Черното е преобладаващият цвят в днешния дъждовен четвъртък в Париж. Заляло е лавките, продаващи вестници, покрило е националните флагове на кметствата и държавните институции, залепено е по прозорците в сградите, където се помещават редакциите на вестници и медии, с надписа: "Аз съм Шарли". Вчера надсловът изникна спонтанно по социалните мрежи след зверската атака срещу сатиричния вестник "Шарли ебдо" ("Седмичникът Шарли"), в която загинаха 12 души, журналисти и полицаи, сред които четирима, които не само управляваха и подхранваха с идеите и карикатурите си вестника, а и чиито имена туптяха в сърцето на мнозина французи:

За да се усети шоковата вълна на това събитие, трябва да се знае до каква степен четиримата са част от френската култура. Хората от моето поколение, 40-годишните, са отгледани с комикса "Големият Дюдюш" на Кабю, своеобразен автопортрет на автора, мързелив и невъзпитан бунтар, ученик в прогимназията. За по-старите, участниците в майските събития на 1968-а, Кабю и Волински са деца на "майската революция" и част от нея, редом със сатирични списания като "Хара Кири", "Ла грос Берта", "Флюид гласиал".

Ето защо в сряда вечерта, на площад "Република" имаше хора, които по принцип не ходят по митинги. Имаше и такива, които не са непременно любители на "Шарли Ебдо", провокативен вестник, където ташаците, голите дупета и други мъжки атрибути заемат често първата страница. Наред с това, левичарският вестник свободомислещо критикуваше всички форми на радикалност. Беше антирелигиозен и осмиваше не само Мохамед, а и католическия папа, и юдейския равин. Заплати за това с кървав данък. На площада имаше и двайсетгодишни, които не познаваха карикатуристите, но бяха дошли, за да защитят свободата на словото. Бе първото спонтанното гражданско събиране от редица други в Париж и в провинцията.

Днес, 8 януари, бе обявен за ден на национален траур. В дванайсет часа на обяд настъпи минута мълчание. В този момент се намирах пред агенцията "Франс Прес". Служителите й, облечени в черно, бяха застанали прави на прозорците и по балконите на сградата. Долу, срещу тях се бяха събрали граждани, които мълчаливо държаха отпечатани в черно листа А4 "Аз съм Шарли". Вълнуваща бе тази безмълвна

събрани от емоциите и убежденията си. Трагичните събития изведнъж напомниха за ролята на журналистите в една демокрация, която бе позабравила, че свободата на пресата е битка, а не статика. Полицаите въоръжени с карабини, разгърнати пред входа на сградата, подсилваха усещането за военно поле, на което липсваше врагът. Камбаните на една църква забиха тържествено.

Минута по-късно, бях в кметството на 2-ри квартал, където кметът бе събрал гражданите за отдаване на почит и минута мълчание. В речта си той предупреди за

които се крият в близко бъдеще: страхът и амалгамата.

Създаване на масова психоза е една от целите на този джихадистки и невидим враг. Страхът бе подсилен тази сутрин от престрелка в южно парижко предградие, в която загина една общинска полицайка. Драмата официално не се свързва директно с вчерашната трагедия, но поддържа тревожната атмосфера, която цари в Париж. Личното ми усещане за пустинност на парижките улици бе потвърдено от хората, събрали се в кметството. За страха най-вероятно най-добре би говорила продавачка от огромния магазин "Галри де Ла Файет", където текат първите дни на сезонното намаление и съответстващата му тълпа, а мерките за сигурност са с най-високата степен на тревога "Aтентат".

Амалгамата, както казват тук, между ислям, мюсюлмани и ислямския радикализъм, който произвежда чудовищни актове, представлява опасност за националното единство на Франция. Мюсюлманската общност, около 8% от общото население, се страхува. Как ще ги гледат останалите след зверската атака срещу "Шарли ебдо"? Каква ще бъде реакцията на лидерката на крайнодясната ксенофобска партия Марин Льо Пен, която прогресира в сондажите и се очертава сериозна политическа сила за бъдещите местни избори?

Политологът Бернар Гета каза днес по радиото "Франс Ентер", че една от целите на джихадистите е да "направят луди французите". Да им отнемат този разум, който им позволява все още да съжителстват в разбирателство, въпреки радикализацията на глобализирания джихад.