Четирийсет мъже в бяло лежаха на паважа. Приличаха на снежно поле. Лястовиците почти докосваха с писък телата им. Хилядна тълпа наблюдаваше зрелището. Нотр Дам1 разпростираше сянката си върху насъбралите се.

И изведнъж градът наоколо сякаш трепна и стаи дъх.

Ванг`о бе облегнал чело о камъка. Вслушваше се в собственото си дишане. Мислеше си за живота, довел го дотук. И за първи път не почувства страх. Мислеше си за морето, за соления вятър, за някои гласове и някои лица, за горещите сълзи на онази, която го бе отгледала.

Сега дъждът валеше върху площада пред черквата, но Ванг`о не усещаше нищо. Легнал между другарите си, не виждаше как чадърите разцъфват един подир друг.

Не виждаше и тълпата парижани, семействата, облечени празнично, благоговението на възрастните госпожи, децата, провиращи се между краката на хората, натежалите гълъби, танца на лястовиците, зяпачите, покатерени върху файтоните, не усещаше дори зелените очи отстрани, вперени в него. Две зелени очи, потънали в сълзи и скрити зад воалетка.

Самият Ванг`о лежеше със затворени очи. Та той още не беше навършил двайсет и предстоящото бе голяма крачка в живота му. Бавно го изпълваше достолепно чувство.

Още малко и ще стане проповедник. 

- Сладка лудост!

Звънарят на Нотр Дам там горе произнесе през зъби тия думи, като хвърляше поглед към площада. Имаше среща. Бе поканил малката Клара да изяде едно рохко яйце в неговата камбанария. Знаеше, че няма да дойде ­ като всички останали. И докато под голямата камбана водата трептеше в тенджерата, звънарят наблюдаваше младите люде, които след малко щяха да бъдат ръкоположени за свещеници. Още няколко минути ще останат проснати на земята, преди да се обрекат за цял живот. В този миг, кацнал на петдесет метра над тълпата, на Симон Звънаря главата му се замая не от празното пространство, а поскоро от тези млади животи, проснати на земята и отдадени, преди да скочат в неизвестното.

- Лудост -­ повтори той, -­ пълна лудост.

Прекръсти се ­ за всеки случай ­ и се върна при яйцата.

Зелените очи все така не изпускаха Ванг`о. Девойката, шестнайсет-седемнайсетгодишна, беше с пепеляво на цвят манто. Ръката є порови в джоба и излезе без кърпичката, която търсеше. Сетне се вмъкна под воалетката и размаза сълзите по бузите. Дъждът започваше да прониква през мантото.

Момичето потрепери и огледа другия край на площада. Един мъж бързо извърна глава. Явно я наблюдава. Сигурна беше. За втори път го забелязваше тази сутрин, но някъде в спомените си знаеше, че го е срещала вече някъде. Восъчнобледо лице, бяла коса, тънък мустак и малки очила с телени рамки. Къде ли го е виждала, къде?

Басовият глас на органа я върна към Ванг`о. Настъпи тържественият час. Старият кардинал се изправи и слезе към хората в бяло. Бе отблъснал чадъра, с който искаха да го пазят, както и ръцете, протегнали се да му помогнат надолу по стъпалата.

- Оставете ме!

Държеше тежкия си владишки жезъл и всяка негова крачка бе малък подвиг. Кардиналът беше стар и болен. Същата сутрин личният му лекар Ескирол му бе забранил да присъства на месата1. Кардиналът отхвърли препоръката, отпрати цялата прислуга и стана от леглото да се облече. Вече останал сам, си позволи тихичко да охка при всяко свое движение. Пред хората бе като от камък. И сега слизаше по стъпалата под дъжда. Преди два часа, при вида на трупащите се черни облаци, го бяха помолили да премести церемонията вътре в катедралата. Отново се бе противопоставил. Искаше това да стане навън, пред народа, сред който тези млади хора щяха да прекарат целия си живот.

­

- Ако ги е страх да не настинат, да си изберат друга професия. В тази ги чакат истински бури.

Кардиналът се спря внезапно на последното стъпало. Пръв бе доловил някакво раздвижване на площада.

Горе Симон Звънаря не подозираше нищо. Пусна яйцата във водата и започна да брои. Докато водата завираше, същата тръпка премина през тълпата, като започна от последните редици. Младото момиче трепна. Нещо ставаше наоколо. Кардиналът вдигна отново глава. Двайсетина мъже си проправяха път през публиката. Надигаше се ропот.

Дочуха се високи възгласи.

- Сторете път!

Четирийсетте семинаристи не се помръдваха. Само Ванг`о обърна глава настрани и притисна ухо към земята като апаш. И забеляза зад първите редици някакви движещи се сенки. Гласовете звучаха все по-ясно.

