Четвърт век по-късно се оказа, че макар "по документи" да сме преходили от социализъм към нормалност, ние отново сме изправени пред система, която трябва да бъде сменена. За да не ни смени тя нас. Както и миналия път, когато бяхме с по 25 години по-млади (и за разлика от 1997-ма), и този път не сме сами в това положение.

В различни варианти подобни проблеми са принудени да решават хората от Будапеща до Багдад и от Вашингтон до Варшава. Защото моделът "#КОЙ" – т.е. изземването на публичната власт и ресурси от шайка разбойници – е, в някаква степен, наличен навсякъде. Ако не беше, нямаше да има световна финансова криза, от която кризата покрай КТБ е блед отглас.

Ако искаме да видим българския вариант на проблема, неминуемо ще стигнем до бурната 1990-та. Има, в историята, има години, които хвърлят сянка десетилетия и дори векове напред. Такива са 1776, 1789, 1914, 1917 и пр. В най-новата ни история, такава е годината 1990.

Сигналите, че в крайна сметка може да се случи нещо подобно на модела "#КОЙ", бяха налични още тогава, преди 24-25 години. Виждахме ги, но не ги разбирахме. Бяхме в плен на илюзията – не само ние, целият свят беше така – че демокрацията е неизбежно бъдеще и никакви шмекерии не могат да я спрат.

 "Смяна на системата" или "промените"?

Една от причините днес да сме в положението, в което сме, е отказът и на елита, и на обществото да стигне до трезви заключения относно периода на комунизма. Днес, вижда се в изследванията, истината за режима е трайно подменена с митология, изгодна единствено на противниците на идеята "България – нормална държава" – всякакъв вид комунисти, фашисти и, естествено, свързаните с "#КОЙ".

Първата подмяна на паметта вече беше налице към началото на 1990-та. Историческият факт е, че "ледовете се пропукаха" на 3 ноември 1989-та, когато невиждано множество от 5-6 хиляди храбреци излезе насред комунистическата столица София, за да връчи екологична петиция на комунистическото Народно събрание и да вика "Сво-бо-да!" и "Де-мо-кра-ци-яаааа!". В този именно късен следобед стана ясно, че България ще се надигне, за да тръгне по пътя на Полша, например, а не – на Беларус.

Седмица по-късно БКП проведе пленум, на който свали Тодор Живков, за да си подсигури условията да контролира в максимална степен идващия революционен хаос. И веднага, със смайваща лекота постигна първото условие за контрол – успя да наложи мита, че най-новата история започва не на 3-ти ноември (т.е. от мига на гражданския бунт), а от 10-ти ноември – т.е. датата на вътрешнопартийния преврат.

Малко по-късно БКП постигна втори важен пробив на терена на паметта, т.е. на опаковането на миналото в свой интерес: успя да наложи термина "промени" (свързани с 10-ти), вместо "революция", "смяна на системата" или дори "преход", които по необходимост са свързани с 3-ти ноември.

И така общественото мнение бе научено да вярва, че задачата не е "смяна на системата", наложена от надигането на гражданството, а правенето на някакви си "промени", започнати на пленум на БКП. Все едно да си се мобилизирал да сринеш къщата си до основи, за да я направиш както трябва – и изведнъж идва някой, който ти казва: "Недей се напъва, бе човек. Две ръце боя са достатъчни..."

И ти веднага, разбира се, се демобилизираш. Защото едно е усилието да си направиш къщата наново, а съвсем друго – да теглиш една боя. Второто може да бъде направено без жертви, помежду другото.

И точно това българите се опитваха да правят, докато цялата къща не падна през 1997-ма. А после, между 2001-ва и 2013-та се опитаха наново – да правят "промени", без жертви и помежду другото, вместо да сменят старата система и да заздравяват новата така, че да издържа на сътресения.

Тази зараза е навсякъде, включително в медии, които инак имат прилично поведение. Когато, например, става дума за нещо позитивно в последните 25 години, в медиите се говори за "промените". А когато стане дума за нещо лошо – веднага се появява терминът "прехода".

Ключовата дума "реформа" съвсем доскоро имаше подобна съдба. Не през 1990-та, но към 1993-та БСП беше успяла да наложи такова подигравателно отношение към "реформа", че допреди седмици – т.е. докато не стана ясно, че без реформи ще се мре – всички старателно избягваха тази дума. А избягването на думата много лесно доведе и до избягването на обозначаваното от нея действие.

Един слънчев летен ден на 1990-та, заедно с моя приятел и съратник по революционните дела Мони Стоунса правим онова, което се правеше тогава – с няколко хиляди себеподобни обикаляме центъра на София и революционерстваме. По едно време Мони казва, умислен (тъкмо минавахме край все още действащия мавзолей):

- Ние си ходим, викаме, мислим си, че правим история – а отзад някой гепва кинти...

- К’ви кинти, бе, Мони, викам, държавата е официално във фалит от края на март. Няма кинти.

