Атанас Куцев е фотограф и видео оператор. Роден е през 1990 година в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет през 2013. В края на 2013 г. заминава по програмата EVS (Европейска доброволческа служба) на Европейския съюз, за да преподава английски език на будистки монаси в Катманду, Непал. След това пътува и в Индия. Разказва, че пътуването му е провокирано от еднообразния живот, който често всички живеем, и се е оказало "чудесен повод да напуснеш работата си в офис и да започнеш да правиш това, което обичаш".
Атанас Куцев е фотограф и видео оператор. Роден е през 1990 година в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет през 2013. В края на 2013 г. заминава по програмата EVS (Европейска доброволческа служба) на Европейския съюз, за да преподава английски език на будистки монаси в Катманду, Непал. След това пътува и в Индия. Разказва, че пътуването му е провокирано от еднообразния живот, който често всички живеем, и се е оказало "чудесен повод да напуснеш работата си в офис и да започнеш да правиш това, което обичаш".
Изложбата му "Между Нирвана и Самсара" разказва истории от улицата, от манастира, от живота на Изток. Истории за щастието и бедността, за необременеността, за духовността и глобализацията. Културните и социалните различия могат да са шокиращи, но тези места ни учат на много – за отношенията между хората и животните, връзката с природата, преходността на материалното. " Живях известно време в манастир с 80 будистки монаси. Направих 10-дневен преход в Хималаите до 4130м. Яздих слон и камила. Возих се в кану, в препълнен с индийци влак, във високоскоростна моторна рикша, в раздрънкан автобус по пътища без асфалт и маркировка. Никога нямахме резервация за хотел, нито идея кога точно ще пристигнем там, където сме намислили. Пътят беше отворен пред нас. Нещо, върху което много мислих, докато бях там – нас, българите, много ни е страх. Страх ни е, че ще си загубим работата, че няма да има къде да спим, какво да ядем, че някой ще ни прецака или ограби. В целия този страх губим много възможности, усещания. Страхът е като балон, който ни пази, но и ни пречи да видим какво се случва отвъд." Щастието е нещо, към което всички ние се стремим през целия си живот. Търсим го в свръхестественото, в медитацията, а понякога дори и в материалното. Децата монаси не притежават много неща, нямат свободата, която имаме ние, отдадени са на будизма и имат сравнително труден живот. Те обаче са безкрайно щастливи и благодарни за това, което имат.Монасите не са като останалите техни връстници. Те са смирени, дисциплинирани, отдадени на будистката философия. Сдържат емоциите си и показват уважение. Въпреки всичко обаче, те все пак са деца. Тичат нагоре-надолу по стълбите, бият се и се закачат един с друг. И всичко се прави с широка усмивка. Казват, че футболът е едно от малкото неща, достигнали до всяка точка на света. Най-голямото забавление за децата - монаси е да играят футбол и крикет – често със спукана топка и с по 20 души в отбор. Освен обичайните си занимания като ученици, монасите имат и други задължения. Всеки ден двама от тях помагат на готвачите в кухнята. Сядат на земята пред манастира под жаркото слънце и белят картофи цяла сутрин. Подредени в редица, за да получат храна. Дисциплината е голяма част от техния живот, отдаден на будизма. Понякога, то се знае, тя ги сковава, тъй като все пак са деца. По време на посещението на един от спонсорите на манастира беше организиран пикник на покрива. Това е възможност за децата да хранят по-обилно и разнообразно, както и един от малкото пъти, в които могат да похапнат сладолед. В манастира попаднах като доброволец и преподавах английски език на част от будистките монаси. През по-голямата част от седмицата спях там. Живеех с тях. Това ни позволи да се сближим и те да се отпуснат, а аз - да наблюдавам ежедневието им: уроци, молитви, хранене и забавление. Часовете по английски език често протичаха без план и без учебник – по-скоро като игра. Любимото им занимание беше бесеницата, която се оказа и добър начин да ги науча на правопис. Представях си преподаването много по-стриктно. Но задачата ми беше по-скоро да разговарям с тях на английски, за да свикват да си служа с него. Работата с деца не е лесна, тъй като е трудно да им задържиш вниманието за дълго, но пък монасите са много дисциплинирани и учтиви с доброволците. Катманду, Непал. Пред храма Суаямбунат се намира паметник - лотос със стъпката на Буда, която дава началото на просветлението му. Поклонниците трябва да докоснат лотоса с чело или устни. Смята се за огромно неуважение да стъпиш върху плочата. Катманду, Непал. Религията има много важна роля в живота на местните хора. Понятието "нерелигиозен" не съществува – дори и да не си вярващ, в обществото е прието, че трябва да имаш религия. Ежедневието на хората е изпълнено с ритуали и посещения на храмове. Варкала, щатът Керала, Индия. Две момичета от Кипър практикуват йога на плажа по залез. Индия е популярна дестинация за хора, които се занимават с йога и медитация, за търсещите различен път и различно усещане в живота си. Варанаси, Индия, реката Ганг. Основно забавление на местните деца е да скачат и да се плискат във водата. Варанаси, Индия, реката Ганг. Освен, че е едно от най-важните места за хиндуизма, Ганг е шестата най-замърсена река в света. Въпреки това, хората масово се къпят в нея. Местните твърдят, че нито един човек не се е разболял, защото се е изкъпал в реката. Варанаси, Индия, крайбрежието на свещената река Ганг. Къпането, миенето и прането на дрехи в реките е нещо много обичайно и впечатлява само туристите. Това е едно от основните културни различия. Миенето в реките е и силно обвързано с религията и пречистването, особено на свещените места. Смята се, че ако умреш във Варанаси и бъдеш кремиран там, душата ти става свободна и няма повече да се прераждаш. След изгарянето на тялото близките разпръскват пепелта в реката. Варанаси, Индия, крайбрежието на свещената река Ганг. Кравите са навсякъде и никой не им обръща внимание. Джодпур, щатът Раджастан, Индия. В един парк с храмове край града тази маймуна като че ли само чакаше някой да я снима. В тази част на света хората живеят в хармония с животните. Калкута, Индия. Столицата на британска Индия е необикновена смесица от Запада и Изтока, от оживени площади и тихи улички. В един от централните квартали сякаш от нищото изникна тази гледка – група индийчета си бяха пуснали силно музика и танцуваха. Пазарът на един от най-големите площади в Катманду, Непал. Жена старателно подрежда продуктите на "щанда" си. В Непал няма много продукти, хората често отглеждат плодовете и зеленчуците сами, а отношението към храната е много по-различно от това в западните общества. Нагаркот, Непал. Дори и в малкото планинско селце учениците са облечени много добре. Силно впечатление прави контрастът между ученическите униформи и условията на живот на непалците. Нарантан, Непал. Хората често носят маски, тъй като е много прашно –пътищата рядко имат асфалт. Джайпур, щатът Раджастан, Индия. Възрастната жена ни гледаше дълго време с любопитство. Често хората просто седят пред домовете си и наблюдават живота на улицата. Бактапур, Непал. Тук времето тече по друг начин. Бактапур, Непал. Почивка под жаркото слънце. Свещеният връх Мачапучре (Рибната опашка), който никога не е бил изкачван. Част от пътуването ми беше и походът в Хималаите. Кулминацията на десетдневния преход до базовия лагер Анапурна (на 4130м) беше Бъдни вечер под обсипаното със звезди нощно небе в подножието на няколко седемхилядника.