Манифестът на дисидентското движение в България - каквото почти нямаше, а доколкото го имаше, беше доста слабо - беше "Фашизмът" на Желю Желев. Уважавам книгата, тя е полезен текст, особено за онова време, с истината, че нацизмът и комунизмът са еднакво противоестествени и престъпни. Но във "Фашизмът" се говореше за други страни. Ние нямахме манифест, който ясно да опише какво ние, българите, има да правим, за да се оттървем от комунизма. А може би не цялото дисидентско движение имаше толкова голямо желание да се отървава от комунизма. Самият Желев дълго повтаряше, че не се бори за власт. Тези обстоятелства сложиха отпечатък върху последвалите събития, за да стигнем до един от най-големите митове на българския преход  

Хората, събрани пред парламента, искаха отмяната на член 1 от тогавашната конституция, който постановяваше ръководна роля за БКП. Месец по-рано в Чехия започна Нежната революция. (Почти я проспах в суматохата по площадите, дочувайки откъслечните информации, които идваха у нас.) За дни чехите постигнаха последователно, постъпателно и мирно четири неща, които са основата на всеки преход. Онова, което другаде стана на "кръгли маси", чехите изискаха, събрани на площада: отказ от ръководната роля на компартията, старото ръководство на комунистическата партия да си отиде посрамено, дата за избори, временно коалиционно правителство.

Когато стане дума за 14 декември, като че ли изпитваме съжаление - не успяхме да стигнем до драматично пълно развитие. Мнозина смятат, че сме пропуснали да щурмуваме парламента… Лидерите на българското движение за демокрация нямаха виждане какво има да бъде извършено. Четиринайсти декември беше трагичен ден не с това, че не влязохме в парламента и не го превзехме, беше трагичен, защото се оказа, че не знаем какво искаме или не умеем да формулираме своите искания по начин, по който да бъдат реализирани.

Четиринайсти декември показа, че ние сме малцинство. Очертаваше се явлението, на което давахме най-различни названия - българската революция или преходът. В крайна сметка си е революция и се разви по класическите механизми и последователност на революционен процес, познат още от Франция през ХVІІІ век. На пръв поглед изглежда красиво и хубаво, а всъщност не е. Една от главните причини, за да се реализира особено болезненият класически модел, бе фактът, че активното малцинство е в голяма степен малцинство. Това доведе до допълнителни страхове и до компенсаторни действия на самите демократи. Например лишени от възможността да отстоим и да кажем ясно за какво се борим, да поставим своите искания по най-подходящия начин, развихме почти страхови нагласи към явления, които в други бивши комунистически страни се оказаха позитивни. Помним страшната дума "коалиционно" правителство. В България самата мисъл за коалиционно правителство беше ужасяваща (и с право), защото не бяха предприети предишните необходими стъпки, не бе зададен дневен ред, по който компартията да е принудена да отстъпи.

Друга последица от този ден беше нарастващо недоверие в самите себе си. Бяхме видели, че мощта ни - на хора, събрани на улицата, които надигат глас за нещо толкова естествено, каквото е свободата - не е особено голяма. Така се плъзнахме към още един голям мит на българския преход.

Чувствахме сме несигурни и слаби. И както много често човек прави в личния си живот, поискахме да започнем отначало. Кръглата маса през 1990 година (преговори между управляващата все още бивша компартия и опозицията, бел.ред.) беше белязана от дълбокото неразбиране какво всъщност искаме. И затова спасителната идея за нещо грандиозно, велико и поставящо ново начало - Великото народно събрание и написването на нова конституция, беше приета с такава готовност от мнозина.

Великото народно събрание изигра два много мрачни номера: всеки опит за законодателен процес, за реформиране бе удавен в голямо приказване за нова конституция, затвърдена бе легитимността на резултатите от Кръглата маса. Кръглата маса постигна нещо, но естествено трябваше, както в Полша и Унгария, да бъде делегитимирана. Това стана с напускането на Великото народно събрание от 39-тимата народни представители на СДС /39-тимата обявиха гладна стачка и не гласуваха конституцията. Това беше първото голямо видимо разделение в СДС. Депутатите на ДПС също не подкрепиха новата конституция - бел.ред/.

Делегитимацията очерта финала на предварителния етап на прехода, който в Чехия протече за 10 дни, в Полша и Унгария - за месеци, а в България трая 3 години. Това беше загуба на емоционално време на промяната. Все пак успяхме някак да се справим с колосалното закъснение. Надлъгахме историята.

Отлюспването - колоритната дума, измислена от отец Христофор Събев, описваше как от повърхността падат слоеве, но сърцевината остава същата. Сред демократите имаше хора с твърде различни виждания. Въпросът постави и темата "вътре и вън в СДС". Структурата на съюза беше особена и роди постепенно още един мит - за партията.