Впоследствие разбрахме, че Мони е бил прав. Докато стотици хиляди са се борили да бутнат системата, за да станат свободни, отзад други хора, много по-малко на брой, са гепвали кинти.

Схемата беше проста. Събират се, в някое село, шефът на партията, кметът и шефът на АПК. И започват да "отписват" инвентар – трактори, сгради, комбайни, камиони, плугове и пр. Отписва, да речем, шефа на АПК – обявява камиона за брак, за куп желязо. И на цената на куп желязо продава отписаното на шефа на партията. Един трактор "Беларус" вървеше към пет лева (за сведение – един малък джин с тоник, наличен единствено в първия частен бар на ул. Аспарух, беше четири лева).

По градовете схемите бяха по-сложни, но още в края на 1990 година предприятията бяха вкарани в системата "входно-изходна икономика". На входа, шайка от местни нотабили, регистрирали фирма, продават на завода най-скъпите на света суровини. За целта подкупват директора на предприятието – да се съгласи на тази цена. На "изхода" същата шайка нотабили купува продукцията на "държавни" (т.е. смешно ниски) цени.

Вкарал си кило метал "на входа" за 100 лева, после купуваш кило продукция за 1 лев и веднага я продаваш на пазарни цени за 1 000 лева. Разход – 1 лев. Приход – 1 099 лева. Астрономическите загуби от входно-изходната схема бяха покривани от данъкоплатците.

Така нотабилите свикнаха на печалби от хиляди процента, а не, както е "на Запад" (т.е. при нормалните хора) – 8-10 процента. За разлика от западните си аналози, които се потят, не спят и поемат риск, за да докарат 8-10 процента печалба, нашите докарваха хилядите проценти само с договорки и пиене на уиски, без труд и пот. И, разбира се, бързо придобиха самочувствието на богове, гледащи снизходително на западните балъци. Десетилетие и половина по-късно именно с това самочувствие подходиха към европейските фондове: "Ние ли, тарикатите, няма да излъжем тия балъци, европейците?".

Накратко, системата беше подредена още преди Коледа 1990-та: шепа хора взема милиарди, а после всички граждани покриват тези милиарди от джоба си. Накрая държавата фалира.

Да ви звучи познато към днешна дата?

Днешният обществен консенсус е, разбира се, че е нямало такова раздаване. Както е нямало 3-ти ноември, например. Ама – имаше. Двама от реципиентите на куфарите лично са ми се хвалили ("Ние се уредихме, а ти – балък..."). Единият го виждате днес по телевизора средно веднъж седмично.

А след 1990-та, когато новоизпечените стопански богове се събраха с бликналите по улиците мутри и прясно пенсионирани агенти на ДС, започнаха да искат не само пари. Нахълтаха във властта, за да могат да поддържат такива условия, при които да продължават да правят пачки, без да се потят. Так се роди "задкулисието", в лицето – на първо четене – на "Мултигруп". Към 1994 година задкулисието се сдоби и със собствено правителство, на Любен Беров, което досущ приличаше на правителството на Орешарски – витрина, зад която някакви хора гепват някакви кинти.

Трайна черта на българския преход е успешното опаковане на носителите на нормалността – на пакета "пазарна икономика-демокрация-свобода" – като антинародни агенти на "Запада". Още през лятото на 1989 година БКП състави списъци на "отродители", в които попаднаха всички, които искаха смяна или поне – ремонт на системата. Към лятото на 1990 година, носителите на промяната бяха вече опаковани като "шляеща се интелигенция", "брадати безделници" и "агенти на ЦРУ". През 2013 година тази опаковка беше освежена с "красивите и умните".

Целта, разбира се, още през 1990 година беше всеки, който иска България да стане нормална европейска страна, да бъде заклеймен като някакъв вид предател на "българщината" – която, разбира се, е свързана с вярност към Москва и се представлява от БКП/БСП. Това бе още една успешна кампания, която – наравно с подмяната на 3 ноември с 10-ти и на "смяна на системата" с "промените" – преконфигурира обществената атмосфера в полза на не-пипането на системата.

По този начин, заглавието на интервюто на Волгин за македонския "Дневник" от оня ден – "Западни платеници ми ја стопираа емисијата пред изборите оти процениле дека сум русофил" – беше кодирано в нашата действителност още през 1990-та.

От тогава е и натрапваното разделение София - провинция. След като се оказа, че цяла София месеци наред е на улиците и не може да бъде отписана като шепа "брадати безделници", се лансира лозунгът "София не е България". Демек: тия глезльовци от столицата махат гащи и викат, вместо да работят, докато отруденият народ от провинцията ги изхранва. И от честен труд няма време да маха гащи и да вика.

