Ели влезе в църквата заради краката си ­ не най-добрата причина да влезеш в църква, но Ели бе пълничка и на средна възраст и стъпалата я боляха. Боляха я много.

През красивия слънчев юнски ден Ели и приятелката й Зигрид (тънка като вейка, за разлика от Ели) тръгнаха рано от Виена с малкия влак, който ги отведе в планините, за да изкачат връх Дорфелшпице. Разхождаха се в планината всяка последна неделя от месеца ­ почивният им ден. Тогава събличаха престилките и надяваха алпийските си носии. Сетне пълнеха раниците със сандвичи със салам и парчета сливов кейк, та щом стигнат върха, да се наслаждават на гледката, без да огладняват. Така освежаваха духа си след тежката работа през седмицата ­ чистене, готвене, пазаруване и миене. Прислужваха на много придирчиви професори. Ели бе готвачка, а Зигрид ­ икономка. Двете другаруваха от дълги години.

През въпросната неделя обаче Ели носеше нови боти ­ глупаво нещо, ако ти предстои изморително ходене. Бяха преполовили пътя към върха, когато видяха ливада, осеяна с цветя, а в далечния й край ­ самотна бяла църквичка с купол като луковица. Ели спря.

- Знаеш ли, Зигрид, ще ми се да се помоля за мама. Сънувах я снощи. Ти продължавай, ще те настигна.

Зигрид изсумтя. 

- Предупредих те да не слагаш нови обувки. Съгласи се обаче да продължи бавно нагоре, а Ели прекоси дървения мост над поточето и влезе в църквата.

Вътре беше красиво ­ сякаш Бог ще посреща гости на чудно празненство. По тавана бяха изрисувани ангели, златни звезди и света Урзула, протегнала ръце. Ели веднага се почувства по-добре. Свещената реликва не

беше страховита кост от стъпало или изсъхнала ръка, а кичур от косата на светицата под тумбест стъклен

капак, украсен с перли. Макар църквата да се издигаше самотна далеч от селото, някой бе оставил букет от свежи алпийски рози във ваза под нозете на Девата. Ели поседна на пейката и разхлаби връзките на ботите. Помоли се за майка си, починала преди години... и затвори очи. Спа само няколко минути и се събуди. Църквата пустееше, ала й се стори, че някакъв звук я е изтръгнал от дрямката. Озърна се предпазливо, но не видя нищо. Надникна над ръба на пейката и забеляза вързоп върху аления килим пред стъпалата към олтара.

Първо й заприлича на тиква ­ доста голяма ­ и си помисли, че някой я е дарил в знак на благодарност за добрата реколта. Фестивалите, посветени на урожая обаче, се провеждаха през септември, а не през юни. Изведнъж, за удивление на Ели, тиквата издаде звук. Изхленчи тъничко. Котенце... кученце?

Ели завърза връзките на обувките и отиде да погледне. Беше по-зле от котенце или кученце.

- Мили Боже! ­ възкликна Ели. -­ Мили, мили Боже...

Зигрид стигна върха на планината. Наслади се на гледката, изяде един сандвич със салам и вдиша дълбоко няколко пъти. Нямаше никаква следа от Ели. Зигрид се ядоса. Когато си на върха на планина и се възхищаваш на гледката, искаш някой да сподели възторга ти. Почака още малко, прибра всичко в раницата и тръгна надолу по скалистия склон и през боровите гори. Върна се на моравата с църквата. Ели беше вътре. Седеше на предния ред и държеше нещо. Почервенялото є лице изглеждаше объркано.

- Някой е оставил това ­- рече й тя.

Отметна крайчеца на шала и Зигрид се наведе да погледне.

- Пресвета Дево!

Бебето беше много, много малко ­ на не повече от няколко дни, ала изглеждаше удивително... живо. Излъчваше топлина като прясно изпечено хлебче, а крачетата му мърдаха под шала. Зигрид протегна костеливия си пръст и го докосна по бузата. То отвори очи и от вързопа ги погледна човек.

- Имаше бележка, забодена за шала -­ обясни Ели.

На листа, по който личаха петна от сълзи, пишеше: Моля ви, бъдете добри към дъщеричката ми и я заведете при монахините във Виена.

- Какво ще правим? -­ попита Зигрид.

Тревожеше се. И тя, и Ели не бяха омъжени и не разбираха от бебета.

- Ще я заведем при монахините във Виена, както пише в бележката. Какво друго?

