Откъс от "Агнес Сесилия" на Мария Грипе
Верен на идеята да насърчава четенето сред децата "Детски Дневник" и тази година е медиен партньор на гласуването за любима детска книжка "Бисерче вълшебно".
Всеки ден до 10 април редакцията ще публикува откъси от книгите, които се състезават в категорията "Майстори (12-15 години)", за да могат и читателите на сайта да се запознаят с тях. Откъсите няма да обхванат всички книги в надпреварата, а само тези, за които издателствата предоставиха права за публикуване. Пълен списък на всички номинирани в надпреварата книги можете да разгледате на сайта на "Бисерче вълшебно".
Днес ви предлагаме откъс от "Агнес Сесилия. Една тайнствена история" на Мария Грипе под марката на издателство "Емас".
Най-често се случваше, когато Нора оставаше сама вкъщи; когато освен нея в жилището нямаше другиго.
Тя не помнеше как точно започна историята, но сигурно имаше връзка с ремонтите: Андерш се зае да лепи нови тапети във всички стаи и така се натъкнаха на стаи заковани шкафове. Тоест, не се случи веднага след преместването, а едва по-късно, лека-полека. В началото тя дои изобщо не се замисли какво става. Всеки дом си има свои специфични звуци.
Освен това къщата, в която се преместиха, беше доста стара и Нора знаеше, че в такива стаи сгради дюшемето често поскърцва и се чуват странни шумове. Но след време, когато човек поучи обстановката по-подобно, повечето явления намират своето логично обяснение.
Затова се досети доста по-късно: възможно е да е нещо различно, необяснимо. Не й се щеше да го нарече свръхестествено, защото знаеше твърде малко по въпроса. По-скоро го смяташе за непонятно. Нито можеше да го обсъди с Даг, нито виждаше как ще поучи ситуацията. Като че ли от самото начало се изясни, че ще го запази в тайна.
Най-често се появяваха изненадващо. Беше невъзможно да се предвиди кога ще се случи, но понякога точно педи това я спохождаше предчувствие. Из въздуха се носеше неописуема, нереална атмосфера. Да можеше Даг да си е у дома! Имаше нужда да поговори с него, за да се избави от обзелата я тревога. Само ако би се появил отнякъде, това нямаше да се случи или поне щеше да се отложи за известно време...
Преместиха се в тази къща миналата полет, но не я напускаше усещането, че винаги е живяла тук. Още щом прекачи прага, се почувства у дома си. Не, няма повече да си блъска главата! Изтича в кухнята и си взе голяма зелена ябълка от купата върху кухненския плот. В този миг се разнесе телефонен звън.
Чудесно! Ще си поговори с някого и нереалната атмосфера ще изчезне. Само дано обаждането е за нея! Оказа се грешка. Някакво момиче търсеше бояджийницата.
- Ало, на кой номер се обаждам?
Нора повтори номера.
- Не сте ли семейство Окесон?
- Не, Шобои.
- Значи не е бояджийницата?
- Не, за съжаление...
- С кого говоря?
- С Нора Хед. Живея тук.
Настъпи катка пауза.
- Извинявай, тъсех бояджийницата.
- Няма нищо.
Нора остави слушалката. Жалко, че разговорът приключи толкова бързо. Бавно се върна в стаята си. Колко прекрасна беше нейната стая! Тази мисъл й минаваше винаги през ума, когато прекачваше прага. Вътре постоянно беше светло и слънчево. А от прозореца си виждаше седем градински двора. И девет покрива на къщи.
Не, Даг още го нямаше никакъв. Долепи чело о хладното стъкло и погледна надолу към двора. И колелото му не се виждаше в обора. Сигурно е на балет и няма да се прибере преди вечеря. Дотогава остават още два часа. Беше малко гладна и понечи да отхапе от ябълката, но се сепна и притаи дъх.
Дали не чу шум от кръглата стая? Тя се ослуша... Да, ето ги... Пак излизат... онези стъпки, които не знае чии са.
Тя стоеше неподвижно с гръб към тях, не се обръщаше, а само слушаше напрегнато. Сега влизат в съседната стая и бавно се приближават до вратата в съседство с нейната. Там спират.