СДС е създаден в София и с малки изключения се разпространява в страната. Процесът бе от центъра към периферията. СДС обединяваше групи, които се нарекоха партии, сдружения, формации... Достойнството на тази странна конструкция беше, че успяваше да пази хората в СДС. Като при всеки революционен процес те се караха, нерядко много юнашки, понякога се пъдеха. Но като те изпъдят от Социалдемократическата партия примерно, ти отиваш в Движението за гражданска инициатива. Така СДС запазваше хората си. Някъде тогава заедно с идеята за партия се роди идеята, че всичко ще се оправи, ако почнем отначало, с партия. СДС стана партия в дълъг процес, който започна още от юни 1991 година и завърши с индивидуалното членство и индивидуалния глас в управляващите органи в началото на 1995 година. Това беше разумно. Митът наложи да продължим и доведе до 15 февруари 1997 година. Това не беше най-големият от нашите структурни и съградителни успехи.

Около отлюспването се градяха митове и може би най-страшният беше на комунистите: СДС прогонва своите. Преодоляването на този мит е много важно. Хората, които нямаха път назад, сами изгориха мостовете. Докато Демократическата партия на вече покойния Стефан Савов намери своя път обратно. Защото каквито и да бяха разправиите помежду ни, тя не прекрачи принципите и ценностите, които споделяхме заедно.

Търсенето на изходи в тези ситуации накара много от нашите поддръжници да разработят в сърцата си друг мит.

Решихме, че сме изпратили комунистическата власт с публичен акт - митинга на 18 ноември 1989 година. Демокрацията е тук. И всички злини, които комунизмът беше натрупал - тоталната разруха на всичко, абсолютно липсващите ресурси, изчезналите средства, натрупаните дългове, всичко това мина през тази въображаема граница и се стовари в епохата на демокрацията. Много хора започнаха да казват, че нещата са тръгнали на зле. И дойде готовността да се абдикира от онова, което сме направили.

Ние управлявахме! Толкова много управлявахме, че за 14 месеца през 1991-1992 година България си смени мястото на картата на света. Започна реституцията. Набелязаха се основните стратегически насоки за България. Между първото правителство и правителството на Иван Костов има приемственост. Всъщност новите идеи на втория кабинет са три: ангажиментът към НАТО (защото преди 1994 година не се говореше за разширяване на алианса), валутният борд (наложен от Виденовата хиперинфлация) и специфичната форма на приватизация чрез работническо-мениджърските колективи. Още нещо - управлявахме по начин, който направи невъзможно да се мисли в старите сталинистки схеми. След 1991 година всички премиери, загубили мнозинството в парламента, си подаваха оставка. И комунистът Жан Виденов си подаде оставката! Това е законът на парламентарната демокрация.

Управлявахме и започна изграждането на демократични институции и свобода. Очертахме дневния ред на България. Имаше кръшкания от този дневен ред, мръсни номера, отмятания, но той никога не бе отменен. През четирите години между 1997 и 2001 - правителството на Иван Костов, този дневен ред беше прилаган.

Усещането, че не сме направили нещата докрай, че нещо не е било, както трябва и вечното желание да почваме отначало, ни накара да се стреснем от това, че нацията не винаги е съгласна с действията ни. Още един мит

Болестта не е чисто българска. Всички големи промени се движат не от целокупната нация, а от малцина. Това е смисълът на лидерството.Човек не може да се сърди на нацията. От друга страна не вярвам, че мнозинството гласува така щедро за настоящия премиер само защото е било заблудено от фантастични обещания. Мнозинството изпрати нравствен сигнал към нас и ние просто трябва да го разберем. Митът, че българският народ не е наясно с това, което става, и не трябва да обръщаме внимание на неговия глас, е много опасен. Ако не се справим с него, лошо ни се пише! Трябва да можем да говорим с хората с уважение.

От болка и след тежките изпитания хората започнаха да казват:

Това не е вярно. Ние управлявахме. Наистина, комунистите управляваха по време горе-долу колкото нас, но ние управлявахме с визия. Нашият дневен ред беше разумният. Именно затова България е променена. В България не може никога повече да има сталинизъм, концлагери, държавна собственост, ТКЗС, скандиране "ура" за комунистически лозунги. България никога вече не може да бъде закачена към един свят, от който 120 години се мъчим да се откачим. Границата с този свят вече минава по западния бряг на Черно море. Направихме го ние, които застанахме зад промените и решихме, че България ще бъде друга.

Заехме място в света, което няма нищо общо с комунизма, нито с имперските амбиции на близки и големи държави, нито с принадлежността към каквато и да била формация някъде измежду тях. България вече е променена. България ще бъде друга и по-младите ще усетят по-ясно от нас.