Когато апостол Павел изнесъл своята проповед на ареопага в Атина, го освиркали и го изхвърлили. Не буквално, не насилствено - телесно и грубо, с блъскане и ритане, но все пак го изхвърлили. С презрението си, с присмеха, с подигравката.

Член на ареопага тогава бил и един атинянин на име Дионисий. След речта на Павел той не се отправил към дома си, а последвал освиркания чужденец по вече тъмните атински улици. Вървял след него дълго време. Неотклонно. Нещо му се видяло непреодолимо привлекателно в говоренето на този странник, в персоната му и в неговата идиотска вяра.

Свети Дионисий става един от първите вярващи християни в Атина. В църковната традиция е наречен Ареопагит, защото приема християнството след тази своя среща с Павел на ареопага.

Трети октомври – националният празник на Германия. Денят на повторното обединение на разделената след Втората световна война нация. Денят на онова, което на немски се нарича Wiedervereinigung. И денят на свети Дионисий Ареопагит. Съгласно православния календар това е датата, на която се почита паметта на този светец.

В България трети октомври е ден на национален траур тази година. Днес е ден на скръб. Защото 15 души умряха в резултат на взрив в сграда, предназначена за обезвреждане на взривни устройства. Жесток инцидент, жестока истина. Бог да прости загиналите!

Вчера изслушах много мисли, много коментари около този страшен случай. Предположенията за това какви са причините за трагичното събитие се сипеха като дъжд, но при цялото си множество бяха, общо взето, едногласни.

Говореше се за евентуалната вина на самите работници, за вината на собствениците, но като че ли постепенно се заговори все повече за вината на държавата и на обществото. Като цяло. В анализите започна да набъбва и видимо да надделява с времето, поне така ми се видя, тезата не просто за някаква обща, а за една обществена вина. Защото конкретните причини са нещо случайно, но по-важно е кои са системните причини.

Каква може да е отговорността на обществото в случая? Това е въпрос, който си заслужава да бъде поставен.

Мисля си, че посочването на обществото като виновник, макар и косвен, за това нещастие не е достатъчно оправдано. Не и така поднесено поне, както беше поднесено от повечето медии. Няма съмнение, че всичко ставащо, всичко случващо се в обществото ни, се свежда в крайна сметка до обществото ни, но също така си мисля, че и трябва да разграничаваме по-добре нещата. Трябва ни по-добра разделителна способност.

Имам предвид, че в България прекалено, твърде пресилено си позволяваме да обясняваме всяка злополука със състоянието на обществото. Това като че ли е национална нагласа. Това е някаква предразположеност дори.

Ето че и аз се изкуших да обясня тезата си с обществото.

Не е виновно обществото ни за това, което стана на първи октомври.

Следствието ще стигне сигурно до истината, но е важно да се разбере предварително, че вменяването на едно такова нещастие като вина, кореняща се в общественото и в обществото, е безумие. Държавните институции, които са допуснали вероятно от небрежност установените нередности или пък са си затваряли съзнателно очите за тях, са виновни и трябва да бъдат подведени под отговорност. Тези институции са били също олицетворявани от някого, естествено. От  хора, които е трябвало да представляват обществото и да контролират спазването на установените от обществото правила.

Да, но тези хора не са обществото и е глупаво да се говори за обществена вина в този случай. А иначе сигурно вината е обща, споделена. Но не е на обществото, а на онези, които са мамели обществото, общувайки си често противообществено. Най-вероятно е така. Все още не се знае, но следствието ще разбере.

Мисълта ми е, че доста лековато прибягваме  до идеята за вината и за дълга на обществото в такива ситуации. По инерция се говори отново и отново за това, че обществото е допуснало поредната си грешка, довела до фаталните резултати.

Да, това са обществени язви, така е. Да, всичко е взаимосвързано и е обществено. Но е редно да не се прехвърля към обществото онова, що не е дълг на обществото, а на излъчените от него институции. Както и на всеки един персонално. На всеки един, решил се да поеме административна отговорност, имам предвид.

Работата е там, че

Тогава, когато се стига до смазващи трагедии, тогава само се въ-обществяваме. Тогава само се усещаме част, причастни и съучастници. Иначе страним.

А защо страним. Всяко едно подобно обобщение е глупаво, но все пак си заслужава да поемеш отговорност и да станеш глупав, за да кажеш нещо. Страним от страх и от надменност. Това казвам.

Днес е трети октомври. Ден на национален траур в България. Както и денят на свети Дионисий Ареопагит. Той се свързва с апофатическото и мистическото богословие. Изследвачите казват, че онзи Дионисий, който е автор на съчиненията, останали в историята под името на Дионисий Ареопагит, не е светецът, тръгнал от атинския Ареопаг, а най-вероятно е сирийски монах, живял няколко века по-късно. И затова наричат написалия тези трактати Псевдо-Ареопагит.

Денят за нас, българите, е ден на траур.