Времето на действието, към което се връщам, са първите години след радикалната промяна на 10 ноември 1989 година, когато в резултат на вътрешен преврат в Комунистическата партия беше отстранен от властта Тодор Живков. Оттогава се навършва четвърт век и това прави отново актуална темата за това "какво всъщност стана" през този исторически период.

На 1 декември 1989 г. в нашия Институт за ядрени изследвания беше дошла да ни говори за борбата, която водят турците за своите права, Таня Желязкова – жената, която имаше съпружески отношения с Ахмед Доган (или Меди Доганов, както тогава го наричахме). Беше я поканила Светла Дренска, с която вече близо 40 години сме много близки – винаги сме били съмишленици, имаме много общи публикации по физика, мъжът й Владимир Герджиков е ръководител на моята дисертация, ние с жена ми Ганка сме техни кумове. Светла настойчиво повтаряше, че процесът на демократизация, на който всички с надежда смятахме, че е поставено необратимо начало, може да бъде блокиран от етническото напрежение, възникнало в резултат на асимилаторската политика на комунистическото ръководство.

Бях на същия акъл като Светла, така че с готовност се включих в срещата с Таня, която продължи няколко часа. Подробното съдържание на разговора ни вече е избледнял в паметта ми – най-общо ставаше дума за репресиите срещу турците, за това, че те имат свои съпротивителни организации; тогава за пръв път чухме и за Меди. Повече говореше Таня, а ние я разпитвахме.

напираше в мене вече от няколко години, но сега под впечатлението на проведения разговор в съзнанието ми ясно изкристализира идеята, че трябва да се създаде организация, в която да членуват наравно българи, турци, помаци, цигани, евреи, арменци – от всички етнически и религиозни групи и която да послужи за място, където да се търсят решения на натрупалите се тежки проблеми в етническите отношения у нас.

Таня ни каза, че вечерта в Университета ще има събрание на Клуба за гласност (Клуба за подкрепа на гласността и преустройството) и ние – няколко души приятели физици, решихме да отидем. Прибрах се в моята стая и написах набързо на ръка две и половина страници.

Тези дни в Софийския университет вреше и кипеше. Провеждаха се събрания на "Екогласност", на Студентската федерация, на Клуба за гласност. По коридорите беше пълно с хора. На външните стени на сградата около входните врати бяха разлепени саморъчно направени "вестници" – от дълги перфорирани по краищата листове хартия, на които тогава принтирахме текстовете от "персоналните компютри", които вече се бяха появили. Събранието беше в емблематичната 65 аудитория (в източното крило) – същата, в която клубът беше създаден. Във фоайето пред нея Таня на една масичка събираше подписи за незабавното освобождаване на Меди Доганов и другите политически затворници турци. На вратата стояха две строги жени с вид на функционерки, които внимаваха в аудиторията да не влизат случайни лица. Ние не бяхме членове на клуба и трябваше доста да им се помолим, за да ни пуснат. Така са запознах със скъпите ми и досега Вяра Смилкова (уви, вече покойник) и Мария Бойкикиева-Моката. Записахме се и ние за членове на клуба.

След като водещият проф. Иван Николов откри, взех първи думата (през 1998 година Копринка Червенкова публикува стенограмата от това събрание във вестник "Култура" – брой 44 от 6 ноември). В подготвения кратък текст, който прочетох, предложих

Обявих се за това турците да имат правото на свободно избрано име, правото на език, вяра, обичаи, на избор къде да живеят и къде да се трудят, като настоях турските политически затворници да бъдат освободени. След събранието при мене дойдоха много хора да се запишат в комитета.

През следващите дни бяхме неразделни с Таня. На другия ден сутринта – 2 декември (беше събота), отидохме с нея на събрание на Независимото дружество за правата на човека в кино "Петър Берон", където тя отправи апел за освобождаването на Меди Доганов и другите политически затворници и съобщи за моята инициатива. След това отидохме в Южния парк, където тя продължи да събира подписи, а ние, група физици, се включихме да й помагаме.