Отне им час да отнесат бебето до селцето Петелсдорф. Никой не бе чувал нищо за бебето. Не бяха виждали някой да влиза в църквата.

- Минала е от другата страна, през прохода ­- обясниха им.

Жена от селцето им даде шише с разредено мляко от кравата си и Ели и Зигрид поеха към малката гара

край езерото да чакат влака за Виена.

Пристигнаха късно в града с мокрия, хленчещ вързоп. Чувстваха се изтощени. Знаеха само един манастир, където приемат подхвърлени деца. Намираше се далеч от къщата на професорите, където живееха и работеха, ала нямаха пари за файтон. Качиха се на трамвая ­ от новите, които се движеха с електричество, но чак по свечеряване тръгнаха по алеята към Манастира на Светото сърце. Портите от ковано желязо бяха затворени. От ниската бяла сграда долиташе песен.

- Тук ще й бъде добре ­- отбеляза Ели, докосвайки главичката на бебето.

Зигрид дръпна въжето на звънеца. Чуха как дрънченето отеква вътре, но никой не дойде. Зигрид дръпна отново въжето. Най-сетне възрастна монахиня прекоси бързо двора.

- Какво има? ­- попита тя, присвила очи в сумрака.

- Носим ви подхвърлено дете, сестро ­- отвърна Зигрид. ­- Оставили са я в църква в планината.

- Не, не, НЕ! ­ Монахинята вдигна ръце с ужасено изражение. -­ Отнесете я веднага! Не биваше да идвате! В карантина сме за тифус. Три сестри се разболяха и заразиха децата.

- Тифус! ­- потрепери Ели -­ всички знаеха колко страшна е болестта.

- Отнесете я бързо, бързо! -­ Монахинята размаха ръце, сякаш пъди стадо гъски.

- Къде другаде да я занесем? -­ попита Зигрид.

- Сега никъде във Виена не приемат деца. Докато отшуми епидемията, ще минат най-малко шест седмици ­ обясни монахинята.

Останали сами на улицата, приятелките се спогледаха.

- Да я вземем с нас и да опитаме отново утре.

- Какво ще кажат професорите?

- Не е необходимо да разбират -­ отвърна Ели. ­- Ще я оставим долу. Те не слизат в кухнята.

Оказа се, че греши. Тримата професори живееха в къщата, откакто се бяха родили. Тя се намираше в южната страна на малък площад в най-старата част на града, недалеч от Императорския дворец и Испанското училище по езда. Надвесиш ли се през прозорците на горния етаж, се виждаха гълъбите, кръжащи около кулите на катедралата Свети Стефан, възправена в самото сърце на града и следователно -­ за обитателите му ­ в центъра на света.

Макар от площада да се стигаше пеш до всички важни места, той бе тих и уютен като стая. В средата на плочника се издигаше статуя на генерал Бренер, яхнал бронзов жребец. Децата от квартала му се радваха, защото бронзовият кон служи за много неща ­ може да се престориш, че го яздиш, да го галиш, да се подслониш под него, когато вали дъжд. Генералът бил герой. Сражавал се срещу Наполеон и затова площадът носеше неговото име ­ площад Бренер.

До генерала на кон бълбукаше плитък фонтан с широк каменен перваз. Понякога в него плуваха златни рибки, защото децата, спечелили рибка от лунапарка в Пратера ­ парк в североизточната част на града ­ ги пускаха във водата по пътя към къщи.

В западната част на площада се намираше църквата на Свети Флориан ­ покровителят на пожарникарите. Пред красивата сграда имаше полянка, осеяна с диви цветя, а срещу нея се редяха кестенови дървета в железни корсети, заслоняващи площада от шумотевицата на улицата, отвеждаща към центъра на града.

В срещуположните ъгли на площада се гушеха малка книжарница и кафене с раиран навес. С две думи ­ на

площада имаше всичко необходимо. Къщата на професорите се намираше в средата на редицата ­ най-голямата и най-красивата, с балкон от ковано желязо на първия етаж, сандъчета с цвета на первазите и чукало на вратата във формата на бухалска глава.

Професор Юлиус ­ най-възрастният ­ със заострена сива брада, бе висок и сериозен. Преди много години без малко да се ожени, но избраницата му починала седмица преди сватбата. Оттогава професор Юлиус станал строг и суров учен. Четеше лекции в университета и учеше студентите какво представляват флуоритът и гранитът и как да удряш скалите с чук така, че да не ти влезе камъче в окото.

