Стадо хипопотами, които някога са били собственост на колумбийския наркобарон Пабло Ескобар са превзели територията около някогашното му имение, а никой не знае как да се справи с тях, разказва BBC.

През 2007 г., 14 години след смъртта на Ескобар, жителите на областта на Анитиокиа започват да звънят в Министерство на околната среда и съобщават за невиждано досега животно. "Намерили в реката животно, каквото не са виждали досега, с малки уши и много голяма паст", спомня си представителят на благотворителната организация "Уебконсерва" Карлос Валдерама.

Той отишъл и му се наложило да обясни на селяните, че това е африканско животно. "Рибарите ме питаха "Как така има хипопотами тук?". Разпитахме, и се оказа че са дошли от Хасиенда Наполес – имението на онзи злодей", спомня си той.

Хасиенда Наполес е разположена сред пътя между Меделин и Богота. През 1980 г., когато Пабло Ескобар се замогва и започва серията си от убийства и бомбардировки, той създава зоопарк към имението. Внася контрабандно слонове, жирафи и други животни, а сред тях имало и четири хипопотама.

След като Хасиедна Наполес е конфискувана в началото на 90-те години, животните на Ескобар са разпратени в различни зоопаркове. Хипопотамите обаче си остават в имението, а броят им се умножава. Не е известно колко хипопотами днес живеят там, но по данни на местните органи по околната среда са между 50 и 60, като повечето са останали в езерото на Хасиенда Наполес. Част от тях обаче са си проправили път до река Магдалена, където са намерили идеалните условия за живот.

Реката е бавна и има много плитчини, което е добре дошло за хипопотамите, които не плуват, а се плъзгат по водата като се оттласкват от бреговете. Колко хипопотамите харесват Колумбия си личи по това колко се размножават. В Африка, е започват да се размножават между 7-11 годишна възраст; в Колумбия обаче започват да се размножават едва на три, а женските раждат всяка година.

Валдерама разказва, че е виждал хипопотами на 250 километра от Хасиенда Наполес. Рибарите се страхуват от огромните животни, които през нощта се разхождат из имотите им, ядат засадените растения и дори убиват малки крави. Част от колумбийците, особено децата обаче намират животните за "сладки" и си играят с тях, дори взимат малки хипопотамчета вкъщи.

Възрастните обаче са опасни – въпреки че изглеждат тромави, са много бързи във вода, а дори на суша тичат доста бързо. Убийството на хора за тях не е проблем заради голямото тегло. Люинсън посочва, че хипопотамите нападат хора, когато нарушават територията им. Това обаче се случва доста рядко – в тридесетгодишната история на "стадото на Ескобар", те не са убили или ранили сериозно никого, и но при все това животът в близост до тях носи рискове.

Според Валдерама, бездействието не е решение, понеже хипопотамите не са питомни или безопасни животни. Най-доброто решение би могло те да бъдат преместени, което обаче не е лесно. Дори и да разполагаха с необходимата техника, няма къде да ги преместят. Невъзможно е да ги върнат в Африка, понеже вероятно носят болести. Част от малките са взети от зоологически градини, но никой не иска възрастните.

Някои се обявяват за кастрация. Това обаче ще е не само скъпо и опасно за ветеринарите, но и ще коства живота на много от хипопотамите, понеже въпреки огромните си размери, те са изключително чувствителни към упойки. Освен това е трудно да се установи общия им брой така че да е сигурно, че не е изпуснат някой мъжки.

Местните власти предлагат да се направи резерват. Трудно ще е обаче да се съберат всички диви хипопотами в Антиокия, а начинанието се оценява на 500 000 долара. Тази идея среща опозицията на местни еколози, които са на мнение, че инвестицията е прекалено голяма за няколко хипопотама.

Други шеговито предлагат животните да бъдат изядени. При експеримент за възпиране на хипопотамите с електрически огради, едно от животните се заклещило в оградата и умряло от токовия удар. Местните съответно го нарязали, опекли и изяли; коментират, че имало вкус, сходен с този на свинското. Това обаче не е препоръчително, тъй като месото може да носи зарази – един от умрелите хипопотами например носил лептоспироза.

Обмисля се избиването на всички мъжки. Зад тази идея застават и "Уърлд уайлдлайф фънд", които наричат ситуацията с животните "бомба със закъснител." Това обаче би създало лошо име на Колумбия, която се опитва да се очисти от имиджа на нарко рай.

Валдерама описва ситуацията като много трудна, понеже каквото и да реши правителството, много хора ще се възпротивят. Той е на мнение, че в крайна сметка колумбийците започват да се осъзнават, и да възприемат хипопотамите като заплаха.

Може да се каже, че отношението към хипопотамите е много подобно на това към цялото наследство на Ескобар и неговото имение. Въпреки многото посетители, Хасиенда Наполес никога няма да бъде възстановена – това би било "технически трудно и морално невъзможно".

Паралелите между Пабло Ескобар и питомците му вдъхновяват и документален филм, посветен на животните, където те представляват метафора на "абсурдния, грозен и кървав свят" на наркобарона. Мексиканският писател Хуан Пабло Вилалобос вижда в историята на хипопотамите на Пабло Ескобар метафора на мястото на наркобарона в мисленето на колумбийците.