Голяма любов – от ония, дето се случват или веднъж в живота, или никога, обзела Найден преди години, като видял сладката Анифе. Баш на мегдана в Горно Дряново. Говорела си с приятелка, тежко падали русолявите й коси до тънкия кръст, неуспешно дегизиран с широка блуза. Когато срещнал небесния поглед на помакинята Анифе, като видял как танцуват луничките по лицето й, Найден прехапал устни. От ужас. Ще му я дадат ли – на него, християнин, прехвърлил тридесетака, тази малка родопска фея? Две години обсаждал Найден дома на Анифе в помашкото село, каквото изкарвал като барман в града, за подаръци на семейството й отивало. Спретнал дядовата къща в Ковачевица и отворил кръчма, да е по-близо до неземната си изгора. Ако не беше тая пуста Найденова любов, щяхме ли изобщо да се срещнем някога с Полихронис?

Накрая дори старците в Горно Дряново привикали объркания татко на Анифе.

– Виж, Ибраим… Ясно е, че не е наше момчето. Ама толкова като се искат… Дай му я, като роден баща те тачи, а имаш още две щерки, тях за тукашни ще омъжиш."

Нейсе. Дал Ибраим красивата Анифе на Найден, малко след нашата сватба с баща ти ще да е било. Оженили се в Гоце Делчев, в общината, сред потънали в прах мебели и мътни прозорци. Без патардии, без веселие и дълги хора – да не се обърка нещо, да не ги застигнат зли очи.

Пристигнали в Ковачевица на стъмване. Ръмяло. Миришело на пушек и мокра земя. В дома на баба Надежда начевали зимнините – от любопитство и есенно отегчение.

– Знаехме, че иде Найден с помашкото булче, ама не ходихме да им честитим... То човек знае ли какво да направи – уж женени, а като крадци се промъкнаха у дома си!

Свалил Найден багажа, показал на момичето механата, дето за пръв път се видяхме с татко ти, а после я качил на втория етаж. В спалнята.

– Нов гардероб взех, по-голям... - казал внезапно засрамен младоженецът. Още не се били целунали с булката. В гражданското само й стиснал ръка. Толкова копнеел за тоя момент, а сега не смеел дори да докосне изчервеното й лице.

– Хубаво - казала по-засрамено и от него Анифе и луничките й затанцували като златни мушици под светлината на лампата.

– Ами да те оставя да си оправиш дрехите... - смутолевил Найден и се изнизал от стаята. Едвам си поемал дъх.

Слязал в механата и право към най-голямата дамаджана с гробарка. Същата, дето толкова обичах и аз. Налял си. После пак. И отново.

Без мезе. Както трябва. Мъжката.

Ама още не успявал да си поеме спокойно дъх.

– Пустата му любов - казал на глас Найден. - Стегне ли ти веднъж гърлото като смок, не спира да те души, гад с гад такава!

Жаден бил този смок, Найден – също. А Анифе хич не бързала. Слязла в механата десет гробарки по-късно. 

Не си представяла първата си брачна нощ точно така. Облакътен на масата, до първи петли съпругът й не продумал. Само от време на време побутвал към Анифе чашата си.Тя ставала, наливала му от дамаджаната. Къде се бе запилял оня Найден, дето цветя носеше, стихове рецитираше?

Така и не хапнали нищо, Анифе клюмала тъжно над своята лимонада. И тогава чула гласа на съпруга си – дрезгав до скърцане, чужд.

– Какво, мамка му, е това?

Проследила пръста му. Сочел тънкото й вратле.

– Амале - казала и попипала за кураж малката черна муска.

– А?

– Амале - повторила хрисимо. - Вие му викате амулет...

Не бил достатъчен краткият престой в гражданското да заличи синора между "ние" и "вие".

– И какво има в тоя... върррзоп? - едвам изплюл думите Найден.

– Не знам! - чистосърдечно отвърнала Анифе. - Баба каза, че нейната прабаба й го е дала. На нея пък...

– Стига приказки, дай да видим какво има вътре! - ударил с ръка по масата внезапно разсъненият жених. И протегнал ръка към шията на момичето.

Анифе се дръпнала ужасено.

– Не, не, не, не може да го отворим! Амалето пази семейството, имай милост! Аллах, Аллах!

Стотици години десетки жени от рода на луничавата Анифе, щерка на Ибраим, наричали тази муска – за здраве, за берекет и ако може – ако не е твърде нахално, – за щастие. Нея слагали под възглавниците на тежко болни деца, нея размахвали над главите на стенещите родилки. И пак това амале давали на най-хубавото момиче в рода, като се омъжи.

Никой не се осмелявал да пита какво има в малката черна муска. Каквото и да е, от Господа е!

– Аллах-маллах, стига глупости! - произнесъл се гръмко Найден. На толкоз гробарки по-безсмъртен и от Господа бил.

Запищяла Анифе, щом здравата ръка на мъжа й дръпнала амулета. Лесно се скъсала тънката връв.

– Айде да видим сега какво има в тая шашма.

Хич не забелязал Найден как се свлякла на пода красивата му жена, как слънчевите й лунички станали тъмночервени от гняв, страх и обида. Така щяло да бъде вече с красивата Анифе – вместо с думи, щяла да говори с помръкналите лунички.

Решително се изправил Найден, взел най-големия кухненски нож и почнал да кълца, да кълца, да кълца... После спрял. Изтървал ножа. Изтрезнял. Седнал.

В сърцето на черната вехта муска, сред разкъсани парцалки и надробени конци греело мъничко златно кръстче.

Кой знае в колко джамии евлизало, кой знае на колко сюнета размахвано… Векове наред си играехме на "ние" и "вие" по тези земи, а амалето кротко ни се беше присмивало…