Брат му -­ професор Емил ­- изглеждаше съвсем различен: нисък, закръглен и почти плешив. Задъхваше се леко, когато изкачваше стъпалата, но беше веселяк. Преподаваше история на изкуството и погледнеше ли пръстите на стъпалата на нарисуван ангел, веднага познаваше дали картината е на Тинторето или на Тициан.

Третият професор бе жена ­- сестра им и най-младата от всички. Казваше се Гертруде и четеше лекции по музика. Обясняваше какво е хармония и контрапункт и свиреше на арфа в градския оркестър. Да имаш арфа е все едно да имаш едро и капризно дете, което да развеждаш насам-натам, да го пазиш от течение и да му помагаш да се качва във файтони, и професор Гертруде ­ като мнозина арфисти ­ често изглеждаше угрижена и уплашена.

През целия си живот и тримата, естествено, не бяха сварили нито едно яйце, не бяха изпрали нито чифт чорапи и не си бяха оправяли нито веднъж леглата. Преди да излязат през свободния си ден, Ели и Зигрид винаги приготвяха студен обяд. Вечерта обаче професорите пак се нуждаеха от помощ. На професор Юлиус поднасяха уиски и сода за спокоен сън, на професор Емил, който имаше чувствителен стомах ­ чаша топло мляко с мед, а професор Гертруде страдаше от студени крака и винаги є слагаха бутилка с гореща вода в леглото. Сега те чакаха прислужниците да се върнат. Зигрид и Ели винаги се прибираха преди девет. Не и днес.

- Какво да правим? ­- надникна професор Юлиус през вратата на стаята си.

- Да слезем долу на проучване ­ предложи брат му.

И така, те слязоха по стълбите, подминаха дневната и библиотеката и застанаха пред дебелата врата, тапицирана със зелено сукно, отделяща къщата от кухнята. Отвориха я предпазливо. Дървената маса бе излъскана до блясък, решетката пред камината ­полирана, огънят в печката гореше. Ала къде бяха Ели и Зигрид?

И къде стояха уискито, топлото мляко и бутилката с гореща вода? В същия момент задната врата се отвори и двете жени влязоха. Шапката на Зигрид бе накривена, а поразчорлената Ели носеше нещо. Възцари се тишина.

- Какво... е... това? -­ поинтересува се професор Юлиус и дългият му показалец посочи вързопа.

- Бебе е, господине. Намерихме я в църквата. Подхвърлили са я ­- обясни Зигрид.

- Искахме да я оставим при монахините ­ добави Елин, - но са в карантина за тифус.

Бебето обърна глава и въздъхна. Професор Емил го погледна смаяно. Бе свикнал да вижда бебето Иисус в картините да лежи неподвижно и мълчаливо в майчината прегръдка, но това тук му се стори различно.

- Немислимо е да допуснем бебе в тази къща ­ отсече професор Юлиус. ­ Дори за ден.

Професор Емил кимна.

- Шум...

- Притеснения... ­ добави професор Гертруде. -­ Да не споменаваме какво се случва с тях... накрая.

- Само докато отменят карантината -­ примоли се Ели. ­- Няколко седмици...

Професор Юлиус поклати глава.

- В никакъв случай. Забранявам.

- Добре, господине -­ съгласи се безизразно Ели. ­- Утре сутринта ще я заведем в полицейския участък. Сигурно приемат нежелани бебета.

- В полицейския участък ли?- ­ учуди се професор Емил.

Детето се размърда и отвори очи. После направи онова, което правят дори най-мъничките бебета. Погледна.

- Мили Боже! -­ възкликна професор Юлиус.

Не гледаше като човек, чието място е в полицейския участък при престъпниците и пияниците. Професор Юлиус прочисти гърло.

- Не искам да я виждаме. Абсолютно ­- заяви той.

- Не бива да издава нито звук ­- добави Емил.

- Не бива да пречи на работата ни ­ вметна Гертруде.

- Отменят ли карантината, отива в манастира. А сега ми дайте уискито.

- И топлото ми мляко.

- И бутилката ми с гореща вода.

Професорите си легнаха. Бебето, повито във взета назаем пелена, лежеше върху сгънато одеяло в чекмеджето, изпразнено от покривки за маса.

- Трябва да й дадем име, макар че няма да я задържим ­- каза Зигрид.

- Да я наречем като мама -­ предложи Ели.

- Как се казваше тя?

- Аника.

Зигрид кимна.

- Аника. Да, ще свърши работа.

