Книжката ще бъде представена официално в неделя от 11 ч. в "+ това". Тя е първата от поредицата"Криле § Ко.", разказваща за вълшебната детективска агенция на Емили Воул.  Емили е малко момиче, което заедно с говорещия котарак Фиджет и феята Бъстър Игнациус трябва да разплете случай с птицеобразна вещица, цял влак розови зайчета и магически магазин, който се разхожда сам.

Дейзи Дашууд и Роналд Дашууд имаха всичко, за което може да си мечтае една млада двойка: къща в предградията, старателно подрязан жив плет, два автомобила със специални номера – "ТЯ1" и "ТОЙ2", тенискорт, малък басейн и зала за фитнес. Притежаваха дори една вила недалеч от Малага, в Испания. Но това, което нямаха – единственото, което не можеха да им дадат нито природата, нито парите – беше дете.

Мис Стринг, тяхната съседка, мило беше предложила на Дейзи да си намисли желание.

- Да си намисля желание – каза Дейзи. - Колко е нахална тази любопитна стара сврака! Все едно желанията се сбъдват.

- Напълно си права, целофанче – отговори нейният съпруг. - Най-добре да вярваме на фактите и цифрите, а не на някакви си вълшебни желания и други подобни глупотевини.

Роналд знаеше какво говори. Беше натрупал парите си като финансов мениджър - каквото и да означаваше това. И Дейзи беше напълно съгласна с него. Тя вярваше единствено на кредитните си карти: сребърна, златна и платинена.

Къщата на мис Стринг беше истинска съборетина. Поне така смяташе Дейзи.

В действителност къщата имаше криви кулички, големи прозорци и чар, който къщата на семейство Дашууд нямаше да притежава и след хиляда години. Предците на мис Стринг някога бяха властвали над всичко наоколо. Огромното им имение малко по малко беше изядено от дълговете им и накрая мис Стринг се беше видяла принудена да продаде и последното парче земя, така че за нея беше останала само къщата и градината.

Така къщата на мис Стринг се беше озовала по средата между три големи, нахални къщи и във всяка от тях живееха различни богати съседи, всеки от които искаше да се сдобие с част от нейната градина за себе си.

Роналд Дашууд отправи на мис Стринг предложение, което смяташе за невероятно щедро, за да купи почти цялата й градина. Така на мис Стринг щеше да й остане един малък заден двор и тясна пътечка отпред, за да може да влиза в къщата си.

- Колко е нахална тази стара сврака! - възкликна Дейзи Дашууд, когато предложението на Роналд не беше прието. - За какво й трябва толкова голяма градина? А тези зеленчукови лехи? Жива да не бях, нима не е чувала за доставки по домовете? Сега сигурно ще ни каже, че няма и компютър, нито дори телевизор.

Дейзи Дашууд беше права и за едното, и за другото. Модерният свят някак си беше подминал мис Стринг и нейния котарак Фиджет. Най-близкият й контакт с модерния свят беше ужасната сбирщина от "директорски" домове, които бяха поникнали навсякъде около къщата й. Каквото и да означаваше "директорски".

В едно лятно утро, докато закусваха, Дейзи забеляза едно заглавие във вестника.

ОБЪРКВАТ БЕБЕ С БОМБА

- Чуй това, Роналд.

- Какво има, целофанче?

- Тук пише: "Вчера летище "Станстед" беше затворено от десет сутринта до четири следобед, което предизвика..." - Дейзи се затрудни със следващата дума - "...без-ре-ди-ци. В голямата чакалня на летището е била изоставена кутия за шапки, за която са предположили, че съдържа взривно устройство. Според Андрю Воул, на 46, командирът на сапьорския отряд, от кутията се чувало тиктакане.

След свалянето на капака на кутията, в опаковъчната хартия вътре е било намерено момиченце на по-малко от три месеца. До бебето бил оставен часовник с кукувичка, която плюе вода.

Полицията издирва собственичката на кутията за шапки, за която се смята, че е майка на момиченцето. Разследването не разполага с други следи освен името, отпечатано на кутията: "Шапкарската работилница на Емили".

Засега бебето е настанено в сиропиталището "Черифийлд". Една от сестрите му е дала името Емили, взето от кутията за шапки, и фамилията Воул, в чест на командира на сапьорския отряд."

Дейзи млъкна за малко, после каза "Роналд" със специалния си глас, който звучеше като нещо средно между умолителен вой и крясък на фазан. Използваше го само когато искаше нещо особено скъпо или трудно за намиране.

- Наострил съм уши - увери я Роналд.

И наистина беше. Роналд имаше шокиращо заострени и червени уши. Всъщност ушите му толкова стърчаха настрани, че човек винаги забелязваше първо тях, когато го види.

- Моето желание... - започна Дейзи.

- Нали каза - прекъсна я Роналд - че никога няма да си намисляш желание, целофанче?

- E, смятам да направя изключение, само този път.

- Добре - съгласи се Роналд. - Какво е твоето желание?

- Желанието ми е това бебе да стане мое.

Роналд се усмихна с обич на жена си, която ядеше кредитните карти на закуска, и отговори:

- Всичко, което си пожелае моето малко целофанче, ще се сбъдне.

И за по-малко време, отколкото е нужно да се посади мента в саксия, семейство Дашууд вече бяха осиновили Емили Воул.

Когато чу тази новина, котаракът Фиджет се обърна към мис Стринг и заяви, че желанията могат да бъдат много опасни.

- Съгласна съм с теб - въздъхна мис Стринг.

Беше следобед и двамата седяха в очарователната си градина, а чайникът беше зает да приготвя чай.

- Може би не трябваше да казвам нищо - добави тя.

- Това винаги е за предпочитане - съгласи се Фиджет. - Разсъждавал съм много по този въпрос и смятам, че човешките същества не обмислят нещата както трябва, особено когато става дума за желания.

И той беше напълно прав. Ако имаше как, Дейзи Дашууд предпочиташе изобщо да не мисли. И току-що си беше пожелала нещо. Нали всички правят така? Да си пожелаеш нещо - фасулска работа.