Всеки път се повтаря едно и също. Стъпките сякаш изникват от тишината и полека се насочват към нея. Няма от какво да се бои. Този, който върви, досега не й е сторил зло. Не бива да обръща внимание. По-добре да се престори, че стъпките не съществуват. Опита се, но не успя. Те се приближаваха все повече и я принуждаваха пи всеки шум да наостря уши.
Винаги идват от кръглата стая. Започват оттам, все едно от само себе си, неочаквано се появяват от нищото, после прекосяват преходната стаичка и стигат до вратата на Нора. Там спират. На прага. После настъпва внезапна тишина.
Това обаче не значи, че дошлият е изчезнал. Точно обратното. С гъба, тила и задната част на главата си Нора усеща нечие присъствие зад себе си. Някой стои на вратата, досами прага. Като нея и той не помръдва. Изчаква и наблюдава. Нора притаява дъх, ослушва се с цялото си тяло и усеща как онзи зад гъба й също се ослушва напрегнато.
И двамата чакат... Какво? Не знае. Това трябва да означава все пак нещо. Такива работи не се случват на всекиго...
През това време тя не е особено изплашена. Стига да иска, ще се обърне и ще установи, че на прага не се вижда никой, а на вратата няма жива душа. Но докато ясно долавя чуждото присъствие, тя не помръдва. Сякаш негласно са се споразумели невидимият гост да изчезне пръв.
Понякога Нора се чуди дали посещението е предназначено за нея. Ами ако е грешка? В следващия миг е убедена, че гостът е непознат, дошъл именно заради нея. След секунда й става неловко, като че ли внезапно си се сблъскал с човек, за чието съществуване си забавил съвсем, а е едно да си очаквал появата му. Чувството е странно, болезнено.
Тя и невидимият сигурно принадлежат към различни светове, към различни епохи и пространства. Към различни измерения, както казват. По принцип тези два свята са разделени от непроницаема преграда. Само някой път на обитателите им се удава възможност да прекачат границите. Това е доста необичайно, но на Нора й се случва от време на време.
Ето! Най-после гостът изчезна! Постепенно тя се окопити и се раздвижи из стаята както обикновено. Необяснимо беше и как разбира, че е останала сама. Просто усещаше кога настъпва мигът: изведнъж отвътре й олеква, олеква и въздухът в стаята. Нещо се разтваря и изчезва, мака да не отекват отдалечаващи се стъпки. Какъв обаче е смисълът на тези невидими посещения? Дали ще узнае някой ден?
Тя си пое дълбоко въздух и се потегна. Безспорно усещаше облекчение, задето всичко бе приключило. Въздъхна и се огледа, пообиколи насам-натам... Да, всичко си беше постарому. В кръглата стая май леко беше позахладняло, но вече залязващото слънце изпълваше със светлина чашките на белите лалета върху масата. Две бели листенца паднаха върху синята покривка с леко шумолене. Колко красиво!
Стенният часовник тиктакаше равномерно, а цветята в саксиите по перваза разклащаха крехките си листенца под последните за деня слънчеви лъчи. Да, определено си отдъхна, че отново е сама, но в нея се загнезди усещане за празнота и копнеж. За какво? По кого?
Всеки път, след като чуеше тези стъпки, Нора изпитваше чувството, че някой я вика да се върне някъде, пи нещо далечно, съществувало педи много, много години. Даг би я изслушал, Нора не се съмняваше. Даг разбираше онова, което за другите беше непонятно, нереално и немислимо. Ще се въодушеви, като научи за преживелиците й. Интересуваше се живо от такива "феномени", както ги наричаше. Появяваше много по-голямо любопитство от нея, що се отнася до мистика. Нора обаче трябваше да си мълчи. Без да й е брат, чувстваше Даг като най-близкия
си човек на света. Родителите му, Андерш и Карин, поеха грижите за нея, когато беше малка. Всъщност Карин се явяваше леля на Нориния баща, но беше едва няколко години по-голяма от него. Карин - изтърсакът в семейството се родила, когато останалите деца вече били пораснали.
