- Аз съм един от основателите на групата  и участник от 1991 до 2001. Това е много пълноценно време от музикалната ми кариера и израстването като автор. И продължава да е вдъхновение и за нови проекти.

- Като всяка модерна вълна електронната музика имаше своя пик и естествен след това момент на спад.  Тя беше много силна през 90-те с новостта на идеите си. Напълно нормално е  сега, когато идеята вече не е толкова нова,да я няма тази стихия на първата вълна. И за мен като човек, който е бил причастен към тази вълна, аз търся продължението на това вълнение, което сме имали от музиката, в нещо, което може и да не е електронна музика, но носи същата свежест, същата сила на стихиите.

- Не знам. Аз задълбочих разбиранията си за музика и възможността си да създавам музика и не го свързвам единствено с електронна музика или нещо, което да е модерно. По-скоро влязох във време, в което ме интересува моята музика, а не толкова трендът.

- През последните години аз живях в Холандия до 2006 г., после много пътувах, участвувайки в различни проекти с концертна - камерна и оркестрова, музика в Холандия, Австрия, Литва, Испания, писах музика за  кино, театър, танц, медиа, разширих речника си като композитор и с включването си в най-различни форми, които не са само чисто музикални, но в които музиката участва в синтез с други изкуства.

За мен в момента музиката е една голяма библиотека, в която, четейки, се опитвам да намеря моята музика, музиката на Петър Дундаков.

 

 - Това е един проект, който се казва "Бъдеще сегашно" и има няколко етапа на развитие. От няколко месеца работя и в екип с журналиста Диана Иванова и видеоартиста Йост ван Веен от Холандия.

Проектът е базиран на възможността за рефлекция върху представите за бъдещето. Това, което в момента работим, е инсталация, която се "помества" в градска среда и чийто основен материал е представите на хората от края на миналия век за времето, в което живеем сега. Как хората от края 20-и век са си представяли бъдещето - всъщност времето, което за нас е настояще. От тази гледна точка да видим контекста на времето, в което са живели, в България това е социализмът, както и всички феномени, които са били свързани именно с възможността бъдещето да бъде някаква глътка свобода.

В това число списание "Космос" не само като разказ, което е носило за бъдещето.

Моето семейство, моят баща беше голям почитател на "Космос". Получавахме го всеки месец в пощенската кутия и го четяхме цялото семейство. И споменът за това време за мен е свързан със спомена как си представяхме бъдещето. Смятам, че представите за бъдещето по някакъв начин са определящи за съзнанието на едно общество, независимо дали то е тоталитарно, демократично и че много неща можеш да разбереш за едно общество именно от представите му за това как то проектира бъдещето, как вижда бъдещето.

- Мисля, че да - може би се артикулира в работата на творците, но всеки човек има проект.

Това, което ни движи, в общи линии са проектите ни, как ние проектираме бъдещето си. Дали то се визуализира в нещо конкретно, или е по-скоро амбиция към нещо, или е ритъм на ежедневието, то винаги е насочено нанякъде. Дори и ние да не говорим, ние сме винаги насочени в настоящето към бъдещето си. В този смисъл бъдещето е нещо, което ние носим в настоящето си, и аз не съм първият, който говори за това.

Визирайки Свети Августин, това е рефлексия върху времето, в което винаги бъдещето минава през настоящето. А това, което на мен ми е интересно, е да мислим сегашното през бъдещето. Какво можем да разберем в сегашното, мислейки за бъдещето си.

Това е смисълът на целия проект, чийто първи етап представлява градска инсталация, която се случва през няколко поредни дни, движи се из града, провокира и събира опит от хората... Самата инсталация е синтез между музика и филм, звук и образ, които са базирани и на предварително проучване какви са били представите на хората от края на 20-и век за бъдещето, за 21-и век и времето, в което живеем сега. Тук освен глобалните митологии и образи влизат и статии от списание "Космос", филмови архиви, специално нещата, които са локални за България и въобще лични преживявания на хора, които са били тогава деца или младежи, за времето, в което живеем сега.

Тази инсталация минава през различни места из града и "заговаря" хората, които я срещат, за тяхното бъдеще и представите им за бъдещето. 

- Всяко нещо, което не сме сега, и всяко нещо, което ще бъдем. Някак си да конституираме сега-то през това, което си представяме, че ще бъде. За моето поколение, като човек минал през електронната музика и през това неспокойно жадуване на бъдещето от 80-те и 90-те, тази представа, че милениумът ще ни донесе нещо съвсем различно и ще бъде друго, и ние ще бъдем други, е утопична, но е и много красива и много смислена по отношение на активностите от това време.

И ако сложиш контраста на сега - време, в което хората по-скоро масово изпитват страх от бъдещето и оттам нежелание за визуализацията му. Страхът от бъдещето е това, което срещаме в сегашното, което в миналото си представяхме като ново и различно бъдеще.

- Аз съм бил дете и нямам толкова съзнателна рефлекция - по-скоро за някакво място, което може би нямаше и време. Не съм визирал определен момент, в който историята ще се промени - по-скоро някаква възможност за свобода и за пространство, което независимо от нас някъде съществува и ние сме му причастни. И най-вече бъдещето като въпрос на личната ни свобода и път да достигнем до него. И това според мен беше много красиво, защото то по някакъв начин, дори да е утопия, но е утопия, която има сила във времето си и която е оставила емоционални спомени и за мен, и за цяло поколение, което е свързано с това.