Там – в Южния парк, се запознах със Сюлейман Гавазов, който вече беше чул за моята идея да се създаде Комитет за национално помирение и пожела да се включи. Бай Сюлейман през 60-те години е бил главен редактор на списанието "Йени Хайат" (Нов живот), но след като го обвиняват в протурски национализъм, е уволнен. По-късно успява да постъпи на работа във вестник "Труд". През 1985 г. към него се обръщат да се включи в съпротивителна организация срещу "Възродителния процес", но той отказва. Организацията е разкрита от ДС. Ръководителят й - журналистът Халим Пасажов (Пасач), и други участници в нея (от тях познавам Шукри Топчу от Ардино) са зверски инквизирани от следствените органи на Държавна сигурност. По-късно същата година въпреки оказания силен натиск Гавазов отказва да подпише станалото на времето известно писмо на общественици и интелектуалци турци, в което те са подложени на унижението да заявят: "Да, ние сме българи, отказали се доброволно, убедено и напълно съзнателно от имена, чужди на българския ни народностен корен."

На 3 декември с мене се свърза Антонина (Нина) Желязкова. Научила за моята идея, тя веднага поиска да се запознаем. Името на Антонина беше станало изключително популярно сред българските турци, след като през юни 1989 г. по радио "Дойче веле" се излъчва нейното открито писмо до лежалия две години в затвора и изгонен от България неин колега от Института по балканистика Салих Бакладжиев. В това писмо тя се обръща към бай Салих и към всички наши съграждани мюсюлмани с молба за прошка за страданията, които са им причинени от комунистическия режим.

С бай Сюлейман и Нина проведохме няколко срещи, на които подготвихме проекта за учредително обръщение от името на бъдещия комитет.

Учредихме Комитета за национално помирение в една от аудиториите на Университета на 7 декември.

– хора от БАН и Университета, писатели, журналисти, музиканти, художници, кинодейци; активисти на възникналите през 1988 и 1989 г. независими сдружения; българи, турци, евреи, роми; християни и мюсюлмани; вярващи и невярващи; едни от нас бяха членове на Комунистическата партия, други нейни противници – впоследствие едни се ориентираха надясно, други наляво, трети в политическия център, четвърти останаха настрана от политиката, отдавайки се изцяло на основните си занимания.

В обръщението, което приехме, настоявахме да се възстанови правото на свободен избор на име, да се признае правото на етнокултурна идентичност, на език, религия, обичаи и традиции, да бъдат освободени политическите затворници, да се прекратят дискриминацията и произволът при постъпване на работа и установяване на местожителство, средствата за масова информация да съдействат за националното помирение. Настоявахме още да се състави парламентарно-гражданска комисия с участието на представители на независимите сдружения, която публично да разследва асимилационната политика на предишния режим. Заявявахме, че "само безкомпромисното разграничаване от миналото, само истината за него може да донесе национално помирение".

Учредителното събрание избра Сюлейман Гавазов, Антонина Желязкова и мене за говорители на комитета.

която Таня Желязкова събираше, и заедно с подписката – текста на нашето обръщение. Уреди да ни приемат Груди Атанасов – стар комунист, партизанин, бил е командващ Шуменската въстаническа зона, имал е ятаци турци. Той през всичките години на комунистическото управление се е застъпвал за правата на турците, като през 80-те години пише писмо до ЦК срещу "възродителния процес". Бай Груди заедно със съпругата си Елена Атанасова (член на Клуба за гласност) стана един от учредителите на комитета и в първите месеци беше активен негов член.

Вечерта отидохме с Таня Желязкова в хотел "София" (сега "Радисън"), където в тогавашната зала "Триадица" беше насрочена пресконференция на учредения предишния ден Съюз на демократичните сили. Залата беше претъпкана, едва успяхме да се проврем между хората. В края на една дълга маса бяха седнали председателят на СДС Желю Желев, секретарят Петър Берон и говорителите Георги Спасов и Румен Воденичаров. В един момент Деян Кюранов от "Екогласност" (също от учредителите на комитета) се обърна към Желев да ми даде думата. Съобщих за новосъздадената от нас организация и накратко казах за нейния характер и цели. Раздадох десетината екземпляра от обръщението, напечатани от членове на комитета на пишеща машина, и те веднага бяха разграбени.

След пресконференцията, воден от Таня Желязкова, тръгнахме за дома на Стефан Гайтанджиев на ул. "Фритьоф Нансен", където се беше събрал Инициативният комитет за организиране на митинга на 10 декември. Беше пълно с хора от различни партии и организации – помня социалдемократите д-р Дертлиев, Ангел Ахрянов и Михаил (Мишел) Петков, от земеделците - Милан Дренчев, Бойко Пройчев от "Подкрепа", от "Екогласност" – Вяра Николова (тя също беше между учредителите на комитета), Йордан Василев (също от комитета). Появи се и Христофор Събев. Чакахме да дойде Желев.

