Видът на новия български парламент сякаш изпълва обществото с почуда.

Разнолик, фрагментарен, трудно сглобим като мнозинство: всички се питат каква ще е неговата съдба, а оттам и за краткосрочната участ на държавата.

Не смятам да се впускам в парламентарна комбинаторика. Тя отдавна бе подробно и щателно изяснена (напълно съгласен съм с очертаните от Даниел Смилов в "Дневник" четири варианта и половина).

Мисля, че е редно обаче да си зададем и други въпроси.

Уви, да. За какво тогава се вайкаме? Всички що-годе познати партии са в парламента (ако изборната активност бе с петнайсетина процента по-ниска, току-виж вътре се бяха озовали и "Глас народен" на Светльо Витков, и "Движение 21" на Татяна Дончева). Тогава в следващия парламент щяха да липсват само проф. Вучков, Йоло Денев, Октай Енимехмедов, екстрасенска, фолкдива и ходжа, дето лее куршум.

Да, вярно е, че парламентът е пъстър като Женския пазар в петък (когато алъш-веришът върви с пълна сила), ала това е волеизлиянието на половината български граждани, направили си труда до отидат до урните. Другата половина явно не харесва нищо от родната политическа сцена. Тя би гласувала само за папа Франциск, Ангела Меркел, Дилма Русеф или в краен случай за Лили Иванова (последното е съмнително).

Накратко казано, тази втора половина от българските граждани е склонна да се представлява парламентарно единствено от самата себе си; тя вярва само на себе си и на най-близките си, а понеже такова самопредставителство е невъзможно, тя не гласува (ще им гласувам, а…). Това смълчано мнозинство е мнозинството, вярващо в българското нищо.

То се крепи на следното убеждение: нищо не може да се промени; а и да е може, пак няма да доведе до нищо; нищо по-лошо от това няма и т.н.

По-интересен в случая е изборът на гласувалата първа половина. Мисля, че той е разбираем само ако се възприеме по-скоро като "негатив", а не толкова като "позитив". Мнозинството от гласувалите (с изключение на най-твърдите партийни ядра) са гласували по-скоро срещу някого, отколкото за някого. С желанието да възпрат или парират определени политически сили и намерения, а не толкова да отдадат пълноценно доверие на избрания политически субект. Попадналите в парламента партии явно добре го разбират, щом се посмълчаха пред перспективата за нови избори.

Големи дози популизъм плюс патриотизъм и доста по-малко реализъм; склерозирал битовизъм (бивш пролетарски интернационализъм) и руски национализъм; масонство и фанфаронство; читалищна приповдигнатост, неподвластна на цензурата, и откровена гламавост; етнически евроатлантизъм и неприкрит корпоративизъм; реформатори, войводи, хурки, генерали (с пагони и епигони), президенти, икономисти и псевдоексперти, съмнителни лица, че вътре е и самият "кой?" (да не забравяме за него)… Къде другаде може да се открие такова многообразие?

И взели да се дивят, че можело да има такъв парламент.

Лично аз изобщо не съм учуден. Тъй като съм чел "Дневниците" на д-р Константин Иречек и помня как е изглеждал първият български парламент след Учредителното събрание в Търново.

Ето описанието на Иречек: "Парламентът: огромно губене на време, много патриотизъм и малко дела" (октомври 1879 г.).

С други думи, спазили сме традицията на българската държавност, което ни спестява усилието все да се връщаме чак до цар Самуил.

На трето място идва, разбира се, въпросът какво ще се случва оттук нататък. И това е важното питане.

Така стигаме до проблемите на малцинствата и мнозинствата (парламентарни или етнически).

По-горе казах, че това се избори в негатив.

И то особен. От осем парламентарно представени партии, седем открито се обявяват срещу ДПС (дори ББЦ, смятана за ДПС-2).

Това  – на ниво партии. Иначе другият негатив е личността на Бойко Борисов (лично срещу него, забележете, не срещу ГЕРБ).

Всъщност това са двете разделителни линии, от които зависи съставянето на следващото правителство.

ГЕРБ може с лекота да състави правителство на малцинството (със скритата или явна подкрепа на ДПС), но не иска, защото с основание смята, че би извършил политическо самоубийство.

ГЕРБ иска широка коалиция начело с Бойко Борисов (а не тройна, за да не го сполети лошата участ на БСП през 2005 и 2013 г.), толкова широка, колкото би могла да е една "коалиция на желаещите". Широка коалиция, която не предполага задължително да се подпише споразумение.

И трябва да кажем, че желаещи да влязат в нея изобщо не липсват, смущава ги само сянката на Генерала.

Ала при общото нежелание за нови избори много вероятно е в самите партии (без БСП) да се формират разни миникоалиции на властта.

Това също сме го виждали през изминалите години (в най-чист вид – при управлението на Любен Беров).

Спокойно мога да се позова отново на Константин Иречек: "В България има само една партия – тия, що са министри, и тия, които искат да станат такива."

Казано с езика на негласувалата черногледа половина от българското гражданство: подобна коалиция е нищо работа (сиреч напълно възможна).

Поне ако изборът е между нищо (нови избори) и коалиция (на желаещите).

Желаещи за власт в България винаги се намират. Ситуацията в страната обаче е наистина тежка и едва ли някой мисли сериозно за нови избори въпреки прехвърчащите искри между ГЕРБ и другите партии (най-вече РБ).

Става дума за компромис по изпълнението на правителствена програма с оглед на най-належащите държавни дела (съдбата на КТБ, колапса в енергетиката, "Южен поток", здравеопазването и т.н.).

И то с хоризонт до една година.

Ала в подобни ситуации и нищо е нещо.

Поне до местните избори.