- Това, което ме интересува, е по-скоро свободата да мислиш за бъдещето, не толкова конкретността му.

Мисля, че това, което е важно, и това, което аз с тази си работа ще се опитам, е да възобновя възможността да жадуваме бъдещето. В следващия етап на проекта искам на базата на това проучване и на тази инсталация, която ще направим, да създам музикално-сценично произведение. Опера, чието либрето да се състои именно от опита на хората от края на 20-и век да си представят 21-и век и контраста с времето, в което живеем сега.

Мисля, че това е много, много във въздуха и много неща, които дори наричаме модерни технологии, могат да имат екзистенциална интерпретация в един такъв сюжет.

- Най-малко интернет е нещо, през което ние можем много по-лесно да сме заедно, много по-лесно да се чуваме, много по-лесно да общуваме.

Интернет ни дава бърза връзка по отношение на обмяна на опит и информация, но не променя качествено общуването ни. От тази гледна точка модерните технологии според мен не променят човешкото битие. Те работят в друга сфера. 

Ако успеем да ги превеждаме в чисто човешки контекст, те имат смисъл за нас, в противен случай като самоцелно достижение на техниката, ако не са интегрирани в определен човешки опит и в определена човешка емоционалност, те нямат никакъв смисъл.

- Да. По-скоро ме интересува носталгията по бъдещето, по свободата за бъдещето, а не конкретността, дали ще живеем в стоетажни сгради или в кутии, това според мен няма толкова значение, колкото свободата на човешкия дух да стига места, които дори не си представя сега.

Да запазим силата на въображението, да запазим способността да мечтаем, независимо от тая вероломна конкретизация на мечтите ни от модерните технологии. Това не са мечтите ни.  

- Бъдещето е на креативния човек. Смисълът на креативността е да се впуснеш в пътешествие, което не знаеш къде свършва. Това е и силата на мечтите, че в момента, в който самата мечта се обективира, започва да губи статуса си на мечта, и си мисля, че не толкова мечтите, но способността да си представяме неща, които не се превръщат в граници за нас, а премахват границите. Неща, които ни дават възможността да пътуваме, дори със силата на въображението, това е бъдещето и това е и миналото.

- Музиката е свят и един не буквален разказ за свят, който има свободата да бъде разпознаван от всеки по различен начин. Музиката е език, за да разкажа нещо, което мисля, че не мога да разкажа по друг начин.

- Технологиите се променят, но субстанциално светът е същият и в този смисъл, когато говоря за "Бъдеще сегашно" - и затова нарекох проекта по този начин, защото бъдещето не е някъде другаде. То е сега. То е сега, което значи, че е и било. Ние сме тези, които събират тези времена в едно, и именно свободата ни да бъдем неограничени ни дава възможността да търсим минало, бъдеще и настояще.

– Силата на въображението може да бъде наблюдавана основно при децата. Някой ми разказваше наскоро пример за силата на детското въображение и до каква степен образованието е свързано с това. Мисля, че е много популярен - Едно дете рисува и учителят го пита:

- "Какво рисуваш?" 

- "Господ", отговаря детето.

- "Никой не е виждал Господ как изглежда."

- "След 3 минути ще го видите."

Това показва, че ние сме тези, които определят границите. Ако на едно дете му кажеш, аз също вкъщи общувам с човек на тези години всеки ден, че това не съществува, ти му отнемаш свободата да мисли, то да е креативно, то да създаде свой собствен свят и да го сподели с теб, а не да създаде света, който ти си му намислил, че трябва да създаде.

Затова си мисля, че този разговор за бъдещето в момента за мен е много важен, защото изземането на възможността да имаме бъдеще виждам като заплаха на съвременната цивилизация. Овеществяването на всичко и някак си овеществяването именно чрез идеята за научнотехнически прогрес на бъдещето, че това е бъдещето. 

Мисля, че бъдещето е екзистенциална категория, то е свобода на човека тук и сега, а не е новият телефон, новият модел кола, новият телевизор и точно чрез съвременните технологии ние може да разказваме за това, но не трябва да се превръщаме в техни жертви. Решенията ни не бива да бъдат продиктувани от решенията на технологията.

– Трудно ми е да коментирам... Не бих дал оценка на това, което се случи. Но си мисля, че възможността да споделяме независимо от разликите си, да се чуваме независимо от различията си и да живеем в един свят става все по-трудна и по-трудна, и все повече трябва да полагаме време, усилие и дори изкуство и талант, за да държим баланса и да работим за тази кауза. Тя с времето се оказа голямата задача на съвременния свят, споделянето и възможността да чуваш другия и като култура, и като религия, и като жизнен свят.

Там някъде е и смисълът, и отвореността на съвременното изкуство, в неутолимата жажда за споделяне на различни гледани точки, без да има един голям режим, без да има тотална идея, възможността различностите да се срещат и да произвеждат свят и бъдеще.

- Винаги витае. И до ден днешен - през миналата година често срещах хора, на които младите им години са минали през "Тибетски сърца", имат връзка с електронната музика. За мен е много вълнуващо да разбирам какво влияние е имала тази музика и е вдъхновяващо. Не бих казал, че сме толкова съществени като "Роулинг стоунс" за едно поколение, но разбираш, че тази музика е формирала дори вкус към съвременността.