Не че дъждът е в състояние да изненада когото и да било напоследък, но любителите на планините определено не го приветстваха в събота сутринта. Точно с дъжд обаче започна денят, в който сърби и българи за пореден път се наканиха да изкачат Руй (1706 м), без да е пречка това, че тъкмо отгоре минава границата между двете страни.  

Тези от българите, които бяха избрали да се качват от България, се събраха под течащия навес на спирката в село Забел, обзалагайки се кога ще спре най-сетне този дъжд, който ту се усилваше, ту измамно отслабваше. Планинарска група от Петрич реши да повдигне собствения си кураж, като всеки извади от раницата от приготвената собственоръчно домашна ракия, предлагайки и на другите, които очевидно бяха подтиснати от лошото време. Къде с тази помощ, къде без нея се реши, че не може да се чака цял ден дъждът да спре, и всички тръгнаха по разкаляния вече път нагоре.  

Изпод задухата на дъждобрана човек не може да оглежда кой знае колко по-далеч от върха на обувките си, но в моментите, в които дъждът намаляваше, се виждаха първите узрели диви ягоди, сърнели, чадърчето на които не се е разтворило заради липсата на достатъчно слънце и маркировката, която невинаги се откриваше от пръв поглед и на места не беше съвсем еднозначна.  

Известно време отне на един разклон чуденето левият или десният път да се поеме, за да установим на връщане, че е било все едно.Това е повод за някои отново да отпият от домашната кехлибарена ракия.

Птичият хор съпровождаше похода през цялото време, което за някои беше сигнал, че най-сетне облаците ще се разбягат, за да се приберат дъждобарните. Така и стана. Изведнъж огрени от още срамежливото след дъжда слънце край пътя сякаш от нищото се появиха цели плантации уханна мащерка, макове на тумби и цели поляни с диви теменужки. Големи маргаритки, други ветя – розови, лилави, жълти, бели и сини довършваха красотата на горския килим. Иска ти се не само да ги снимаш, ами някак да ги прегърнеш и пренесеш у дома.  

Започва да се чува никому ненужна силна музика от хижа Руй, която остава встрани от прекия път за едноименния връх, която всички решават да посетят на слизане.  

Малко преди подхода към върха са спрели няколко автомобила на Гранична полиция. Край тях има и други - на тези, които хем искат да са част от изкачването, хем не искат да вървят пеша – с две думи хора, които нямат отношение към онова, за което днес са се събрали планинарите.  

Тук е мястото да се облекат тениските, които са си направили членове на туристически дружества, да се изчакат изоставащите по трасето и да се разсъждава колко ли стръмно е трасето нагоре.

Слънцето все по-смело се усмихва и дава възможност да се види цялата прелест на планината Руй и околностите й. Къдрави облаци завършват пейзажа, чието величие никоя снимка не може правдиво да предаде.

Участници в похода, които живеят в граничния район за пореде път обсъждат колко хубаво би било да има граничен пункт със Сърбия в района на Трън, за да могат туристите да се насладят на ждрелото на Ерма без да заобикалят заради граничния контрол.

Малко под самия връх изкачващите го са неприятно изненадани от няколко нахални шофьори на автомобили, които с мръсна газ минават покрай тях нагоре, обгазявайки наоколо, мачкайки красивите цветя и които отнесоха порядъчно и напълно заслужено количество ругатни.  

На Руй вече се е събрала първата група пристигнали планинари, които се снимат, вадят храни от раниците и се чудят как да запечатат на снимка цялата околност. Там са и няколко граничари с куче, други кучета също са доведени от стопаните и весело въртят опашки.  

Точно в подножението на върха е паркиран автомобил с пернишка регистрация.  

Виждат се вече и туристите от Сърбия, които прииждат на малки групи от Бабушница, Ниш и други места. Прави впечатление, че никой от тях не идва с автомобил, макар че трасето от сръбска страна е доста по-полегато. Никой от сърбите, които срещаме не си прави труда да поздравява, нито пък показва особена радост от срещата. Българите се оказват по-дружелюбната част от групата. Подходът от западната ни съседка са избрали и група българи.

Започва масово снимане от българска страна, от сръбска страна, групово и поотделно, защото красотата накъдето се обърнеш е наистина в огромни количества.  

Сред качилите се от българска страна е и кметицата на Трън Станислава Алексиева. Разказва, че няма време за планини и за нея преходът не е бил съвсем лек. Следва кратка агитация от моя страна, и замисляне от нейна, че всъщност никой няма време, но ако избере частица от него да посвети на планината, ще бъде възнаграден стократно.

Българо-сръбската среща на Руй този път е и с участието община Трън след като със сръбската Бабушница са подписали споразумение за това.

Алексиева разказва, че около 150 българи (при десет пъти повече сърби) са се обадили в общината да си съобщят данните, което беше изискване заради това, че върхът е гранична зона. Със закъснение имало многократно повече запитвания. По въпроса с качването на автомобили кметът каза, че всеки си избирал сам как да се качва. Хммм...

Този раговор водим вече до хижа Руй, гърмящата музика от която е огласяла цялото ни слизане към нея по стръмната кална, от дъжа пътека. Тук са паркирани голямо количество автомобили на хората, за които този ден е повод просто да пият бира и ядат от цвъртящите кебапчета. Това удоволствие е приятно и на слизащите от Руй с едно голямо изключение - тътена на музикалното оформление, което е непоносимо за тези, които отиват в планината и заради възможността да се насладят на естествените звуци.

Кратък престой на поляната кара посетителите да си припомнят парчета от популярна през 80-те сръбска чалга. Рефренът "А ти, ти си остала самааа" се редува с песента на Лили Иванова за четирилистните детелини, веднага последвана от припева, разказващ друга тъжна сръбска любовна история. Мъка.

Някои от планинарите дори не спират и мърморейки на висок глас гледат по-бързо да се отдалечат от хижата не намирайки никакво обяснение как е възможна такава врява.

Пътят обратно води отново към Забел за едни, към друго село в околността - Ломница - за други. Пътят, който сме качили сега изглежда напълно различен заради трайно завърналото се слънце. Въодушевлението не позволява да се усети умора от изминатите над 20 километра. Време е за бране на мащерка и мълчалива наслада от вече видяното. И откъсване на подминатите от другите диви ягоди.