Най-после той пристигна заедно с Петър Берон. Ние с Таня веднага се приближихме към тях двамата и тя каза: "Мишо ще направи изказване на митинга за турците." Последва бурна реакция от страна на Берон – "Не! Желю, ти помниш какви условия ни постави Луканов – да имаме собствена охрана на митинга и освен това да не говорим за турците и…" (Той спомена и за трето условие, което за съжаление не помня.) Желев за миг замълча и после каза: "Нека Мишо да готви изказване."

Едва по-късно научих, че на 13 ноември вечерта в дома на Николай Хайтов част от оформящата се опозиция (всъщност преди всичко хора от Клуба за гласност и "Екогласност") са се срещнали с Андрей Луканов. За нея най-напред ми разказа Кольо Босия, който е бил от тези, които са били изолирани и зад чийто гръб е проведена срещата (а между тях са Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Константин Тренчев, Любомир Собаджиев, Христофор Събев). За нея пише обстойно и Желю Желев в своите спомени "Въпреки всичко", като двата разказа за това как е било организирано това среднощно събрание се допълват, без да си противоречат. Според спомените на съпругата на Хайтов Жени Божилова, предадени в новоизлязлата книга "Пориви и покруси" на покойния вече проф. Димитър Ненов, срещите са всъщност две – втората – ден или два по-късно, вече в дома на Луканов.

На следващия ден подготвих изказването си с помощта на Ангел Ахрянов, който също стана член на комитета – той ми даде много добри съвети (нали беше театрал) как да го построя, така че да бъде прието максимално добре. После Вяра Николова взе готовия текст, за да го размножи и вечерта го раздаде на инициативния комитет. Моето изказване беше единственото, което беше гледано предварително от всички. Слава Богу нямаше забележки.

– на предишния митинг на 18 ноември, когато Румен Воденичаров в своето слово се изказа в защита на мюсюлманите, последваха викове и освиркване. Сега при подреждането на ораторите ме сложиха между Марко Ганчев и отец Христофор Събев – Ганчев да създаде по-жизнерадостно настроение, а отецът да призове към човеколюбие и така да се тушира напрежението, ако някои започнат да ме освиркват.

На 10 декември (беше слънчев неделен ден или поне така съм го запомнил), когато се качихме на стълбите пред храма "Св. Александър Невски", всичко ми се беше свило. Площадът беше изпълнен от хора – до улица "Раковски". Долу вляво от нашата импровизирана трибуна видях многочислена група на мюсюлмани, дошли от Родопите за митинга.

Без да беше официално обявено, това всъщност беше първият митинг на СДС. Най-напред водещият Петко Симеонов даде думата на председателя на СДС Желю Желев. В словото си Желев застъпи и етническата тема. След като констатира, че "етническите проблеми продължават да не се поставят за решаване, макар че точно това, съчетано с един реален процес на демократизация, който в момента тече в страната, създава истинска взривоопасна смес" *, той съобщи за създаването на нашия комитет, "който - както каза – си поставя благородната задача (викове "Браво!") да не допусне отново да се разпалва междуетническа вражда, докато новите лидери на Комунистическата партия не започнат практически да решават проблемите. (Викове "Браво!")" По-нататък той обяви платформата на СДС за първите крачки, които трябва да бъдат предприети за излизането на страната от кризата и демократизирането на държава. И поиска:

Моето слово беше съвсем кратко. То започваше с думите: "Това, което обединява нас, присъстващите на този митинг, е стремежът към демокрация."

Тук ще направя кратка пауза в своя разказ, за да кажа – да, основното, което тогава обединяваше и въодушевяваше хората, беше

Неслучайно и току-що основаният съюз беше наречен "Съюз на демократичните сили". Желев формулира пред митинга главната цел на СДС по следния начин: "Главната цел на СДС е не завоюване на политическата власт – както го подозират някои, а извеждането на страната от тоталитаризма на широкия път на демокрацията в най-тясно сътрудничество с всички други демократични сили и организации. (Викове "Браво, браво!", ръкопляскания, продължителни викове "Демокрация, демокрация!")" Дали ще тръгнем наляво или надясно, беше, разбира се, важно, но не и от първостепенно значение. Основното, първостепенното, което според мене тогава искаха повечето хора, беше отхвърлянето на тоталитаризма и радикалното демократизиране на обществото.