Единствена от роднините тя се нагърбила със задължението да гледа Нора. Другите били или твърде стари, или твърде заети със собствените си грижи. Затова сметнали Карин за най-подходящата. Дои гласували дружно. Андерш не възразил. Искал да има момиченце, а нямало изгледи с жена си да родят повече деца. Карин беше библиотекарка, а Андерш гимназиален учител. Обичаха професията си и не се задържаха много-много вкъщи.
Даг все повече заприличва на Андерш, имаха навика да повтарят приятелите. Или: Ордал е кожата на Карин! Това обаче не отговаряше на истината. Даг не приличаше на родителите си. Беше неповторим, и то в извънредно висока степен. На Даг и Нора постоянното търсене на прилики им се струваше смехотворно. И въпреки това завист пробождаше сърцето на момичето, щом чуеше подобни думи, защото те подчертаваха общото между Даг, Андерш и Карин.
Нямаше с кого да сравнят Нора, с кого да я свържат. Тя не представляваше част от семейството, мака че Андерш и Карин не я караха да се чувства така. Или поне не нарочно. Винаги я подкрепяха. Бяха чудесни. Глупавата беше Нора. Появяваше мнителност, свръхчувствителност. За щастие го осъзнаваше и все пак не беше в състояние да го преодолее. Случваше се да реагира болезнено на дреболии, които никой друг не забелязваше. Защо напираме да се подразбира, че стаята на Даг, а не нейната, се намира до спалнята на Андерш и Карин?
На нея отредиха отделената стая в другия край на къщата за да "не я смущава никой", обясниха й те. Нора не искаше за нищо на света да смени стаята си с тази на Даг, тя я обожаваше, но все пак я глождеше грозно, малко съмнение: те, членовете на семейството, искат, разбира се, да са сами. Струваше й се, че в малките часове на нощта, след като се прибере в стаята си, ги чува как се прокрадват на пръсти до кухнята. Най-после само тримата, без нея, имат възможността да се порадват на семейна близост.
Веднъж и тя се помъкна пи тях в кухнята; сториха й се сконфузени. А, ти будна ли си? Не искахме да те смущава-
ме...
Звучеше толкова хубаво, но дали не беше обратното? Не искаха ли по-скоро тя да не им досажда? Дои и да беше така, нямаше да го покажат. Нора обаче схващаше как стоят нещата, но и тя не се издаваше. Нямаха вина, че са им натресли храненица. Всячески се мъчеха тя да се почувства член от семейството. Изобщо не се досещаха, че усилията им говорят точно за обратното. Като че ли самата същност на ситуацията го предполагаше: тя чисто и
просто не беше тяхно дете. Никой не бе в състояние да помени този факт. Не искаха обаче да си го признаят.
Щеше им се да повяват в собствените си думи, когато се кълняха: никога не са смятали Нора за чуждо дете.
Безброй пъти Нора бе ставала свидетел на подобни изказвания пред приятелите им. И всеки път думите им звучаха искрено и неподправено, но в главата й се стрелкаше неприятна малка мисъл: тогава защо се налага да уверяват в това и останалите? Грижеха се за нея. Намираше се в доби ръце. И все пак се чувстваше изоставена. Как беше възможно подобно съчетание? Колко беше несправедлива и неблагодарна спрямо живите и мъртвите! В някои дни такива мисли правеха живота й много труден. Бродеше из къщата от стая в стая като неспокоен дух. А още когато отвори очи тази сутрин, предусети колко тежък ден я чака. Тази нощ бе сънувала нещо...
Не, какъв смисъл има да се задълбочава в съня. Не е единствената на света, която се чувства изоставена. Много добре го знае. И все пак не й се стува колко знае колко голяма утеха. Отиде в кухнята и азбута кутиите с хляб, но
не намери нищо изкушаващо. Отвори балконската вата и я затвори. Вън върлуваше страшен студ, ала миришеше на полет. В снега изчурулика птичка. Хората сигурно биха се зарадвали на подобна гледка, но на нея й се плачеше. В момента се натъжи. Вероятно заради снощния сън, дето не можеше да си го спомни.
