- Комунизмът е куриозен период по отношение на храната, безрадостен, общо взето. Работата ми по списание "Бакхус" и животът ми между България и Белгия през последните години често ме навеждат на сравнения – във времето и в пространството. Исках да се върна към кухнята в НРБ, за да потърся обяснения – на неща, които си спомням, на феномени, на които се натъквам днес. Едната тема, която ми беше много интересно да изследвам, е доколко има основания за носталгията към храната на соца, която наблюдаваме днес. Другият много любопитен въпрос беше да сравня процесите в България с тези в други страни – да отделя общото от специфичното.

- И да, и не. Да, само по една причина – защото това е последният период, през който българите са яли прединдустриална храна. Не, защото оскъдицата на продукти, хаосът в производството, провалите на търговията, серийността на ресторантите, технологичната изостаналост, липсата на мотивация в крайна сметка са сервирали в чиниите на българите едно монотонно, постоянно белязано от дефицити, често зле приготвено меню. В спомените, които цитирам в книгата, хората си спомнят и свирепия контрол върху производството, и многото начини, по които са го заобикаляли. И добрите намерения, и техните трагични резултати.

- Всички можем да предположим как идеологията е моделирала менюто ни със своите безсмислени ограничения и идеи. Това, което знаем по-малко, е, как системата се е проваляла. Как и защо тя не е доставяла онова, което е обещавала. И което е твърдяла въпреки всичко, че доставя. Това съм търсила в тази книга. Системните провали. След всичките ми изследвания моето кратко обобщение е, че една група хора са си поиграли на играта СимСити. Те са имали неограничена власт върху икономиката и върху хората. Те, обаче, не са се оказали достатъчно интелигентни, за да играят тази игра, а пък и тя се е оказала пълна с бъгове.

- Не намирам свидетелства изличаването на шкембеджийниците да е било целенасочена политика. Точно обратното, властта запазва вкуса си към карантиите. Но постепенното моделиране на градските центрове не взима този тип заведения предвид, и те постепенно изчезват, избутани са по крайпътните шосета. Това поне е моето заключение въз основа на намерените досега документи.

Паметен е споменът за пловдивския "Бумбарник", един култов, ръмжащо-работнически прирастък на представителния "Тримонциум", който няколко десетилетия продава знаменитите шарденчета  (с тази дума обобщено се наричат пълнени с месо или дреболии и други съставки черва, един вид кървавици - бел. ред.) – "бумбари" (така ги наричат местните хора), и те, макар и произвеждани от отпадъците от "официалните кухни" на хотела, и избутани в ъгъла, непрекъснато си проправят път през задния вход на ресторанта към масите на празнуващи официални лица – идеята да се нахвърлят на един сочен бумбар вместо да пощят някой рамстек с лук е била много популярна сред клиентите на ресторанта на "Тримонциум".

- Това е един от куриозите на епохата. Версията, която излезе на повърхността преди няколко години е, че напитката пробива в България в следствие на една човешка грешка – на експерта Тончо Михайлов, който неволно, в търсене на рецепта за оранжада, се озовава в офисите на компанията в Париж. Мистериозното и внезапно одобрение на вноса от страна на Тодор Живков обаче изглежда парадоксално – до онзи момент по българската народна телевизия се излъчват пропагандни клипове, в които "Кока Кола" е описвана като алкохолно питие, чиято характерна бутилка стърчи от джобовете на всеки от масово изпадналите американски войници. Един от свидетелите в книгата ми, заемал по-късно отговорна позиция във външната търговия, твърди, че Тодор Живков е обмислял търговия с ключови компании отвъд Желязната завеса още преди това, и остава неясно доколко грешката действително е била грешка.

- Ранната готварска литература между 1944 г. и средата на 50-те е изключително прескриптивна. Тя учи жените да бъдат пестеливи, изобретателни, да готвят от отпадъци, да шият калъфи за канапетата от стари завеси, и да осигурят "една-две художествени картини" за стената. Стига чак до описание как трябва да изглежда един шкаф с посуда, какви салфетки да се постелят на горния рафт, и какво да се подреди на долния. Освен това готварските книги като че правят всичко възможно да откажат жената да готви – идея, която доминира силно периода. Тя трябва да готви служебно – за да изхранва. Идеята за кулинарни удоволствия е напълно чужда на онези години. Ястията са все за бързо приготвяне, за да не се задържа жената в кухнята (мотивацията на режима за този мним феминизъм е да прехвърли целия работен ресурс на тази част от населението в националната икономика).

Късният комунизъм е период, в който се търси признание, жените са тласкани към това да развият усет към една изключително комична на фона на мизерията представителност на трапезата. Книгата цитира блестящи примери за претенциозни и нелепи празнични менюта. Те изразяват и пълното отсъствие на вкус и култура към храната, и нелепата претенциозност, с която са пропити по-късните десетилетия.

- Да, напълно. И причините и контекстът са драматично различни. Зимнината е традиционен, старинен начин да се съхрани лятната реколта за зимата, за който днес са намерени модерни, рационални методи. Но ако тя е естествена в градината, където човек решава да се погрижи за крушите си, доматите си, за излишъка от малини, то тя е пълно насилие над една градска среда, в която хората живеят в тесни апартаменти във високи многоетажни блокове, висят на чутовни опашки за зарзават, не намират оцет, употребяват връзки, за да си купят карфиол. Цялото градско население взима отпуска и се заема с трескава, изнурителна дейност в междублоковото пространство, в малките кухни и по тесните балкони в една държава, която твърди, че има преуспяваща консервна индустрия и изнася продукцията си по целия свят от Япония до Съединените щати.

- Моите спомени от това време все пак са детски, но нямам спомен някоя ресторантска храна да ми е харесвала особено. С голямо удоволствие си спомням, че в неделя ядях нещо, което сега не знам дори дали бих погледнала - ягодово парфе. Като малка свирех на пиано и моята учителка организираше мини концерти в неделя сутрин, в които аз с голямо притеснение участвах. И мама за награда за куража ме водеше в "Кристал" да ядем въпросното парфе.

Другото нещо са печените слънчогледови семки, които бяха някакъв лукс в онова време за децата. Спомням си, че минаваше понякога покрай блоковете продавач на семки, сложени в завити от вестник фунийки и звъняхме на родителите си от звънците долу на блока да ни хвърлят стотинки, за да си купим. Ходила съм и от "Гоце Делчев", където живеех, до "Хаджи Димитър", където една съученичка беше открила човек, който непрекъснато продаваше семки. И сега се сещам, че бях написала специална глава за семкарите, която не знам как забравих да включа в книгата....