По времето, когато Ели и Зигрид донесоха вързопчето си вкъщи, град Виена беше столица на Австро-Унгарската империя, състояща се от тринайсет държави в сърцето на Европа. Управникът на Империята, възрастният император Франц Йозеф, имаше зимен дворец в центъра на града и летен дворец в околностите му, където въз-

духът винаги е прохладен и чист. Макар и самотник ­анархист бе убил съпругата му, а синът му се бе застрелял ­ Франц Йозеф работеше усърдно. Всяка сутрин ставаше в пет да чете държавните книжа и спеше на желязно легло като войниците си. Дори измиваше краката на дванайсетима бедняци в четвъртък преди Великден, защото искаше да е добър.

Старостта му навличаше неприятности. Малки момиченца му поднасяха букети и наведеше ли се да ги вземе, гърбът му се вдървяваше и адютантите му притичваха да го изправят. Виенските ученици изрязваха розови хартиени сърчица и ги хвърляха към него, когато минаваше с коня си покрай тях. Сърчицата се заплитаха в мустаците, влизаха му в носа и го караха да киха.

Виенчаните обаче го обичаха. Харесваха упорството му и как отказва да се качва в автомобили. Макар да ги бяха изобретили преди няколко години, той винаги се возеше из улиците в каляска със златни колела и махаше на всички, които го поздравяваха. Харесваха фойерверките на рождения му ден и стегнатите му военни униформи за процесии и празненства ­ розовите панталони и сините туники на хусарите, сребристозеленото на тиролските стрелкови полкове и големият шлем с гигантски пера.

Във всяко виенско училище имаше негова снимка на стената и децата познаваха лицето му с дългите бакенбарди и плешивата глава, както познаваха лицата на дядовците си.

Освен с императора и двореца му Виена се славеше и с музиката си. Почти всички велики композитори бяха живели и работили във Виена ­ Моцарт и Шуберт, Бетовен и Щраус. Музика се лееше от къщите, в кафенетата и от латерните по улиците звучеше валс, а всяка нощ в пищните опери внушителни певици със сопранови гласове изливаха сърцата си на сцената. Да не пропускаме и храната. Виенчаните обичаха да похапват. Преапетитни миризми изпълваха улиците ­ на ванилия, на прясно смляно кафе, на канела и кисело зеле. Дори салатите от краставици, които другаде не миришеха никак, тук имаха аромат.

В сладкарниците продаваха миниатюрни шоколадови бръмбарчета, калинки с точици по крилцата и охлювчета, сгушени уютно в черупките си. Захарните мишки бяха толкова красиви, че децата не смееха да им отгризнат главите. В пекарните пък имаше страховити вещици от нуга с шапки от бонбони със сладник. Магазините за сладкиши предлагаха седем вида шоколадов кейк, вафли с тънки ванилови кори и лешников крем и лодчици от бисквитено тесто, пълни със сочни плодове от австрийските гори ­ диви ягоди, толкова яркочервени, все едно са осветени отвътре, и съвършено кръгли боровинки.

И други неща превръщаха Виена в прекрасен град. Пратерът например ­ кралският парк със стари дървета, където всеки можеше да се разходи или да поязди кон, и лунапаркът в Пратера, където тъкмо бяха построили най-голямото виенско колело в Европа. Река Дунав пресичаше северната част на града; с параход от кея се стигаше чак до Германия нагоре по течението или надолу ­ до Будапеща в Унгария. Имаше и планини ­ на един час път с влака.

Най-голямата гордост на Виена обаче бяха танцуващите бели коне, изнасящи спектаклите си в Испанското училище по езда. Испанското училище по езда не се намираше в Испания, а в съседство с императорския дворец в центъра на Стария град. Със сводестите си тавани и строените в редица колони то несъмнено бе най-красивата арена в света. Конете там ­липицианските жребци ­ се развъждаха в Липица в южните предели на Империята, а на императора изпращаха само най-добрите. Избраниците обитаваха просторна сграда с колонади, където някога живеел принц. Имаха мраморни хранилки и четири години ги обучаваха да изпълняват с музикален съпровод движения, които навремето били жизненоважни на бойното поле. Невероятни движения с благозвучни имена ­ каприола, курбет, левада...

Попитат ли гостите, пристигнали във Виена, какво им се иска да видят най-много, отговорът обикновено гласи: Липицианските коне. Танцуващите бели жребци. Ще ни ги покажете ли, моля?

