По високо опъната тел
Мис Ади: Ей, какъв красив облак!
Директора: Мда, много е красив.
Мис Ади: Ама този не е такъв...
Директора: Е как да не е такъв, ще стане след това... Като си купиш един ден цирк - ама какъвто ще да е, само като го видиш, че е облак...и ти се повдига! Защото за една секунда, части от секундата всичките ти финанси, труд могат да отидат във въздуха. Аз затова казвам, че отстрани се вижда всичко много готино. И като тръгнеш да попътуваш и видиш дъждовете, видиш вятъра, видиш снеговете, викаш – това е къртовски труд. А психическото разстройство на собственика – то е несъизмеримо, несъизмеримо.
В стаята е полутъмно. В едната половина са наредени двадесетина стола за публиката. В другата е импровизирана ботаническа градина, отрупана с кашпа и саксии. Съсредоточена, суха и стройна жена в черно трико ги полива от малка градинска лейка:
"Един такъв кралски кактус – такива има само в Тунис…да. Такива кактуси. Бяхме с мъжа ми на гастрол и решихме ми да си вземем един за България. Как съм го крила тоя кактус! Вие знаете ли, как се крие кралски кактус от Тунис в самолет?"
Това е Стела. Звездата на цирк "Ориент" на 60 години продължава да прави коронния си номер – баланс на високо опъната тел с завързани очи и без обезопасяване. Подготвя се за представление и ни разказва. В полумрака, когато между редовете на публиката и пространството на Стела има не повече от метър, имаш много силното чувство за присъствие.
Все едно Червената къща за тази вечер наистина се е превърнала в задкулисието на малък, полузабравен цирк, а ние сме поканени от неговите артисти да поседнем кой където намери на разговор, докато те се готвят за представението.
Звънва звънец.
Публиката може да избере
дали да остане в стаята на Стела и да разбере за перфектния баланс и защо першовете вече не се правят, както преди – или да се премести другаде за следващата сцена.
В съседната стая е светло. Няколко човека сядат с любопитство на наредените покрай стените столове. В центъра има голяма постелка, на която момче съсредточено жонглира. Встрани, със скръстени ръце внимателно го наблюдава менторът му – големият цирков артист Никола Бозаджиев. В началото като че ли не ни обръщат никакво внимание. Изведнъж – хоп! Момчето се извръща и, както си жонглира, хвърля една от топките на сериозен кръгъл човек със сако, седнал до вратата. Кръглият човек е видимо учуден, но запазва самообладание, и все така сериозно подава топката обратно. Жонгльорът я хваща в движение, завърта я няколко пъти във въздуха – и я подмята на момичето до отсрещната стена. Чуват се плахи, като че ли въпросителни ръкопляскания.
Всички в стаята сме леко напрегнати. Сериозни възрастни хора, дошли на театър, за които е сложно да преценят, дали е ок да се отпуснат и радват на това, че могат да мятат топки по едно усмихнато жонглиращо момче. Момчето обаче не спира да се върти и да подава топки във всички посоки. И ето че сериозният кръгъл човек си разкопчава сакото и започва хазартно да се опитва да подмята две топки едновременно, ръкоплясканията стават живи и искрени, и дори момичето, което го беше страх от летящи предмети, се включва в играта.
Стегнатите възрастни се превръщат в амбицирани жонгльори
които, под ръковоството на маестро Бозаджиев се учат на циркови магии. Точно когато аха-аха да се получи да синхронизирам търкалянето на четири топки по шалтето, иззвънява звънецът.
В третата стая – кабинета на директора – цари оживление. Мис Ади току–що е влетяла след номера с гълъбите. В противовес на вихрушката от пайети и енергия, която е тя, пернатите излъчват непоклатима безпристрастност, каквато само един гълъб може. Стаята е тясна и публиката е седнала кой където свари: по столовете, на пода, на первазите на прозорците. В средата на кръга е разпъната шатра на зелени раета, под която, като лъв в клетка, крачи в перпендикуляри директорът на цирка. Мис Ади току–що замечтано е отбелязала, какви красиви розови от залеза облаци се скупчват на хоризонта. Директорът веднага й скача: "Красиви? Как можеш да ги наричаш красиви?! Това са облаци! Ти не знаеш ли, какво значат облаците за един цирк?!"
Усещането е, че пред теб се развива документален филм – но екрана го няма и героите са от плът и кръв.
Черните слушалките в ушите на актьорите напомнят, че звучат гласовете на истински клоуни и акробати, бързащи да облекат трикото, преди да излезнат на арената и актьорите ги възпроизвеждат на живо. И по средата между имитирането и интерпретирането се получава една амалгама от героя, чиято история слушаме, и актьора, който я пресъздава. Резултатът е въздействащ, малко воайорски и много интересен.
По високо опъната тел
Докато слушам професионалните съвети на директора на цирка по проблема с хипопотамите, чувам до себе си лек въздушен смях. Младо момиче с буйна къдрава черна коса изглежда погълнато от спектакъла. Това всъщност е Неда Соколовска, режисьорът.
"В България се правят много малко спектакли-променади. В "4 стаи", предишния спектакъл–променада, по който съм работила, публиката се движеше от едното място кьм другото и по време на това движение нищо не се случваше. В «Але-хоп!» не искахме да е така. Чудехме се, как да правим паралелно нещата, навсякъде по всяко време да има действие - публиката да обхване един такъв триизмерен микросвят."
В случая този микросвят е буквално зад кулисите – или между караваните на цирк «Ориент». Цялото пространство се е превърнало в огледало на цирка. В трите стаи представленията текат паралелно, а звънецът известява за възможността, ако искаш, да се преместиш. Публиката сама си построява представлението. Балансът между свободата на избора и замисъла на спектакъла е най–тънкото нещо, споделя Неда.