- Какво става?

- Отдръпнете се!

Хората бяха подозрителни. Преди два месеца бунтове бяха довели до жертви и стотици ранени на Плас дьо ла Конкорд. 

- Това е полицията... ­ изкрещя една жена с цел да успокои духовете. Явно издирваха някого. Вярващите се опитваха да намалят шумотевицата.

- Шшт... Мълчете.

Петдесет и девет секунди.

Под камбаната звънарят продължаваше да брои.

Мислеше си за малката Клара и обещанието й да дойде. Поглеждаше към куверта за двама, подреден върху един сандък. Чуваше се как мърмори тенджерата върху огъня. Духовник в бяло расо се приближи до кардинала и

му прошепна нещо на ухото. Точно зад тях дребен, закръглен човечец чакаше с шапка в ръката. Това беше комисарят Булар с клепачи, клепнали като на стар пес, с нос като камба и розови бузки, и най-вече с живи,

святкащи очички. Огюст Булар. Невъзмутим под проливния априлски дъжд, дебнеше и най-малкото движение сред младежите, прострени на паважа.

Минута и двайсет секунди.

И ето, един от тях се надигна. Не беше особено едър. Расото му тежеше, напоено с вода. Мокрото му лице блестеше. Той се завъртя около себе си сред останалите тела, които не помръдваха. От всички страни цивилните агенти излязоха от редиците и пристъпиха към него. Момъкът сключи ръце, после ги отпусна надолу. В погледа му се отразяваха всички облаци в небето. Комисарят извика:

- Ванг`о Романо?

Момъкът сведе глава. Някъде сред тълпата две зелени очи се замятаха във всички посоки, като пеперудки в мрежа. Какво искат тия от Ванг`о? Той изведнъж се раздвижи. Прекрачи другарите си и се отправи към комисаря. Полицаите напредваха малко по малко. Вървешком Ванг`о отметна назад бялото си наметало и се оказа облечен в черно. Спря се пред кардинала и коленичи на земята.

- Простете ми, отче.

- Какво си сторил, Ванг`о?

- Не знам, монсеньор, моля ви повярвайте. Не знам.

Една минута и петдесет.

Старият кардинал стисна здраво жезъла. Облегна се на него с цялата си тежест, обвил с ръка от китката до рамото позлатеното дърво, също като бръшлян около дървесен ствол. Огледа тъжно наоколо. Знаеше по име всеки един от тези четирийсет младежи.

- Аз ти вярвам, малкият ми, но ме е страх да не съм единственият тук.

- Ако наистина ми вярвате, това вече е много.

- Но едва ли е достатъчно ­ промърмори кардиналът.

Имаше право. Булар и колегите му бяха само на няколко крачки от тях.

- Простете ми, отче ­ помоли се още веднъж Ванг`о.

- За какво искаш да ти простя, ако не си сторил нищо?

И в мига, когато изникналият точно отзад Булар вече слагаше ръка на рамото му, Ванг`о отговори на кардинала:

- Ето за това...

И като сграбчи със сигурен жест китката на комисаря, изправи се и изви ръката му зад гърба. После го блъсна към един от хората му. С няколко скока Ванг`о се измъкна от скочилите срещу него двама агенти. Третият вдигна револвера си.

- Не стреляйте ­ изрева Булар, който още се търкаляше на земята.

Над тълпата се надигна ропот, но с просто вдигане на ръка кардиналът я усмири. Ванг`о се бе добрал до няколкото стъпала на естрадата. Ято деца от хора се пръсна с писък при приближаването му. Полицаите сякаш пресичаха училищен двор. На всяка крачка се спъваха в дете или получаваха удар с руса глава в корема. Булар кресна на кардинала:

- Кажете им да се отстранят! На кого се подчиняват?

Кардиналът, очарован, вдигна пръст към небето.

- Единствено на Господ, господин комисар.

Две минути и трийсет секунди.

Ванг`о достигна централния портал на катедралата. Там дребна, възпълна женица, силно пребледняла, се дръпна зад вратата и затръшна двете є крила. Той се блъсна силно в дървената порта.

- Отворете! ­ извика Ванг`о. ­ Отворете ми!

Отвърна му треперлив гласец:

- Съжалявам, но нямам право! Не искам никому да причинявам зло. Той, звънарят, ме извика на среща тук.

- Отворете! -­ повтори пак Ванг`о. ­- Изобщо не знам за кого ми говорите. Моля ви, само ми отворете вратата.

- Ох, смело момче... Моля те... Казвам се Клара. Не съм някоя лоша...

Ванг`о чуваше гласовете на полицаите зад гърба си. И усещаше как омекват краката му.

- Госпожице, не ви упреквам за нищо. Нуждая се от помощта ви. Отворете ми вратата.