Още щом се събуди, Аника отвори прозореца на таванската стая и погледна към площада. Правеше го всяка сутрин ­ да види дали всичко е наред. И тази сутрин всичко бе наред. Гълъбите дремеха върху главата на генерал Бренер, бяха пуснали фонтана, а Йозеф подреждаше масите за кафе на тротоара, знак, че денят ще е хубав. Вратата на схлупената къща в отсрещния ъгъл на площада се отвори и приятелят й Щефан излезе и тръгна по паветата, размахал гюма, с който носеше млякото. Щефан бе третият от петима русокоси братя, а майка им ­ фрау Бодек ­ чакаше шесто дете всеки момент и заявяваше, че ако е момче, ще го даде в приют.

Самотно куче се щураше около кестените край улицата. Не го познаваше. Вгледа се любопитно в него  изглеждаше бездомно и безстопанствено и тогава Ели щеше да є позволи да го вземе. Все пак Ели бе взела

нея, нали? Безстопанствен си кажи-речи, когато те оставят в църква. Зад кучето обаче се появи жена с каишка в ръка. Е, нямаше да стане. Църковният часовник удари седем и Аника се отдръпна от прозореца да се облече. Днес нямаше училище ­ беше събота и не се налагаше да си сплита косата и да си надява престилката. Чакаше я обаче доста работа, преди да излезе да потърси приятелите си.

Почти дванайсет години бяха минали, откакто донесоха Аника в кухнята на професорския дом. Щом отмениха карантината от манастира Светото сърце, изпратиха известие. Ели и Зигрид повиха бебето и се качиха на горния етаж при работодателите си. 

- Дойдохме да се сбогуваме ­- казаха те. ­- Ще намерим начин да се издържаме, но не искаме да я оставим.

Професорите се засегнаха дълбоко. Объркаха се. Разсърдиха се.

- Да сме се оплакали от бебето? ­ попита недоволно професор Юлиус.

- Да сте ни чули да възразяваме? ­ попита професор Емил.

- Сигурна съм, че не съм обелила нито дума ­ примигна потресена професор Гертруде.

Зигрид и Ели се спогледаха.

- Искате да кажете, че є позволявате да остане?

Професор Юлиус наведе глава.

- Очакваме, разбира се, да бъде полезна ­ отбеляза

той.

- О, ще бъде! ­ извика Ели. -­ Ще бъде най-добре обученото дете във Виена.

И наистина излезе права. Аника умееше да приготвя шоколадова торта на три етажа и да поднася печено месо на трапезата. На девет режеше краставици толкова тънко, че през резените да се чете вестник. Изпратеха ли я на пазара, търговците изваждаха най-пресните си плодове и зеленчуци, защото момиченцето се славеше със зоркото си око. Зигрид я научи как да полира дъсчените подове, пързаляйки се по тях с парцали за прах, завързани за стъпалата й; как да почиства сребро и как да плете на една и на две куки и да шие. А от двете жени Аника научи, че работата е нещо, което трябва да се върши, независимо как се чувстваш.

Да мечтае обаче не се бе научила нито от Ели, нито от Зигрид. Способността да изчезва в главата си произхождаше от неизвестните родители, оставили я в църквата.

Ели мелеше кафе и слагаше хлебните ролца да се претоплят във фурната, но когато Аника влезе в кухнята, се обърна да прегърне осиновената си дъщеря. Вече не се ослушваше непрекъснато дали някой ще потропа на вратата и непозната жена ще се появи пред прага да си поиска детето. Все пак всяка сутрин, щом Аника слезеше от таванската си стая, Ели благодареше Богу.

- Изми ли се зад ушите?

Аника кимна и подгъна ухо за инспекция. Растеше жилаво дете с гъста коса с цвят на царевица, замислени сиви очи, прави вежди и широка уста. Мнозина приятни момичета с ясни очи като нейните работеха в австрийските стопанства ­ гъсарки, млекарки и пастирки, развеждащи лете добитъка из високите пасбища в планините. Колко от тях обаче притежаваха будния й ум? А и от самото начало пролича умението на Аника да успокоява другите.

Сега момичето отвърна на прегръдката на Ели и вдъхна неотменния аромат на престилката й­ на зелен сапун и пресен хляб. Сбърчи доволно нос, защото влезеше ли в кухнята, все едно се връщаше у дома. Тук нищо не се променяше ­ масата винаги бе излъскана до блясък, портретът на императора висеше над печката, календарът, който Баварската колбасарска компания изпращаше всяка година, стоеше върху перваза на прозореца до сандъчетата с билки на Ели, а върху свещената полица до кухненския бюфет лежеше овехтелия черен тефтер с рецепти, принадлежал на бабата и майката на Ели. Време бе да се залавят за работа.