Със събуждането сутринта си помисли: Ами да, точно така е било! Мама е била твърде красива, а татко прекалено умен. Нора не е била достойна за тях. Затова са изчезнали. Злополуката не е възникнала случайно. Ако са я обичали, са щели да я вземат със себе си в колата и сега нямаше да я има; нямаше и да се налага някой да се грижи за нея. Да, точно така е било, разбира се. Значи такава била истината.
Понякога не се сдържаше и даваше воля на какви ли не мисли. Осъзнаваше същевременно колко жестоко несправедливи са. По принцип винаги когато сънуваше нещо през нощта, през целия следващ ден й беше мъчно: всяка минута, всяка секунда. Чувстваше се толкова безнадеждно тъжна и изоставена. Никога обаче не помнеше какво всъщност се е случило в съня й.
- Нора! Ехо!
Даг се втурна към нея. Звучеше весел и нетърпелив. Носеше два големи еклера. Подаде й единия.
- Ето! Заповядай!
- Благодаря.
Пое еклера, а той я изгледа изпитателно.
- Ей, ти. Пак ли са ти потънали гемиите?
- Да, откъде разбра?
- Личи ти отдалеч. Хапни си еклер, ще ти мине.
Послуша го и наистина се почувства по-добре, докато Даг разказваше как видял "необикновеното момиче", онова на касата в "Темпо". Всеки път ставала все по-необикновена.
- Звучи като приказка. В какъв смисъл е необикновена?
Даг се наведе към кахлената печка и се взря във въздуха с поглед, поникващ в далечината.
- Някои хора просто не можеш да ги опишеш.
Той разтвори еклера и облиза сметаната със замислен вид. Нора го погледна нежно. Даг с неговото неподдаващо се на описание момиче, дето човек нямаше как да разбере съществува ли, или не.
- А мен? Мен можеш ли да ме опишеш?
- Теб? - слиса се Даг. - Ти си си ти.
И двамата се засмяха.
- А на колко години е тя?
- Трудно е да се определи. На наша възраст. Навярно малко по-голяма. На шестнайсет.
Даг беше вече на петнайсет, а Нора щеше да ги навърши след няколко месеца.
- Иска ти се да се запознаеш с нея, нали?
Даг обаче впери големите си въпросителни очи в нея и се усмихна.
- Не зная. Нали си имам теб.
Последният спомен за мама беше толкова жив. Нора е в леглото за следобедна дрямка. Високо на тавана се люлее полилей, лампа. Мама е облечена в черно. Появява се изпод полилея, вдига чадър на бели цветчета, разтваря го и го, завърта. Усмихва се. Свива го и тръгва.
- Чао. Чао. - Усмихва се.
Нора обаче не иска мама да тръгва. Не иска да й каже чао. Мама се надвесва над нея със светлата си
усмивка, ала Нора не отвръща на усмивката й. Хваща чадъра и го дръпва силно.
- Не тръгвай! Нора плаче.
Но мама трябва да тръгва.
- Чао.
Споменът за татко не е така ясен. Стои зад мама и я подканя да побърза. Ако не беше татко, Нора може би щеше да задържи мама. Дали? Но той е по-силен. Внезапно потяга ръка и просто им взема чадъра.
Нора изпищява, но се вижда принудена да го пусне. Татко е по-силен от тях двете. Нора се разплаква. Надвесват се над нея. Скоро ще се приберат, но сега трябва да тръгват. Налага се да пътуват и двамата. Няма смисъл да плаче. Махат й за довиждане и тръгват заднишком към вратата. Скоро ще се върнем. Скоро. Съвсем скоро.
Татко хваща мама за ръка и двамата излизат.
И не се върнаха повече.
Имало едно време...
Приказката беше кратка.
Едно, две, ти и зная на приказката идва каят.
Изминаха години, педи Нора да разбере какво се е случило. Никой не искаше да говори за това. И възрастните, и по-малките си мълчаха. Сама трябваше да се догажда за всичко, да нарежда пъзела парче по парче. Настана пълна бъркотия и никой не се притичваше на помощ.
Пътували с кола мама и татко. Намесен беше и влак. Така и не разбра кой е карал влака и дълго си блъска главата над този въпрос. После се оказа, че влакът просто си пътувал, без вътре да има някой. А колата идвала насреща му и се блъснали.
