Като повечето танцьори балетистът Момчил Младенов е удоволствие за окото, дори докато несъзнателно сменя позата си в твърде малкия за снажната му фигура стол. Очевидно е, че човекът пред мен не е свикнал да седи на едно място. Хващам го точно след кратка ваканция сред българската природа, която е успял да открадне между живота си в Щатите и подготовката на предстоящото четвърто издание на "Американски балет за България" в София.

Преди десетилетие един от успешните ни танцьори в чужбина има мечта – да покани на българска сцена най-доброто от класическото световно и американско балетно изкуство, и то така , че колегите му от Софийската опера и балет да работят съвместно със световни имена в своята област. Следват няколко години на несвойствено лутане из фондове и проекти – и немалко съвети да се откаже – докато с партньорите си Николай Илчев и Йордан Рашев от фондация "Кълчъръл Бриджес"  откриват подкрепа за амбициозния си план в лицето на фондация "Америка за България".

През 2011 музата и основна продължителка на делото на Джордж Баланчин , американската балерина и хореограф Сюзан Фарел, в чиято трупа Момчил е  премиер-солист, представя в България два балета на американо-грузинският майстор, включително  с балетни артисти от Софийската опера и балет.

На 12 години Момчил Младенов започва самостоятелен живот в София, след като с приравнителен изпит се мести от Бургас в танцовото училище (тогава Хореографско). След завършването става солист на Софийската опера и балет, работи с "Арабеск" и балета на Музикалния театър. Въпреки че гастролите с някои от премиерите на националния балет по това време са все още скъп спомен за него, затвореността на българската сцена започва да му тежи. Още като гимназисти в хореографското училище Момчил  и съучениците му се състезават в междучасията кой пръв ще стигне до Американския център, за да вземе новия брой на Dance Magazine – рядък прозорец към съвременните тенденции в балетното изкуство.

В желанието си да види и научи повече в края на 90-те солистът на националния балет започва да разпраща писма с представянето си до различни балетни компании по света. Един ден през 1999 г. получава отговор от балетната програма на Тексаския университет в Ел Пасо – поканата да работи по техен проект в следващите три месеца.

Това явно е бойното кръщене за Момчил в Америка, защото 3 месеца по-късно, с малки подобрения в английския и парите, спестени от тексаските постановки той посещава меката на танца Ню Йорк и си казва - това е, ще живея тук. След 6 месеца бях там, разказва Момчил все още с въодушевление, сякаш вижда "Линкълн Център" за първи път. Съвсем както е приказката, с един куфар и 350 долара в джоба, 26 годишният балетен артист се мести в меката на танца. Живее при свой приятел българин и негови познати, преподава в танцово училище и не спира да ходи на прослушвания.

Първоначалният период на прослушвания - да, него винаги го има, но така поддържах добра форма, усмихва се Момчил. За сметка на неуспешните опити в Американския балетен театър, след две години е поканен в трупата на наследницата на Баланчин Сюзан Фарел.  Живее като танцов номад и като всеки артист на свободна практика работи много  – 3 месеца в годината с Фарел, 3 месеца в Япония или Австралия с балет "Трокадеро", ансамбъл, които прави комедийни пародии на популярни балети. След 12 години на американска сцена - пет от тях като премиер-солист на Сюзан Фарел, през 2011 г. Момчил се отказва от активното танцуване и веднага насочва усилията си към "Американски балет за България".

Разбира се, Америка не е единствено прекрасна приказка. Всички гости на Софийска опера и балет забелязват изключителната страст, с която се танцува у нас. Може би в Щатите това се притъпява от постоянната необходимост от точност и прецизност, натиска на работната дисциплина и конкуренцията, разсъждава Момчил. "Понякога и на мен ми дотяга. От друга страна, в цялостен аспект и ние в България можем да се замислим за дисциплината."

Чудя се откъде е наследил своята, както и непоклатимия оптимизъм, който блика от него очевидно вече 40 години. От семейството и от любовта, която за пръв път съм изпитал там, все така позитивно отговаря той. Оказва се, че леля му е актриса, майка му дълги години е танцувала в Бургаския фолклорен ансамбъл, а баща му е един от първите уиндсърфисти в България. По редовни професии  двамата му родители са работили в кабелния завод в Бургас – занятие, наследено и от брат му, който произвежда ръчно елементи за счупени машинни части в странен паралел с прецизността и координацията на балета.

Питам Момчил Младенов дали смята да се завърне в България и отговорът е да, в края на краищата. След 15 години в Съединените щати той вече може да стане техен гражданин, но обмисля тази стъпка. Бих искал да съм там, където ще бъда полезен, казва той. В момента Момчил подготвя и съвместно представление на български и американски танцьори в Ню Йорк заедно с хореографката Катрин Поузин и предвидения концерт на Емил Табаков във втората половина на годината, а в следващото издание на "Американски балет  за България" би искал да види художествения ръководител и бивша прима на Ню Йорк Сити балет Джудит Фюгейт. Като обобщение на прокрадващата се в разговора нишка отговаря, че това е неговата американска мечта.