Аника извади кайсиевия конфитюр за професор Юлиус, малиновия конфитюр за професор Емил и меда за професор Гертруде и ги занесе в трапезарията на горния етаж. Подреди салфетките, провери дали захарницата е пълна и слезе пак долу да вземе купата с гореща вода за миене на професор Юлиус. Върна се още веднъж за купата на професор Емил. Зигрид вече бе измела и разтребила стаите на долния етаж и трите ­ тя, Ели и Аника ­ седнаха да закусят в кухнята.

После звънецът от стаята на професор Гертруде звънна. Зигрид донесе черната й копринена пола ­ изгладена и почистена от парченцето сирене, залепнало за подгъва ­ и я подаде на Аника да я занесе горе. Гертруде щеше да свири на арфа на дневния рецитал и инструментът трябваше да се почисти, преди да тръгне.

Звънецът иззвъня отново ­ професор Емил не намираше вратовръзката си. Сетне звънна професор Юлиус ­ даде й десет крауцера да му купи Виена днес от вестникарската будка на ъгъла.

­

- Онзи идиот Якобсон е публикувал статия за произхода на вулканичните скали, пълна с врели-некипели -­ оплака се той. -­ Написах писмо. Редно е да са го публикували.

Аника изтича край кестеновите дървета към Келер Щрасе с надеждата наистина да са го отпечатали, защото пропуснеха ли, професорът щеше да се изнерви много. Дамата от вестникарската будка, приятелка на Аника, вече бе установила, че писмото на професора е публикувано.

­

- Професорът ще остане доволен ­- отбеляза тя и добави: ­- Чувам, че бебето на Бодек ще се появи всеки момент на бял свят.

Аника кимна.

- Ако е момче, ще го остави в приют.

Върна се с вестника и пак я изпратиха навън ­ при цветарката, седнала до кофата си край фонтана. Задължение на Аника бе да избира цветята, които всяка събота професор Юлиус слагаше пред снимката на своята възлюбена ­ жената, починала преди сватбата им.

Днес, пред прага на лятото, Аника купи тинтяви и еделвайси от планината и ги занесе в кабинета на професора, където той четеше за трети път писмото си до вестника.

Възлюбената му ­ Адел Фишл ­ живееше на масата до прозореца. Докато подреждаше цветята, Аника за кой ли път си помисли колко е тъжно, задето умряла. Изглеждаше сериозна жена с волеви нос и Аника бе сигурна, че с професора щяха да се спогаждат много добре.

После Зигрид й възложи да полира сребърните свещници, а след това дойде време за закуската й в единайсет. Аника отнесе чашата мляко с каймак и златиста ванилова кифличка, току-що изскочила от фурната, в павирания двор зад къщата.

Обичаше двора със заслонената с лозница врата към задната улица. Тук се намираха пералнята, просторът и дървената барака, както и старата конюшня, която вече не използваха за кон и файтон, а за склад. Тук Ели отглеждаше саксии със здравец и петунии, а в най-слънчевия ъгъл имаше синя пейка, където прислужниците сядаха, ако намерят минута за себе си.

Днес обаче нямаше време за припичане на слънце. Трябваше да извадят прането от бакърения казан и да го прострат да съхне; да изтупат килимите и да изчистят от шушулките граха за обяд . После Аника изтича да избере от редицата двуколки в далечния край на Келер Щрасе подходящ файтон за професор Гертруде, достатъчно висок, та да побере арфата, и със спокоен кон, за да не раздрусва инструмента.

Сетне се върна в кухнята да помогне на Ели за разточителния съботен обяд. Днес имаше грахова супа, говежда яхния и палачинки с черешов конфитюр ­ пренесоха всичко нагоре до трапезарията за двамата професори, които се хранеха със завиден апетит, затъкнали салфетки в яките си.

След като разтребиха масата в трапезарията, Зигрид, Аника и Ели седнаха да обядват в кухнята. После се захванаха с прането ­ купища и купища пране. В събота следобед обаче Аника беше свободна. Отиде първо в книжарницата на ъгъла ­ антикварна книжарница и в нея се продаваха стари книги. Значеше също, че в книжарницата не влизаха много купувачи. Всички се чудеха как хер Коблиц ­- собственикът и -­ успява да свързва двата края. Необщителният хер Коблиц винаги се цупеше и изнервяше, щом някой поиска да купи книга, която още не е дочел. Днес четеше книга за мумиите ­ онези, балсамираните.