По-нататък заявих пред митинга, че пред демократичното ни развитие е изправена преградата на изкуствено създадената от предишния режим вражда, чието преодоляване и възстановяването на добрите отношения между етническите и религиозните общности в страната е целта на нашия комитет – организация, в която равноправно да участват българи и турци, както и представители на други общности – всички, които пожелаят. Когато заявих нашата позиция, че всеки гражданин трябва да получи право на свободно избрано име, на език, религия, обичаи и традиции, независимо от своята етническа и религиозна принадлежност, множеството на мюсюлманите избухна във възторг.

Думите ми бяха изпратени с викове "Браво!" и ръкопляскания. Имаше и едно изсвирване, но то остана само и беше заглушено от одобрителните възгласи. Отдъхнах си!

След митинга в градинката на "Св. Климент Охридски" членовете на комитета се срещнахме с помаците, които бяха дошли в София, организирани от техни активисти - членове на Независимото дружество за правата на човека. Останахме там няколко часа. Така започна моето приятелство с много от мюсюлманите от Родопите.

Там – в градинката на "Св. Климент Охридски" се запознах с Мирослав Дърмов (който се записа в комитета) и съпругата му Наталия (дъщеря на генералния секретар на Турската комунистическа партия Исмаил Билен-Марат; за съжаление почина много млада). Миро е работил, доколкото знам, в паспортната служба на милицията; завършва психология в Дрезден и защитава докторат по право.

През тези дни комитетът беше много активен. Проведохме събрание на крак в Южния парк – там към нас се присъединиха турци от Кърджалийско – студентът в София Феим Мендерес от Бенковси, Бахри Юмер от Джебел и Мюмюн Емин. Членове на комитета (диригентката Събка Геновска, Деян Кюранов, Лиляна Александриева, Светлана Иванова, Веселин Кандимиров, Красен Станчев и Хюсмен Мутафов) участваха в митинг на Независимото дружество в Гоце Делчев. Антонина Желязкова даде интервю на Румяна Узунова от "Свободна Европа".

в 23 аудитория на Университета, където бяхме свикали поредното събрание на комитета. Аз вече имах някаква представа за него от разказите на Таня Желязкова. Бях помолил Таня, когато ходи на свиждане в Пазарджишкия затвор, да му носи документите на комитета и да му разказва за всичко, което правим. Ние с Нина няколко пъти си говорихме колко добре би било той да се включи в нашата дейност. Бай Сюлейман беше казал, че ще се отдръпне, за да може Меди да играе водеща роля. Когато влязох в аудиторията, вътре беше пълно. Първите, които видях, бяха Таня и доведения от нея Ахмед Доган. Ръкувахме се и веднага му предложих да влезе в ръководството на нашата организация, което предстоеше да изберем. Той категорично ми отказа, като каза, че има други планове.

На събранието бяха дошли много хора.Тук бяха Радой Ралин, Христо Ганев и Бинка Желязкова, Невена Стефанова, Мария Бойкикиева, Вяра Смилкова, Елена Атанасова, Искра Панова, Светлана Иванова и Радко Костадинов, Блага Димитрова и Йордан Василев, Хуан Тху Ха, Дончо Папазов, Юлия Гурковска, Вивиана Асса, Анжел Вагенщайн, Еди Шварц, Соломон Паси, Мануш Романов, Мирослав Дърмов, Румен Малеев, Евгения Хайвазова, Кин Стоянов, Любомир Собаджиев, Анастасия Рашева, Асен Давидов, Боряна Александрова, Илона Томова, Зафер Галибов, Самуел Франсес, Емил Миланов, Лъчезар Тошев, Георги Марков-Биолога, Лъчезар Карагьозов, Георги Друмев, Зина Соколова, Свилен Станимиров, Светлана Бахчиванова, Петър Стайков, Красен Станчев, Веселин Кандимиров, Светлана Жулева, Гергана Жулева, Ваня Митева, Стефан Гайтанджиев, Мая Гайтанджиева, Виолет Цеков, Вяра Николова, Вероника Николова, Виктор Самуилов, Румен Леонидов, Димитър Новачков, Пламен Цветков, Богдан Глишев, Владимир Райчев, Стефан Златев, Петринел Гочев.