Грешката била на влака. Някои обаче обвиняваха баща й. Имаше и две погребения. Първо едното, после второто. На първото щели да присъстват мама и татко. Починалият бил възрастен човек и щели да го погребват.
Мама и татко така и не успели да стигнат навреме. Явно закъснели, пострадали и влезли в болница. Страшно дълго време. Вината със сигурност била на влака.
Но по-късно чу, че мама и татко неочаквано заминали нанякъде. Пътували далеч, много далеч и никой не знаеше кога ще се върнат. През това време тя остана при брата на татко. Той беше мил, жена му също. Първо обаче Нора постоя при баба, ала тя само плачеше и нямаше сили за нищо. А дядо беше в Америка.
По онова време се състоя още едно погребение, само че никой не каза кой е починал. Нора попита дали пак не е някой старец, но този път не беше старец. И тя не зададе повече въпроси. Кой знае защо й се струваше, че починалите са мама и татко. Твърде много хора я гледаха със сълзи в очите и повтаряха "горкичката", мака че нищо
не я болеше. И въпреки това те го казваха. Така тя разбра, но не се издаде. Не се разплака.
Не заплака нито веднъж. Иначе нямаше да узнае нищо. Те, разбира се, се бояха да не я разплачат. Нямаше откъде да знаят, но винаги когато си шепнеха или говореха по телефона, тя се намираше наблизо и подслушваше. Вслушваше се напрегнато в думите им. Това бе единственият начин, щом никой не искаше да поеме отговорността да й разкрие истината.
Само един-единствен път попита кога ще се върнат мама и татко. И веднага съжали за въпроса си. Вече знаеше отговора: никой не може да каже. Та те са толкова далеч оттук... Сигурно ще мине доста време.
После заговориха за друго.
А времето минаваше и започнаха да обсъждат "най-практичния вариант". Необходимо бе да постигнат всеобщо "съгласие" по въпроса. Изпатиха Нора да пообиколи роднините, да погостува първо на едни, после на други.
Всички се отнасяха добре с нея, ала никой не искаше да я вземе. Не го изричаха на глас, но тя беше достатъчно умна, та да се досети. Накрая се озова пи Андерш и Каин. Решиха на първо време да остане там. Тоест, докато се приберат мама и татко от далечното пътуване. Толкова добре ще си живее там. Така и стана.
Времето течеше; вече никой не споменаваше родителите й. Най-малко тя самата. Мама и татко просто изчезнаха. А тя позволи това да се случи. Не поля сълза, не заплака. Изгуби ги завинаги. Престана да се пита какво се е случило с тях. Не, вече никой не споменаваше мама и татко, но срещнеха ли познати на улицата, те често снишаваха глас и Нора усещаше погледите им върху себе си, когато питаха:
- Е, как сте? Как го приема тя?
Андерш и Каин отговаряха със същия шепот:
- Вече го прие... добре е.
Представляваше една голяма лъжа. Измама, в която участваха всички. Не на последно място и Нора.
Измина много време, педи тя да осъзнае: трябваше да принуди роднините да й разкрият истината
за смъртта на мама и татко. В действителност Нора имаше правото да знае какво се е случило, да скърби и да плаче.
Когато го разбра, вече беше твърде късно. Мама и татко се бяха превърнали в чужди същества. Ден след като започна училището, Андерш и Каин я заведоха на кратка екскурзия. Отидоха до друг град. Взеха цветя и свещи и още щом пристигнаха, се отправиха към гробището.
Това се случи през един мрачен есенен ден. На гробовете потрепваха запалени свещи. Вероятно е бил денят на Вси Светии. Първо отидоха до гроба на родителите на Андерш, сложиха цветя в една ваза и запалиха свещи.
Постояха там, загледани в пламъка, и Андерш разказа малко за майка си и баща си.
Нора си мислеше, че после ще отидат на сладкарница, както є бяха обещали, но Андерш й подаде две свещи с думите:
- Нора, сега ще отидем на гроба на родителите ти и ще запалим свещи и за тях.
Никога няма да го забави. И онзи миг мразеше Андерш. Цялото й тяло се вледени и вцепени. Нямаше друг избор, освен да ги последва.
- Гробът на мама и татко?