­

- Свободна ли е Паулине? -­ попита Аника.

Паулине бе внучката на хер Коблиц. Живеше при него, защото майка є беше медицинска сестра в Берлин и се налагаше да спи в болницата. Паулине помагаше в домакинството като Аника ­ бършеше праха, метеше подовете и подреждаше рафтовете в книжарницата. Хер Коблиц кимна.

- Отзад е.

Паулине ­ слабовато момиче с къдрава черна коса и черни очи ­ също четеше. Беше умница и запомняше всичко от жадно погълнатите книги. В специален албум лепеше важни статии, изрязани от вестниците ­ за подвизи, извършени от еднокраки инвалиди, от слепци или от хора, ударили си лошо глава като бебета.

­

- За да стана смела ­- обясняваше тя на Аника, но Аника й отговаряше, че е глупаво да искаш да си смел и умен.

- Съвсем добре си такава, каквато си ­ повтаряше тя на Паулине, ала Паулине се страхуваше от света и не се съгласяваше.

Затрудняваше се да излиза сама от книжарницата ­- откритите пространства и непознатите хора я плашеха. Разбираше колко важно е да се промени, за да поправи многото неща, които не одобрява ­- например богатите да имат всичко, а бедните ­- нищо. Сега тя затвори книгата ­ историята за потъването в Атлантика на кораба Медуза ­ и излезе на улицата с Аника.

- Да го изиграем! ­ предложи. ­ Вълнуващо е как морето поглъща хората, натъпкани на сала. Аника кимна.

- Ще ни разкажеш, когато стигнем, та и Щефан да чуе.

Бодекови ­ семейството на Щефан ­ живееха в сутерена на най-малката къща на площада. Бяха много бедни. Хер Бодек чистеше спортните площадки в лунапарка в Пратера, а фрау Бодек переше чуждо пране, ала всичко спечелено отиваше за прехраната на петте им момчета.

Въпреки това фрау Бодек беше дошла в професорската къща през нощта, когато бяха открили Аника, и донесла купчина изварени пелени и бебешки дрешки. Щефан ­ третият й син, бе връстник на Аника; двамата отраснаха заедно, деляха си малкото играчки и се учеха да пълзят в кухните на къщите си. Всички момчета на семейство Бодек бяха дружелюбни и весели, но не можеха да се сравняват с Щефан. Аника би му поверила живота си.

- Няма да остана дълго ­- предупреди ги той сега. ­Бебето определено е на път, а аз ще разнасям съобщенията.

Нахлупи си обаче кепето и трите деца хукнаха първо по алеята край църквата, после по павираната улица и накрая спряха пред порутена стена, обвита с бръшлян.

Всъщност по-голямата част от стената бе висока и непокътната, но на едно място зад бръшляна зееше дупка. Пропълзяха през нея и се озоваха в градината. Всеки път, щом се изправеха и се озърнеха, ги обземаше облекчение, защото градината бе обречена, знаеха го. Принадлежеше на градския съвет и на мястото й щяха да строят кантори. Скоро къртачите щяха да дойдат и унищожението щеше да започне.

Не още. Над високата трева продължаваха да кръжат пеперуди, вятърът полюшваше магарешки бодли и глухарчета, големият кедър разстилаше клони. На върха на изронени каменни стъпала статуя на Венера се взираше мълчаливо в останки от фонтан, а сред бурените във водата цъфтяха водни лилии. Градината се намирала пред разрушената къща на австрийски благородник, дошъл във Виена преди повече от сто години да служи на императора и да натрупа богатство.

И успял. За жалост бил комарджия и не след дълго пропилял всичко спечелено. Продали и препродавали красивата му къща. После тя се обезлюдила и избухнал пожар. Сега имението представляваше купчина срутени колони и каменни отломки. Градината обаче бе оцеляла и изглеждаше по-прекрасна от всякога ­ дива, буренясала и загадъчна. 

- Няма да разчистваме нищо. Няма дори да плевим цветните лехи ­- реши Аника и другите се съгласиха.

Все пак почистиха едно място, грижеха се за него и излъскаха дъските. В средата на трънака, засенчен от люляци и златен дъжд, се издигаше боядисана в зелено колиба. Била склад за инструменти и за разлика от къщата огънят не я опустошил. Покривът и прозорците бяха здрави, а вратата се затваряше плътно.

