Нови рисунки

Изложба на Анастасия Панайотова

Макар че Анастасия Панайотова е сред първомайсторите на цветната литография, тя не включва в тази своя изложба нито един отпечатък. Макар че тушовата линия, драматичният щрих и артистично разлетите петна дълго време са нейните предпочитани  средства, тук няма да видим рисунки  с туш и перо. Ще видим около шестдесет  произведения, създадени на хартия с акварел, гваш и четка (главно през  2012 - 2014 година).

През последните петнайсет години, когато художничката не може да работи на висока маса и да стои права край литографска преса, нейните изразни средства стават тъкмо такива. Ограниченията на физическите действия обаче  не ѝ пречат да създава светове, при това достатъчно просторни, за да поберат земното и небесното с тяхното извечно взаимодействие.

Сред кодовете на този несекващ диалог можем да видим символи, използвани и в по-ранното ѝ творчество – праг, кръг, чаша, прозорец, бухал и олтарни  двери. Изразът на примирение, вглъбеност и просветлена тъга върху човешките лица поставя  екзистенциалните измерения на този свят в неочакван контраст с откровено декоративната трактовка на птици, котки, листа и балконски решетки.

Между подканата за вживяване и ефекта на дистанциране настъпва  пулсация, подлагаща нашата  рецепция на  изпитание. Наред с прикованите към стола персонажи, тук могат да се видят протяжни шествия, които не спират,  жени, заети с възлияния или тела, летящи  така, както се лети насън.

Има една неголяма творба в бежаво и червено, в която ще ни е трудно да определим дали изобразената жена седи в кресло, или левитира. В поетичните пространства на Анастасия Панойотова  гравитацията е лесно преодолима. Там царува някакво  опиянение от свободата и артистичните  хрумвания, което се предава и на зрителя.

Човеците, ангелите и птиците са донейде двойници. Самотата е колкото угнетяващо, толкова и необходимо човешко изживяване. В света, който виждаме в рисунките, има и бедствия, и болка, но и те са част от живота, от трънливия път, който трябва да извървим. Неизбежното смирява човека. Сред празничната полифония от искрящосини, охрови и неутралните тонове (с деликатни акценти в червено и виолет) присъства и тъмният  силует на съдбата.

Никъде обаче смъртта не поражда нихилизъм, ужас или отчаяние. Тя става пространство, в което  диалогът продължава, добивайки  нова  и неочаквана акустичност. Дори мълчанието притежава своя собствена звучност, родена не толкова от рисунъка, колкото от колорита. Макар че още от самото начало художничката включва като един от компонентите на сложно градените си композиции и цвета, неговото живописно внушение достига своя апогей именно в тези късни гвашове и акварели.

Същевременно (в случай, че сравним рисунките от последните две-три години с изложените през 2006 в галерията "Райко Алексиев"), ще видим, че положеният цвят стои все по-прозрачен, докато напластяванията, характерни за по-старите ѝ творби, стават все по-малко. Такава поне е тенденцията.

Когато в средата на 50-те години Анастасия Панайотова завършва Художествената  академия, тя се дипломира като график и илюстратор. Отношението ѝ спрямо литературата и другите изкуства обаче далеч не е илюстративно. Вземайки мотото си от началното двустишие на едно неозаглавено стихотворение на Емили Дикинсън, тя избягва преките асоциации и обвързването с конкретен текст.

Посвещението на тези "Нови рисунки" на американската поетеса (една от многото, вдъхновявали я през годините) трябва да се възприема като израз на душевно и духовно съзвучие, като признателност за поетическата сила на словото, а не като илюстрация. В жест от подобен характер се крие и малко предизвикателство. Можем да се запитаме, например, защо, след като не получава и не очаква отговор от света, творецът продължава да му изпраща нови и нови послания.

Продължава, защото не може да не твори – така е устроен. Един прочут френски майстор твърди, че щял да рисува дори ако попаднел на необитаван остров. Същата потребност споделят и Емили Дикинсън, и нейната българска почитателка.

Невена Лилова