Сигурно няма човек, посетил Андалусия, да не си е тръгнал с мъка на сърцето от там. Ако разбира се в сърцето си е пътешественик и цени пиршеството на духа, поднасяно под формата на архитектура, природа, език, храна...

Задължителен "тегел" при такова пътешествие е да се отскочи до Гибралтар - испанска земя, но не съвсем. Както всички знаят, тя официално принадлежи на британската корона, поради което най-близката испанска територия до Африка е отделена с граничен пункт.

Граничен полицай се качва на първото стъпало на автобуса и очаква всички с вдигната ръка да си държат личните карти, благодари любезно на български и пътят продължава. Разбира се ако в този момент не каца или излита самолет, когато се спуска бариера, тъй като пистата на практика пресича трасето за автомобили.

На площ от 6.8 кв. км няма кой знае какви възможности за паркиране, така че големите превозни средства се спират още в началото. От същото място микробуси чакат в готовност да возят туристите по извития път нагоре към скалата. Шофьорите им по традиция говорят на английски и веднага се информират на какъв език да пуснат аудио гайд, който съобщава за забележителностите напред и встрани от пътя.

Женски глас на чист български, но със сбъркана граматика съобщава, че в момента "от страната на вашата лява/дясна ръка" ще видите еди-какво си.  Очевидно на българката, на която са оказали честта да чете този текст по никакъв начин не й е хрумнало, че чете странности.

За такива разсъждения обаче не остава много време, защото микробусът с пълна газ тръгва нагоре и едвам смогваш за забелязваш гледките, които се разкриват. Определено не това е най-добрият начин да се посети мястото, но за друг подход трябва повече време.

Неусетно се стига до площадка, която определено не е най-високата точка на скалата, но път е мястото, където се намира морския фар и откъдето в далечината, при ясно време, се вижда африканския бряг на Мароко. Определят се десетина минути за снимки и планове някой ден да се иде и на другия бряг, и отново с бясна скорост се тръгва към подножието на скалата.

Някъде по средата на пътя е другата задължителна спирка за туристите. Там е входът на пещера с чудни образувания, но по-привлекателна е възможността човек на това място да срещне живеещите тук на свобода маймуни макаци. Преди самата среща такава една ситуация изглежда доста романтично и всеки тайно си крои планове някоя маймуна без много подканяне да се качи например на рамото му и така да влезе в кадър заедно с него. В един момент обаче се разбира, че ако някои носи храна, била тя е добре опакован някъде из раницата му, маймуните ще я намерят без подканяне и има опасност нещата да не завършат много романтично - а с ухапване, което неизменно води към местната болница.

В този ден точно няма голямо присъствие на маймуни, но като виждат хора - потенциален източник на храна, те започва една по-една да идват, някои прегърнали малките си. При вида им всеки, който си е мислел да се докосне по този начин до дивото, почти веднага се отказва. Особено при мисълта, че това може да доведе и до физическа схватка в името на някоя забравена вафла из багажа.

Инструкциите са - ако ви връхлети някоя маймуна, не си дърпайте упорито багажа, защото тя ще вземе само храната, а другото го връща. Но знае ли човек...

В наше присъствие за щастие не се разиграват подобни черни сценарии и всички успяват да се снимат с някоя маймуна без да се стига до кръвопролития и дърпане на багажа.

Пещерата на Свети Михаил е една от многото в скалата на Гибралтар, но вероятно е най-уредената - годишно я посещават около 1 млн. туристи. Вътре осве красивите образувания, които непрекъснато менят цвета си заради осветлението, което ту представя формите в лилаво, ту в зелено, червено или жълто, има и подредени столове и малък подиум за концерти. През Втората световна война е използвана за военна болница.

Времето обаче напредва и трябва да се види онази част на Гибралтар, където живеят местните.

Архитектурата е интересна смесица от различни влияния. Погледът среща африкански мозайки в някой вход, железен балкон, напомнящ френското влияние върху Ню Орлиънс или онези елементи, по които веднага познаваш, че си някъде из Англия. Неизбежни за червените телефонни кабини и отново червените пощенски кутии по улиците.

Местните, предимно възрастни хора, висят по малките кафенета и наблюдават поредната тълпа с новопристигнали туристи, докато играят на шах или друга настолна игра и отпиват от кафето си.

Британските и германските туристи тук го удрят на пазаруване - все пак намират в зона със специален данъчен режим, където алкохолът и цигарите са доста по-евтини. Това е превърнало Гибралтар в място за шопинг и съответно не толкова привлекателно за търсещите друга атмосфера в градската част. В магазините са гъвкави и приемат евро. Алтернативата е гибралтарски паунд, който другаде не може да бъде използван като платежно средство. С местните може да се говори както на испански, така и на английски, а често в смесица от двете.

По обяд е време човек да се отдаде на кулинарни удоволствия. За да си припомни колко безвкусно може да бъдат приготвени пържената риба и картофи. Точно като във Великобритания. Неприятното усещане е особено рязко на фона на вкусната храна, типична за Испания, чрез която небцето е тържествувало само допреди няколко часа. Цените за сметка на това са по британски солени. И то не само в заведенията.