Децата използваха колибата като щаб квартира. Застлаха одеяло върху пода, донесоха чаши и свещ в бутилка от сос, а Щефан намери катинар за вратата. Отначало колибата им служеше като къща -­ събираха орехи, къпини и малини за храна, преструваха се, че е време за лягане и ставане. Сега обаче бяха по-големи и колибата изпълняваше ролята на отправна точка за игрите им ­ казарми в Мейфкинг, обсадени от бури, или гробница в Долината на царете, нападната от иманяри. Миналата седмица бе кулата, където затворили Мери, кралицата на Шотландия.

Обикновено Паулине откриваше историите в прочетените книги. Изберяха ли история, веднага я разиграваха ­ дублираха роли, бяха ту войници, ту хората, които войниците разстрелваха. Увлечени в полуиграта, полутеатъра, те забравяха за останалия свят. Днес Паулине им разказа за кораба Медуза, пренасял роби. Подкупният му и неспособен капитан се натъкнал на риф край бреговете на Африка.

­

- Всички богаташи се качили на спасителните лодки и изоставили робите на произвола на съдбата. Те направили огромен сал и плавали дни наред, но постепенно започнали да умират от жажда, да полудяват и да падат в морето. Ядели дори месото на умрелите. Когато се натъкнали на спасителен кораб, само петнайсет от стоте роби били живи. Аника кимна.

- Колибата ще е Медуза, а одеялото ще постелем в средата на поляната ­ то ще е салът, а тревата наоколо ­ морето. Ще изядем Щефан и ще хвърлим останките му през борда. После ще стане капитан на спасителния кораб.

Тя често променяше историите, за да им вдъхне повече драматизъм и да са по-справедливи ­ всеки да има възможност да се удави, да го застрелят или да се скрие в колибата от градушката от стрели. Два часа децата бяха ужасени корабокрушенци, канибали, страдаха от жажда и накрая играта приключи. Изядоха си сандвичите ­ Паулине и Аника си поделиха техните с Щефан, защото майка му нямаше как да заделя храна за допълнителни закуски. Когато часовникът удари шест, те излязоха от своя свят, подредиха колибата, заключиха вратата с катинара и пропълзяха отново през дупката в стената.

Разделиха се на площада и се превърнаха в обикновени деца. По-късно вечерта Аника седеше в кухнята и топе-

ше залъчета хляб в рохкото си яйце, поставено в чашка. Някой почука на задната врата и Щефан влезе.

- Бебето се роди ­- съобщи той.

Всички зачакаха.

- Момче е ­- уточни Щефан.

Аника побутна чашката настрани.

- Ще го остави ли в приют?

Щефан се усмихна широко.

- Тя ли? Как не! Гушка го, гали го и повтаря какво красиво бебе е. Привижда є се дори, че има коса.

Ели стана и донесе одеялцето и дантелената шапчица ­- със Зигрид ги бяха изплели за бебето.

- Сигурни ли сте, че няма да го остави в приют? ­- разтревожи се Аника, щом Щефан излезе.

- Тя ли? Никога! -­ възкликна Ели. ­ Майките не си изоставят децата ­ подхвана и млъкна, забелязала изражението на Аника. Положи длан върху ръката й. ­

- Майка ти би те задържала, ако можеше, знаеш, нали?

Аника наистина знаеше. Легнеше ли си в таванската стаичка, изгасваше лампата и всяка нощ си разказваше една и съща история. Започваше със звън. Някой звънеше на предната врата. От карета излизаше висока жена с гъста кестенява коса под кадифена шапка и с очи, подобни на цвета на косата: топли и кадифенокафяви. Жената носеше красиви дрехи като на картината в стаята на професор Емил, наречена Дамата от Шалот. Влизаше в къщата и питаше:

­

- Къде е тя? Къде е дъщерята, която изгубих толкова отдавна? О, заведете ме при нея.

После прегръщаше Аника.

- Мое скъпо, обично дете ­- и обясняваше защо се е наложило да остави Аника в църквата.

Обяснението бе сложно и различно всяка вечер, но днес тя се чувстваше много изморена и прескочи тази част. Премина направо към следващата ­- как майка й се връща в каретата и оттам изскача куче ­- златен ретривър с меки влажни очи.

- Доведох го за теб -­ каза майка й. ­- Бях сигурна, че искаш да имаш кученце.

И Аника заспа.