме" (1941). И докато хиляди потребители се чудеха на посланието от популярните строфи:
Жди меня, и я вернусь.
Только очень жди,
Жди, когда наводят грусть
Желтые дожди,
Жди, когда снега метут,
Жди, когда жара,
Жди, когда других не ждут,
Позабыв вчера.
(и т.н.)- които отгоре на всичко се появиха и в превод на английски, то друга медийна изява направо ужаси руснаци и чужденци и ги накара да се запитат дали в Кремъл вече съвсем не са "сошли с ума". В най-гледаното време в неделя вечерта водещият на предаването "Вести недели" по общоруския тв канал "Россия-1" Дмитрий Кисельов заплаши САЩ с ядрено унощожение, ако американците обявят бойкот заради Крим.
"Русия е единствената страна в света, която реално е способна да превърне САЩ в радиоактивна пепел"
каза съвсем сериозно и без никаква ирония високопоставеният тръбач на Путин, който е и генерален директор на информационната агенция "Россия сегодня" и зам. генерален директор на държавния медиен холдинг ВГТРК. А зад него на огромен екран изникна атомна гъба.
САЩ имат много кусури и действително през годините са се бъркали неправомерно в делата на суверенни държави. Но това значи ли, че руският империализъм е по-добър от американския? Защо русофилите у нас, а и в Европа, непременно държат да се отъждествяват с Кремъл и горещо защитават всяка въпиюща несправедливост и арогантност на Белокаменная, водени от глупавия аргумент: "А вие що биете негрите?"? Защо руската агресия да е морално по-оправдана и приемлива от американската, или която и да е друга?
В крайна сметка Русия върши същото, за което патетично обвинява САЩ. Москва например осигури убежище на компютърния беглец Едуард Сноудън, издирван от САЩ, но сега прилага същите похвати, за които критикува Вашингтон. На 12 март прословутият Басмански районен съд в Москва задочно арестува лидера на "Десен сектор" Дмитро Ярош, макар последният да е украински гражданин и да се намира в Киев. Прегрешението на украинския радикал е, че призовал в руската социална мрежа ВКонтакте за "активизиране на борбата срещу Русия". Въпреки, че обвиняемият нямаше как да се защити, съдът, станал известен с осъждането на М. Ходорковски и делото срещу Pussy Riot, реши само за час, че чуждият гражданин Ярош продължава да се занимава с престъпна дейност, затова трябва да бъде вкаран в следствения арест. (Не приравнявам Сноудън с Ярош, но принципът е същият. По тая логика, ако и аз напиша нещо нелицеприятно за Кремъл във ВКонтакте или във форума на който и да е руски сайт, могат и мен "заочно" да арестуват. Както и всекиго друг жител на земята, без значение чий гражданин е.).
Заради сметнати за екстремистки думи на същия Ярош, и то препредадени от трето лице, руската служба за телекомуникационен надзор "Роскомнадзор" заплаши сайта Lenta.ru с отнемане на лиценза, а собственикът на заради призиви към "несанкционирани масови мероприятия".
Изброените случаи станаха възможни по силата на пакета закони и законови промени, драстично затягащи правата на потребителите в интернет и засилващи правомощията на спецслужбите и правоохранителните органи. Те действат от февруари, а бяха приети в края на миналата година по предложение на група депутати в Думата, сред които и парламентариста от Либералдемократическата партия Андрей Луговой. Същият Луговой, бивш служител на КГБ, когото Великобритания обяви за главен заподозрян в отравянето на Александър Литвиненко в Лондон през есента на 2006 г. Британското правителство поиска екстрадирането му от Русия, но руснаците го направиха депутат и така му осигуриха имунитет.
Но всичко това не е фашизъм. Фашистите, както знаем, безчинстват в Киев и Западна Украйна.
Все някога идва време за заемане на страна, не може вечно и тако, и вако. Осебено пък в критична ситуация. И руските украинци, досега живели с две родини, сега избират едната - за някои Киев, за други - Москва. Без значение какви са кусурите на т.нар. Западен свят, той представлява цивилизованата страна в момента, Там, където московските властници (а и сатрапи и мошеници от цялото кълбо) съхраняват парите си, трупат имоти и богатства, пращат децата си да учат, ходят на почивки и изкупуват продуктите на "гнилия и бездуховен" Окцидент. Там, не на последно място, отиват и да се съдят един другиго, защото никак нямат вяра на Басманный, Хамовнический или който и да е друг съд в Ориента.