Имаше много турци – освен Сюлейман Гавазов бяха Сабахаттин Байрам, Али Рафиев, Кязим Мемиш, Шевкет Фейзула, Йълдъз Ибрахимова, Айше Малеева, Вежди Рашидов, Халил Етем, Мехмед Рахим, Нурсес Лаз, Исмаил Наим, Байрам Мъстън. Голяма беше групата на физиците – освен Светла Дренска и сестра й Миролюба Дренска бяха Маргарита Таскаева, Евгени Таскаев, Вера Михайлова, Стоян Златев, Елка Златева, Стефан Иванов, Христо Чернев, Лидия Заркова и Борис Стефанов, Трифон Томов, Владимир Герджиков, Виржиния Досева, Виктор Бадулин, Петър Шарланджиев, Владимир Молотков, Дамян Сариев, Тодор Русков, Методи Гелев, Лидия Кинова, Стела Калева. Няколко души, между които Събка Геновска, Деян Кюранов и Лиляна Александриева, не можаха да дойдат, защото бяха заминали за Мадан, където на следващия ден се проведе митинг в защита на правата на мюсюлманите. Сигурно изпускам някои хора и ги моля да ме извинят – това успях да извлека от непълните си записки, моите спомени и спомените на няколко тогавашни членове на комитета, на които се обадих.

В своето встъпително слово Антонина Желязкова подчерта, че комитетът няма политически амбиции и не възнамерява да участва в предизборната кампания –

След това от името на тримата говорители предложих да изберем ръководство – съвет на представителите, отговорни редактори и оперативно бюро**.

След като прочетох списъка с предложенията, Кин Стоянов спонтанно възкликна: "Защо не предлагате Меди Доганов?" Отговорих, че сме имали най-голямото желание той да се включи между нас, но че е отказал категорично – Кин би могъл лично да го попита, защото Меди е между нас - седи на реда зад него.

Тогава Ахмед Доган стана и повтори своя отказ. Говорил съм с доста хора от комитета, които си спомнят този епизод. Естествено е да има различие в това как всеки от нас си спомня неговите думи, но отказът му беше направил впечатление на всички. В моята памет е останало следното:

Когато чух това, в мене се появи тягостното чувство (в началото все още не напълно определено), че нашите пътища са различни. Меди и Таня поседяха още малко и си тръгнаха, преди да завършим.

Искам да спомена и за една важна среща, която се състоя на същия този 23 декември преди събранието. Обади ми се Соломон Паси и поиска да ме запознае с негов познат – турчин, който иска помощ от нас. Срещнахме се надвечер в една сладкарница на ъгъла на "Шипка" и "Димитър Полянов" (сега "Кракра"). Така се запознах с доктор Осман Ачикбашиев от Търговище, който ни разказа накратко своята история: През октомври пристигат у тях длъжностни лица, които дават броени часове на семейството да се подготвят за заминаване, като вземат най-необходимото. Транспортират ги заедно с други от Търговище в Северозападна България, където ги разквартируват по селата. След промяната на 10 ноември Ачикбашиеви се връщат в Търговище, но намират в жилището си настанени други хора, а той междувременно е лишен от работа.

Така научих за едно от последните престъпления на комунистическия режим – насилственото депортиране през октомври на над две хиляди турци от Североизточна в Северозападна България, при което тях ги лишават от жилища и работа, да не говорим за бременните, майките с кърмачета, както и за децата, които трябва да ходят на училище. След като се разделихме с доктор Ачикбашиев, тръгнахме с Мони на събранието в Университета, където той, след като избрахме ръководството, разказа на събралите се за нашата среща.

В първите месеци на промени, когато страхът все още не беше изчезнал, турците, помаците и ромите, които се присъединяваха към нас в комитета, намираха вътрешно спокойствие – те можеха да се наричат и да бъдат наричани с истинските им имена, да се самоопределят като турци или като мюсюлмани и това да бъде приемано нормално от останалите, да настояват да им бъдат възстановени правата рамо до рамо с нас - другите, които бяхме солидарни с тях. След години много от представителите на турската интелигенция са споделяли с мене колко важна е била за тях тази територия на душевно освобождаване.

* Този и следващите цитати от словото на Желев са от намиращ се в моя архив аудиозапис.

** Окончателно избрахме: Съвет на представителите – Анжел Вагенщайн, Антонина Желязкова, Бинка Желязкова, Блага Димитрова, Виолет Цеков, Дончо Папазов, Кязим Мемишев, Любомир Собаджиев, Мануш Романов, Радой Ралин, Събка Геновска, Сюлейман Гавазов, Халил Етемов, Христо Ганев; отговорни редактори – Сабахаттин Байрамов, Йордан Василев; Оперативно бюро – Веселин Кандимиров, Красен Станчев, Мехмед Рахимов, Миролюба Дренска, Мирослав Дърмов, Михаил Иванов.