И пак през 1990 година бяха измислени "контрапротестите". След като протестите доведоха до оставката на президента от БСП Петър Младенов, партийното ръководство публикува призива "Организирайте се!". И в София започнаха всекидневни контра-протести на всички налични червени бабички. А в разгара на лятото Радка Налбантова, шеф на съюза на ТКЗС-тата, публикува възвание, че ще настъпи към София с цялата налична аграрна техника, за да измете брадатите безделници от жълтите павета.

Разделението "София / България" се оказа удивително трайно и вредно – не на последно място, защото тази пропагандна теза на БКП бе почти веднага подета от самите софиянци-антикомунисти. Тяхното послание, от тогава и до днес, е общо взето следното: "Да, ние не сме България, защото ние сме софиянци; а вие сте тъпанари, селяндури и комунисти". Провинцията, разбира се, отвърна с обида и ръмжане.

Така се стигна до положението, столицата на една реформираща се страна да не е водачът на цялостна модернизация – а да е някакъв остров, резерват на някакви странни хора, които може да са американци или европейци, но при всички случаи са някакви не-докрай българи. А тъй като никой не долюбва София, стана така, че покрай нея и "Европа" (и особено – "Америка") постепенно бяха превърнати в някакви подозрителни, може би анти-български субекти. Които в никакъв случай не ни бяха "братушки".

И "Европа" се оказа непостижима национална цел. Ако някъде из България има "Европа", в масовото съзнание тя е в центъра на София, на "жълтите павета". Останалото не е "Европа".

А, както се вижда напоследък, много е лесно да се намерят хора, които от съждението "не-Европа" да извадят програма "анти-Европа". Това е днес позицията не само на партия Атака и на "новите леви", но и на големи групи БСП-интелектуалци, които вече отработват в медиите основните опорни точки на програма за напускане на "обречена" Европа и влизане в Евразийския съюз.

 Е, оти ручахме жабетата?

Провалите на прехода – т.е. носещите греди на модела "#КОЙ?" – са вградени в нашия живот още през 1990-та година. Това обаче не е повод за отчаяние или отписване на "тия 25 години". Няма по-тъп лозунг от "Вземете си прехода!". Защото, ако всичко в тоя четвърт век е сгрешено, отговорът на въпроса "И с’я – к’во пра’им?" е много лесен: връщаме се към системата отпреди 1990 година. Затова в крайна сметка всички, отписващи прехода ангро, са елементарна прислуга на онези, които днес искат да ни напъхат в Евразийския съюз на Путин. "Полезни идиоти", по думите на Ленин.

Самият факт, че България днес не е нито Русия, нито Беларус, нито Молдова (и пр.) е илюстрация, че в прехода имаше и градивни неща. Двете най-важни се видяха още през 1990-та: а/ свободните медии (тогава – само вестници); и б/ - протестиращите граждани.

Ако не бяха десетките постоянно възникващи нови вестници и стотиците хиляди постоянно протестиращи граждани, през 1990 година СДС щеше да си стисне ръцете с БСП (преговори за общо управление, напомням, се водиха месеци след изборите от юни). И така, вместо да сменят системата, "добрите" щяха да влязат в нея. Не влязоха, защото отвън кабинетите и кулоарите стояха гражданите и вестниците. Те бяха гарантът, че съглашателските наклонности на тогавашното СДС няма да доведат до отказ от смяна на системата.

Днес положението с вестниците е, най-малкото, сложно. Те са (с 2-3 изключения) поборници не против системата "#КОЙ", а – за това, тази система да бъде увековечена. Дори, по стар социалистически тертип, в моменти на опасност за модела излизат с еднакви (за Бога!) заглавия. Но пък това предателство не е без цена. Никой не чете вестници. Новите медии запълниха тази празнота – ще рече, противниците на системата пак имат арена.

Другият гарант, протестиращите граждани, съвсем не са останали в 1990-та или 1997-ма. Видахме ги и ще ги виждаме отново.

Затова моделът "#КОЙ" ще бъде, в крайна сметка победен, както беше победена системата на социализма. Крепителите на днешното статукво не успяха един закон за спасяването на КТБ да пробутат, защото се уплашиха от обявения срещу това протест; камо ли да имат силата да отстоят системата срещу постоянно случващи се протести, подкрепени от свободните нови медии.

Това е моят извод от 25-те години. Няма сила, способна окончателно и задълго да победи изправения, съпротивляващ се човек. Макар в България, от времето на Ботев и до днес, повечето хора да предпочитат да се влачат на колене, винаги се оказва, че има достатъчно изправени хора, които да изтрият срама от челото на останалите.

Та, по повод "красивите и умните". Всеки човек, когато е изправен и с буден поглед, е и красив (стои прав, "левентест", а не прегърбен) и умен (има буден, а не заспал поглед). Грозен е, когато е на колене и с угаснал взор. Всичко зависи от това, какъв решиш да бъдеш. Никой не е красив или грозен по рождение.

Всичко е в нашите ръце, както винаги е било. И затова продължава да не е нито смешен, нито наивен основният лозунг на онази революция: "Времето е наше".