"Целта ни беше не да си направим нашата представа за цирк, а да изнесем това, което сме видяли, и да го поставим в друга среда, наистина с любов и загриженост към този цирк. Как си представяш – ние правим представление за цирка – но нали трябва поне мъничко да покажеш на хората от самия цирк." Затова решават да разделят представлението на две части, като едната да е реално цирково представление. Мечтата им е то да се изнася от гастролиращи циркови артисти, но засега е плод на усилията на самите актьори. Колкото карането на моноцикъл да продължава да е голяма борба, смее се Неда. Имат даже и номер с животни: «Консултирахме се с цирковите артисти и те ни казаха: "Вижте какво – взимате едни гълъби, това е най-лесно. За няколко седмици даже вие ще се справите."
La strada
"Искахме да разберем, какво се случва с това изкуство, което е било като визитна картичка на България. През 70–те ние сме имали големи циркови артисти – и в акробатиката, и в дресурата сме били много големи", разказва Неда. "Изведнъж стъпвам в този цирк и все едно попадам в машина на времето. Все едно не е 2014–та, а, примерно, 1986 –та година. Средната възраст на тази трупа е някъде над 50. И човек започва да се пита, какво става, има ли млади циркови артисти. Каква е приемствеността на тези хора, кой ще ги наследи?"
"С цирк "Ориент" така се случи. Просто този беше нашият цирк. В България има 7–8 фамилни цирка, които са извън влиянието на цирк Балкански – той се води нещо като монополист. Бяха ми интересни точно тези, по–периферните циркове – защото там е борбата. Свързахме се с директора на цирка, той ни прие, покани ни. И заедно с трима от актьорите няколко седмици се подвизавахме наоколо и записвахме. По едно време даже бяхме опънали палатка в двора на цирка, при караваните."
"Първо беше много интересно да осъзнаеш, колко много труд е това. В тяхното изкуство е инвестирано нещо много конкретно, там има усилие, което е много видимо. Трябва да попътуваш малко с тях, да видиш ветровете, да видиш дъждовете, да видиш снеговете, за да разбереш. Три дни в Синеморец, три дни в Черноморец, три дни в Бургас – и всеки път събираш всичко, сваляш шатрата, пътуваш през нощта и веднага вдигаш целия лагер наново. И в това вдигане и сваляне на цирка участват абсолютно всички, и децата. След като приключи представлението, без почивка – веднага започват да го свалят. Много са свързани с времето – буря като има, дъжд като има – ужас!.....И после като идва спектакъла и започва да се излива един дъжд, и никой не идва. 30–40 човека с билети по десет лева. И започваш да се чудиш, тези хора как оцеляват изобщо? Как успяват да го правят?"
Един "некомерсиален популистски театър"
"Але-хоп! По високо опъната тел" е представление на Vox Populi - студио за документален театър. От създаването си, трупата прави документални представления по най –различни теми: "Яце форкаш" за автентичния фолклор и Родопите, серията "Невидимите" за бездомните хора, хората с увреждания и китайската диаспора в България, "Майките" – и, последното им към момента, "Але–хоп!" - непринуден, топъл и осмислен портрет на трупата на цирк "Ориент". Докато довършвам този текст, идва новината, че представлението е с номинация от театралните награди "Икар" в категорията "Майсторско техническо осъществяване".
"Като гледах тази 60 годишна акробатка, как върви по опъната тел и носи 30 килограмова тежест, необезопасена, със затворени очи и друга жена, която е стъпила на плещите й... Изпитваш едно страхотно вълнение, че въобще има някой, който да прави такива неща."
«Едно артистично изследване не е нещо по-несериозно от едно социологическо изследване. С артистични средства правиш анализ на една ситуация. Това е изследователска работа. Ето и в случая с цирка – то е като макет на голямото общество - обаче вътре си е тяхното."
«Това, което ние правим, е един вид некомерсиален популистки театър. Той се стреми кьм хората. След 3-4 години в незвисимата сфера, мога да кажа, че това винаги се оказва най-големият недостиг. За разлика от държавата структура, трудно привличаш публика. А Червената къща е едно пространство, което е менажирано – не просто зала, която ти ще наемеш. Веднага ще влезнеш в културната програма на София за този период. Имаш видимост, имаш база, имаш техника, технически лица – неща, които иначе ти трябва да си набавиш от твоя малък бюджет.»
"Като говорят за затваряне на Червената къща, говорят за едно място, едни пари – а не за всички нас, артистите, които се изявяваме в нея. Ние сме Червената къща, те затварят нас. Ок, ние ще си направим представлението, но какьв е смисълът то да бьде добро и страхотно и да бъде номинирано за някакви награди, като то всъщност не достига до хората?"
Най-силното в представленията на Vox Populi е перфектният избор на интервютата, които записват за спектаклите. Искреност, хумор и дълбочина усппяат да намерят деликатен баланс в историите на героите. Тъй като по време на представлението сам избираш, къде да отидеш и коя сцена да гледаш, трябва да решиш, дали да се учиш, как се жонглира с четири топки, или да чуеш разказа на Стела за това, какво се случва, когато някой ти скрие цвичките преди представление и трябва да ходиш бос по телта, или хамлетовския монолог на шофьора на цирка за забраната за диви животни.
Свободата на избор си има и цена – накрая остава едно сладко–горчиво усещане, че не си успял да видиш всичко. Но можеш да се върнеш да гледаш отново.
Следващите спектакли на "Але-хоп. По високо опъната тел" са на 26 и 27 февруари в Червената къща.