Разбира се, някъде трябва да има техен гроб, но Нора не се бе замисляла за това. Не знаеше с какви очаквания пристъпи към него. Гробът изглеждаше като всички останали гробове тук. Върху малък сив правоъгълен камък бяха изписани имената на мама и татко.
Тя остави едната свещ и се засуети с кибритената клечка. Най-сетне успя да я запали. Свещта
пламна. Чу гласа на Каин:
- Няма ли да запалиш и другата свещ?
Ръцете є бяха леденостудени, не й се подчиняваха и трепереха. Наложи се Андерш да й помага.
И на гроба вече гояха две свещи, а Нора пак чу нежния глас на Каин:
- Колко хубаво, една свещ за мама и една за татко.
Но сърцето на Нора бе обвито в хлад, чувстваше се зла.
- Да, лъжичка за мама и още една за татко - чу тя собствения си глас. Не й се стои нежен.
Забеляза как Андерш и Каин се спогледаха. Андерш изглеждаше слисан, но Каин тръгна към Нора, а по лицето й се изписа физиономия като пред плач. Нора се извърна.
Вече беше твърде късно да скърби за мама и татко. С мълчанието си отдавна й бяха отнели тъжните чувства. Останала беше скръбта. Каквото и да си въобразяваха, никой не бе в състояние да я освободи от скръбта. Нора се чувстваше ограбена, не освободена. Но не посмя да го изрече на глас. И тя като всички останали беше страхлива.
Не се осмели да покаже и какво е разбрала: това посещение в гробището сигурно е плод на решение на рода. Понеже тази година тръгна на училище, е най-добре да й кажат в прав текст, че родителите й са мъртви. Възможно е в училище да я питат и да се чудят. Би било неловко. Най-добре да сложат картите на масата.
Малко пътуване до гробището в деня на Вси Светии. Чудесна идея! разбира се: точно така са разсъждавали. Не е никак трудно да прозреш намеренията им.
Възрастните са костелив орех. Децата, които лъжат, се издават почти веднага, не са така обиграни. Възрастните обаче вярват в лъжите си и в правото си да ги изричат. На децата това право им е отнето. Техните лъжи са просто срамни, но лъжите на възрастните винаги могат да се оправдаят. Те спестяват истината от загриженост, солидарност или съобразителност и лъжите им винаги са благородни. Или поне искат да втълпят това на децата.
Ала Нора вече не се хващаше на такива приказки. Нито пък Даг. И все пак е толкова досадно да уличиш възрастните в лъжа. Особено когато лъжат под предлог, че ти мислят доброто. Затова най-често се преструваше на нищо неподозираща.
Даг и Нора се опитваха взаимно да си помагат в тълкуването и разбирането на възрастните, щом усетеха как някой се старае да промени фактите. Ако двамата бяха брат и сестра, нямаше да им е толкова лесно. олята им в семейството обаче не беше една и съща и те виждаха нещата от различна гледна точка.
След посещението в гробищата присъствието на Даг наистина й се отрази добре. Отдавна не се чувстваше спокойна в компанията на Андерш и Каин. Според Нора те очакваха от нея да помени поведението си. Все пак стоеше до гроба на родителите си! Не е ли логично да й личи?
Не ставаше дума само за Андерш и Каин. Нора смяташе, че всички я гледат изпитателно. В лицата им се четеше някакво очакване, а то й беше неприятно.
Внезапно искаха от нея да влезе в образа на скърбящото сираче. Педи беше точно обратното. Тогава от нея очакваха да бъде безгрижното, нищо неподозиращо "бедно мъниче", обект на всеобщо, но тайно съчувствие. Сега изведнъж искат да си излее мъката в отворените им обятия. Как ли пък не!
Този гроб не й говори нищо, но другите явно го схващат като повратен момент в живота й. Вече бяха вдигнали забраната над насълзените очи и задавените от плач милозливи гласове. След всяка отправена към нея дума долавяше скръбен въпросителен знак. Наистина много неприятно. Сърцето й се вледени.