- Не... Не мога... Страх ме е.

Ванг`о се обърна. Десет човек го бяха заприщили, застанали в дъга пред скулптирания портал.

- Не мърдайте ­- обади се един от тях.

Ванг`о облегна гръб на обкованата с мед врата. Промърмори:

- Вече, госпожице, е твърде късно. В никакъв случай не отваряйте. Чухте ли? Аз ще мина по друг път.

Той пристъпи към мъжете, после се обърна и вдигна очи. Това беше порталът на Страшния съд. Знаеше

го наизуст. Дантела от скулптиран камък около вратата. Вдясно се виждаха грешниците в ада. Вляво - раят с ангелите. Ванг`о предпочете пътя на ангелите. В този миг пристигна комисарят Булар. И замалко да припадне, като видя какво се случва. Само за секунда Ванг`о Романо се покатери върху първата редица статуи. И се озова на пет метра над земята.

Три минути.

Симон Звънаря, който не бе видял нищо, извади яйцата с решетестата си лъжица. Ванг`о сякаш не се катереше, а се плъзгаше бавно по фасадата. Пръстите му се впиваха в най-малките неравности. Ръцете и краката му се движеха без усилие. Сякаш плаваше отвесно. Тълпата го наблюдаваше, раззинала уста. Една госпожа припадна и се смъкна от стола си на земята. В подножието на стената агентите кръстосваха безсмислено насам-натам. Комисарят стоеше като вкопан. Тресна първият изстрел. Булар събра достатъчно сили да извика:

- Спрете! Казах никой да не стреля!

Но никой полицай не бе извадил оръжието си. Един от тях напразно подлагаше гръб на другаря си, за да се изкачи. Нещастниците бяха на осемдесет сантиметра от паважа. Останалите се мъчеха да отворят с нокти двутонната врата. Нов гърмеж.

- Кой стреля? ­- извика Булар и сграбчи за яката един от хората си. ­- Намерете ми стрелеца, вместо да се напъвате с тая врата. За какво искате да влезете? Да палнете свещица ли?

- Смятаме да го заловим в кулите, господин комисар.

- Има стълбище откъм северната страна ­ нервира се Булар, като сочеше с пръст вляво. ­ С мене идват Реми и Авиньон. Искам да разбера кой гърми по моята яребица.

Ванг`о бе вече в галерията на кралете. Подскочи и се хвана за една колона. Дишането му бе спокойно. На лицето му се изписваха поравно отчаяние и решителност. Хвърли поглед към площада. Хиляди очи бяха ококорени към него. Нов куршум пръсна каменния капител до лявото му ухо. Ниско долу се виждаше как комисарят се върти около оста си като луд.

- Кой го направи? -­ ревеше Булар.

Но не стреляше полицията. Ванг`о го разбра много бързо. Имаше други неприятели на площада. Той продължи да се изкачва и с няколко движения достигна подножието на кръглия купол, оформен като розета. Вече се катереше по най-красивия витраж на света -­ като паяк, тичащ по паяжината си. Долу тълпата мълчеше. Стоеше онемяла при гледката на момчето, вкопчено в западния витраж на Нотр Дам. Лястовиците обикаляха в плътна върволица около него и сякаш прикриваха Ванг`о с малките си пухкави телца.

Със сълзи в очите Симон, под камбаната си, обели с ножа първото яйце. И тази няма да дойде.

- Светът е тъжен ­- промълви той. 

И когато чу да скърца дървеното стълбище към камбаната, спря и измънка:

- Госпожице?

Гледаше второто яйце. Развълнуван, за миг си помисли, че щастието тропа на вратата му.

- Клара? Вие ли сте?

­ Тя ви чака долу.

Беше Ванг`о, последният куршум го бе одраскал в хълбока точно когато пое по галерията с химерите. 

- Тя се нуждае от вас -­ рече той на звънаря.

Нещо топло и весело трепна в гърдите на Симон. Никой никога не бе имал нужда от него.

- А ти кой си? И какво правиш тук?

- Не знам. Никаква представа нямам. Но и аз се нуждая от вас.

На площада другата девойка, онази със зелените очи и пепелявото на цвят манто, се бъхтеше из тълпата. В мига, когато Ванг`о хукна да бяга, тя зърна човека с восъчнобледото лице да вади револвер от джоба си. Хвърли се към него, но вълнуващата се тълпа й пречеше да напредне. И когато се добра до другия край, онзи вече не беше там. В нея не бе останало нищо от меланхолията на предишната мокра котка. Сега приличаше на разярена лъвица, която събаря всичко по пътя си.

