На път: Смрадлива утрин в Маракеш
Слънцето е огряло наполовина до златисто жълто-оранжевите стени на старата медина в Маракеш. Вмъкваме се в един от входовете, пред който безредно са се разположили очукани стари автомобили, полуразпадащи се колела и каруци, натоварени с животински необработени кожи, плодовете на кактуси, стебла на прибрана от полето царевица…
В някои ъгълчета на криволичещия път в стария град, облечени в джалаби, са се свили почти на кълбо просяци. Опитваш се да запечаташ всяка гледка докато внимаваш къде вървиш и дали всеки момент няма да те връхлети някой местен на мотопед, който не се притеснява да развива скорост из тесния криволичещ и прашен сук.
След третия завой и поредната порта, през която се стига до сърцето на сука, се натъкваме на човек, който носи наръч мента и раздава по стръкче с поканата да се посети "фабриката" на открито за обработка на кожи. Натам сме и тръгнали като знаем, че ще мирише, но изобщо не допускаме колко.
Около портата са приседнали местни хора в различни пози, указващи, че времето тече бавно, а понякога даже изобщо не тече. Наблюдават с интерес чужденците, минаващи на малки групи.
Още непрекрачили прага към бояджийницата те блъсва трудно поносима и на вид и на мирис гледка. Голям двор, затънал в прах, на места превърнала се в кал заради оттичащите се непрекъснато води, е изпълнен с циментови корита. Някои от тях са пълни с необработени киснещи кожи, от други те са извадени и наредени по ръба, за да се отцеждат, в трети работниците ги размесват, въоръжени с прътове, а някъде и с голи ръце.
Местният гид ту на английски, ту на френски провежда краткия си разказ за процесите на обработка на кожата. Миризмата идва не само от самите киснещи кожи, но и от курешките на гълъби, които се оказват важна съставка в процеса на първична обработка.
Това ярко контрастира с очакването, че ще се натъкнем на вани с различни цветове на дъгата, където се боядвисват кожите. Оказва се, че това се случва в по-хладните месец, какъвто определено не е октомври, тъй като жегата допринасяла за изпаряването на боите и така не се постигал първоначално замисления цвят. За багрила се използват естествени продукти, а не химикали.
Кожите са от крави, овце, кози и камили. Гидът уточнява, че докато берберите доставят всички видове кожи, то арабите са се "специализирали" само в тези от кози и камили.
Първо кожите се почистват с ножове от остатъците от месо, после се пускат във ваните с курешки, разредени с вода, за да може след няколко дни да се изчистят напълно от остатъците от месо. После няколко дни се киснат във вар, за да опадат космите. Едва последният етап е добиването на цвета.
Боядисани отново стоят на слънце докато изсъхнат и след това напускат фабриката на открито, за да попаднат в ръцете на хората, които са изучили занаята да произвеждат от тях различно качество чанти, чехли, наричани тук бабуши, пуфове…
"Вече не ви трябва ментата", казва продавачът на вече готови кожени изделия, през чиито магазин е задължително да минем, отведени сме там от гида от бояджийницата. Вече наистина нямаме нужда да държим здраво ментата почти втъкната в носовете ни, за да издържим изпитанието, но някак още не можем да се отърсим от миризмата, която както се казва беше толкова плътна, че с нож да я режеш. И ни преследва още дълго.
Пред очите ни блесват във всевъзможни цветове готовите вече кожени изделия. Изпеченият търговец обяснява, че ако кожарите са си свършили добре работата, крайният продукт не трябва да мирише изобщо на кожа – говорим за приятния нюанс на този мирис. В този момент търговецът удря един ярко жълт пуф в пода, за да ни покаже неговите безспорни качества. "Верблюд", обяснява, напълно убеден, че всеки знае тази руска дума за камила.
Понеже държи стратегическо място, точно срещу входа на бояджийницата, не е готов на много отстъпки в цената като носи вода от девет кладенеца, за да обясни колко качествена е стоката му. Показва и разликата между два вида чехли, недоловима за нас, но изясняваща защо едните са два пъти по-скъпи от другите. Като се загледаш си личи, че са ръчна изработка, обшити са на ръка с едри бодове от изкусен майстор. Разочарованието е безкрайно, че никой не си купува нищо и успява по типичния за тези географски ширини начин да внуши вина у посетителите. Особено на фона на усилията му да ни говори на руски.
Заключава, че явно ще си купим подобно изглеждащи предмети от някоя евтина сергия из сука и ще се върнем след три при него, защото бабушите ни вече ще са се скъсали. С две думи - пак ще опрем до него и е безполезно сега да се дърпаме. На някои от посетители, необръгнали на тези драматични сцени, успява да скъса сърцето.
В края на тази визита се чудиш искаш ли наистина да имаш нещо кожено. Ако ще и изобщо да не мирише.