Разбира се, ако нещото наистина беше чак толкова важно, сигурно не трябваше да ни канят на обяд в неделя в "Скара бар". Малкият ресторант в дъното на парка "Заимов" се пръскаше по шевовете от развеселени семейни и приятелски компании, а в центъра на всяка от тях имаше поне по един телевизионен продуцент или творчески директор на рекламна агенция. Сервитьорите стоически понасяха ултиматумите за още и още печена червена капия с люто шмеркезе, сирене халуми, наденички от Андрю Соури и големи гроздови от Панко Панов. По лицата им ясно се четеше, че вече са виждали всичко и не са останали особено впечатлени.

– Така – каза тържествено Мила.

Вече си беше поръчала втора голяма гроздова и говореше с тържествена концентрация, напълно

уместна за случая.

– Както знаете, точно след една седмица аз ще се омъжа за това хубаво момче – заяви тя.

Двамата с Александра послушно погледнахме към Орлин, който скромно сви рамене. Предполагам, че наистина беше хубаво момче, ако човек си пада по едри, мълчаливи типове с много татуировки, които се оживяват единствено когато говорят за мотори. Работеше нещо с доставки на алкохол и това често налагаше да бъде в Пловдив, за да преговаря с някакви други типове. Бях останал с впечатление, че в общия случай стигаше до Пловдив за около половин час.

– Ще се омъжа за това хубаво, хубаво момче – повтори Мила.

Орлин мълчаливо отпи от своята втора голяма гроздова, като се усмихна в чашата. Изглеждаше така, че ако се случи цяла бутилка гроздова да го причака в някой тъмен ъгъл, оттам ще си тръгне само един от двамата и това няма да е бутилката гроздова.

– Кой не би? – подсказа услужливо Александра.

Мила я погледна подозрително, но приятелката ми отвърна с толкова невинно изражение, че по лицето на сестра ми разцъфтя щастлива усмивка.

– Но! – продължи Мила. – Преди това трябва да се организира още нещо. И точно за това искахме

да говорим с вас.

Двамата с Александра показахме, че целите сме в слух.

– По-точно с теб – добави Мила към мен.

Александра плавно се завъртя към мен и ме загледа с широко отворени очи, все едно очакваше да

направя нещо много интересно. Аз изядох една подлучена тиквичка.

– Не знам дали познавате нашите кумове... – продължи Мила.

Двамата с Александра показахме, че не.

– Но те са по-така... – каза Мила и се поколеба.

– Възрастни хора – обади се Орлин.

– Да – каза Мила и погледна към Орлин, но той не добави нищо повече. – Те са по-така, възрастни

хора, и ще участват по-сериозно в църковната сватба.

По някаква си тяхна причина Мила и Орлин бяха решили да се оженят на двайсет и втори декември и вече си бяха запазили час в гражданското. По някаква си нейна причина Българската православна църква не беше показала голямо въодушевление към тази идея, така че църковната брачна церемония беше планирана за пролетта на следващата година.

– Така че не е... – продължи Мила и се поколеба.

– Уместно – обади се Орлин.

– Уместно – повтори Мила, с повече чувство. – Да караме нашия кум да организира това, което искаме да те помолим да организираш ти. Всъщност Орлин иска, така че нека той да ти го каже, а аз млъквам, защото само аз говоря от известно време и не е честно.

Орлин я погледна, после се обърна към мен и каза:

– Имаш ли нещо против да организираш ергенското ми парти?

– Не – отговорих аз. – Кога?

– Мислех си за следващата сряда, деветнайсети декември – каза той.

– Готово – казах аз.

Орлин вдигна чашата си към моята, двамата се чукнахме и отпихме. Мила и Александра се спогледаха невярващо.

– Мъже – каза Мила.

Сервитьорът пристигна и методично разтовари на масата ни няколко килограма печено месо.

– Ние отиваме да пушим – съобщи Мила. – Незапочвайте без нас.

– Абсурд – казах аз и изядох едно кебапче.

Мила и Орлин излязоха пред ресторанта. Орлин беше по тениска.

– Ергенско парти? – каза Александра.

– Аха – потвърдих аз.

– Като в онзи филм с Брадли Купър?

– Като в онзи филм със Зак Галифианакис – поправих я аз.

Александра кимна на себе си и отпи миниатюрна глътчица бяло вино.

– Какво? – попитах аз.

– Не знам – каза тя. – Просто не съм сигурна, че ти си най-подходящият човек за това.

– Мога да организирам едно ергенско парти – възразих аз. – Орлин е готин.

– Орлин е много готин – съгласи се Александра. – Просто искам да кажа, че откакто живеем заедно, вече не излизаме толкова много и има някаква вероятност да не си на сто процента в час с организацията на едно модерно ергенско парти.

Помислих малко.

– Ние и преди това не излизахме толкова много – казах след това.

Александра ме погледна топло.

– Искаш ли да излизаме повече? – попитах я аз.

Тя се наведе към мен и ме целуна.

– Не – каза тихо. – Много обичам да сме си двамата вкъщи.

Преди да отговоря нещо на това, се случиха две неща – Мила и Орлин се върнаха на масата, увлечени в спор дали навън е ужасно студено (Мила) или не чак толкова (Орлин); и телефонът ми започна да

вибрира отново. Извиних се и погледнах дисплея.

Беше същият непознат номер, от който толкова усърдно се бяха опитвали да се свържат с мен и

преди малко. Извиних се отново, целунах Александра по бузата, станах и започнах да се провирам

между масите към изхода на ресторанта.

– Никифор Вълков? – попита един женски глас, когато вдигнах.

– Самият той – отговорих аз.

– Казвам се Анелия Спасова – представи се жената. – Препоръчаха ми да се обърна към вас.

Жената добави едно име, което ми говореше нещо – беше някаква позната на Катя Сребрева от

на средно популярни политици. Името на Анелия Спасова, от друга страна, не ми говореше абсолютно нищо.

– Това е чудесно – казах бодро аз. – С какво мога да ви помогна?

– Имам нужда от... по-специфична услуга, каквато разбрах, че можете да ми предложите.

Това също не ми говореше абсолютно нищо.

– Надявам се да мога – отговорих аз. – Ще ми кажете ли за какво точно става въпрос?

– Не по телефона – отсече жената.

По принцип съм доста резервиран към хора, които наистина вярват, че някой специално се занимава с това да им подслушва телефона. Опитът показва, че огромното мнозинство от хора не представляват чак такъв интерес за никого.

– Можете ли да дойдете в хотел "Грийнвил"? – продължи тя.

– Кога? – поинтересувах се аз.

– Сега – отговори тя с такъв тон, все едно беше очевидно. – Аз съм в спа-центъра на хотела. Попитайте на рецепцията.

Въздъхнах и погледнах през запотената врата на "Скара бар" към масата в дъното, на която бяха любовта на моя живот, родната ми сестра и бъдещият ми зет, както и няколко порции от най-добрата скара в града.

– До половин час ще бъда при вас – казах и затворих.

Прибрах телефона в джоба си и постоях още малко навън, като се чудех дали да не вържа една голяма тенекия на Анелия Спасова и да я оставя да се обади на следващия познат на познатата на Катя

Сребрева, който можеше да ѝ предложи по-специфична услуга.

После пак извадих телефона и си повиках такси, преди да се върна на масата.