Ще ти стане по-добре, ако си изплачеш мъката, миличко въздъхна веднъж един от най-нежните гласове. Тогава Даг също беше там и Нора чу как той прихна. Тя стоеше обект на вперените в нея насълзени погледи и не можеше да си намери място. Лицевите й мускули потрепериха. Даг я хвана за ръка и я дръпна. Цвилещи от смях, двамата изтичаха навън.
Оттогава изречението се превърна в техен израз при безнадеждни ситуации: "Ще ти стане по-добре, ако си изплачеш мъката, миличко". В същия дух няколко човека се заеха с мисията да осведомят Нора за майка є и баща й. Сигурно искаха бедното сираче да знае откъде е поизлязло, да му осигурят подбрани спомени за родителите му. Очевидно предполагаха, че тя няма собствени спомени за тях. Не се постараха да разберат дали е така, педи да започнат да й разказват. След като години наред държаха съществуването на мама и татко в мак, внезапно започнаха да ги споменават за щяло и нещяло. Постоянно є се налагаше да слуша всички трогателни и смешни техни думи и постъпки. Ако съдеше по думите им, родителите є са били двама веселяци нетърпимо сантиментални бъбривци и същевременно истински светци. И прекалено доби за този свят. Затова ги бе сполетяла такава трагична и скоропостижна смърт.
Често гостите идваха въоръжени и с фотографски материали: глуповати снимки, на които са с мама и татко. На излети, в лодки, на събирания и на плажа. Показваха є ухилени до неузнаваемост физиономии и настояваха да появи интерес към тях. Така вместо да обогатят спомените є, както си въобразяваха, й отнеха картините в съзнанието й. Образите на мама и татко се размиха до неясни силуети и се изгубиха в далечината. Ето това успяха да постигнат. Роднините и приятелите пазеха толкова прекрасни спомени, че в сравнение с тях спомените на Нора изглеждаха бледи и жалки. Налагаше є се да бани откъслечните си спомени със зъби и нокти. Как татко я държи за ръка на висок мост. Краката му са до нейните в пожълтялата шума. Очите му блестят, когато й пошепва "лека нощ". Лъчезарното лице на мама. Една сутрин вдига щората и извиква, че навън вали сняг. Шегува се, очите й се смеят. Усмивката й...
Тези картини са само нейни и никой не е в състояние да ги изличи или да ги замени с идиотски, запечатани от фотоапарат спомени. Онези, които се опитваха да го стоят, бяха принудени да се примирят с "невъзпитаното є, безсрамно поведение". Колкото и жалка да беше действителността, пак беше хиляди пъти по-хубава от техните измислени истории за хора, които навярно бяха съществували. Само че не бяха нейните родители. С времето нещата се поуталожиха. Запасите от спомени започнаха да се изчерпват. И роднините се обезсърчиха от равнодушието й. Започна да чува как я определят като "странно момиче", а някои така и не успяваха да се стъпят и й го връщаха тъпкано за липсата на интерес. Я вижте! Нора има същото криво кутре като майка си!
Уж невинна забележка, но в устата на въпросния доброжелател кривото кутре беше намек, че Нора е "престъпник". По-рано Нора бе научила това от същата личност. Тя, разбира се, беше наясно: няма как кутретата да са престъпници: самата Нора е престъпник. Друг път пък й приписваха "лекомисления тил" на баща й. Да си лекомислен е лошо качество. Имала и неговата "упорита брадичка". И това не беше хубава чета. Престъпница, упорита и лекомислена вече знаеше каква е.
И всичко това наследство от светите й родители. Не си струваше да се чуди как двете неща могат да бъдат съвместими. Ако досега Нора не знаеше какво е лицемерие, сега вече научи. Само да посмеят да я прегръщат с насълзени очи. Бог да им е на помощ.
Последното не важеше за Андерш и Каин. Никога не се опитваха да є натапят сладникави спомени. Като изключим посещението на гробището, което първоначално сигурно не е било тяхна идея, бяха умни и доби. Знаеше го.
И все пак не можеше съвсем да се въздържи от лоши мисли, най-вече за Каин, а тя не го заслужаваше. Ноа изпитваше угризения, но за нещастие нямаше власт над мислите си.
Има една пословица: "Храни куче, да те лае". Понякога на Ноа й се струваше, че самата тя е кучето, което Каин храни.