И тогава чу първия гърмеж. Странно, веднага разбра, че стрелят по Ванг`о. При втория изстрел очите й се обърнаха към сградата на градската болница, ограждаща от север площада. Онзи беше на първия етаж, револверът му се подаваше през едно строшено стъкло и в сянката се виждаше ледената физиономия на

убиеца. Беше той.

Очите й се зареяха нагоре. Ванг`о пазеше равновесие. Небето в последния момент го бе отклонило осъдбата му. За нея, напротив, вече всичко ставаше възможно. При условие, че той оцелее. Девойката със зелените очи се втурна към болницата. Внезапно в небето над Парижката Света Богородица се появи огромно чудовище и тълпата почти забрави какво се случва на земята. Дълъг и величествен също като катедралата, изникна Цепелинът. И изпълни небето.

Отпред в остъклената кабина Хуго Екенер, старият командир на Граф Цепелин, търсеше с далекогледа из площада дългата сянка на своя приятел. На връщане от Бразилия и на път към Боденското езеро той бе отклонил дирижабъла към Париж, за да докосне със сянката му голямото събитие в живота на Ванг`о. При третия изстрел разбра, че нещо не е както трябва.

- Трябва да се махаме, командире ­- каза Леман, неговият капитан-пилот.

Някой заблуден куршум можеше да пробие кожата на балона, носещ в блестящия си търбух шейсет пътници и членовете на екипажа. Отекна поредният гърмеж.

- По-бързо, командире...

Екенер се откъсна от далекогледа и каза тъжно:

- Тръгваме си, да.

Долу една мъртва лястовица падна в краката на Булар. И камбаните на Нотр Дам започнаха да бият.

Комисарят Булар седеше зад парче телешко с карирана салфетка на гърдите, а войската му го бе наобиколила в задимената стая. Вече бе наговорил куп мили приказки на хората си, които го гледаха как се храни.

- Ако месото беше лошо, щях да поискам да ми го сменят. Вас обаче ви мъкна на гръб, мекотели такива, и няма как да ви сменя. Ей това ми убива апетита... Всъщност, хранеше се с най-голяма охота. Четирийсет и три годишната му кариера го бе научила да запазва самообладание в трудните моменти. Намираха се в известната бирария на Халите, в залата с Пушещия глиган.

­

- Надхитри ви! Един хлапак да ви накара да му дишате праха пред очите на двехилядна публика! Булар бодна едно картофче с масло, помълча, хвърли им гневен поглед и констатира очевидното:

- Всички до един сте пълни некадърници.

Невероятно, но на никого от тези юначаги, които стърчаха прави, не хрумна да оспори твърдението. Каквото и да кажеше комисарят Булар, винаги беше прав. Ето, ако сега им речеше: Вие сте оперетни танцьорки, веднага щяха да се изправят на пръсти и да разперят ръце.

Комисарят Булар бе обожаван от хората си. Позволяваше им ­ при загуба на самочувствие ­ да поплачат на рамото му, знаеше имената на децата им, по случай рождения им ден поднасяше цветя на жените им, но когато се разочароваше жестоко от тях, не ги познаваше дори на улицата и ги избягваше като чумави. Етажът на Пушещия глиган бе затворен за посетители, за да се осъществи импровизираната сбирка. Светеха само две лампи ­ от двете страни на едрата глиганска глава точно над Булар. Кухнята бе отзад.

Келнерите минаваха постоянно с куп чинии в ръцете. Малко встрани от хората на комисаря, на една изолирана маса кухненски работник белеше зеленчуци. Булар предпочиташе тукашната атмосфера пред тази на Ке де-з-Орфевр. И винаги когато можеше, събираше подчинените си тук. Обожаваше ухаещите сосове и неспирното хлопане на кухненската врата. Беше израсъл в една странноприемница в Авейрон.

­

- Ами Цепелинът? ­ викна пак Булар. -­ Ще ми каже ли някой какво търсеше тук? Само да не чуя, че е било

случайно!

- Добре. Доведете я при мене.

Човекът, получил нареждането, излезе. Булар отчупи залък хляб да обере чинията си. И махна небрежно с ръка към момчето, което белеше зеленчуците си с гръб към тях.

- Ей такива хора обичам -­ изръмжа. ­- Поръчаш им нещо, те го свършват веднага. А вие, вие сте двайсет и пет човека и оставихте момчето да се измъкне! Ако беше в тая стая, сигурно щеше да се намери някой да му отвори прозореца.

- Господин комисар...

Булар потърси с поглед кой се осмелява да му говори. Беше Огюстен Авиньон, цели двайсет години негов верен лейтенант. Булар го погледна със смръщени вежди, сякаш това лице му говореше нещо.

- Господин комисар, няма обяснение за случилото се. Дори звънарят на камбаната там горе казва, че не бил видял нищо. Онзи малкият е жив дявол, казвам ви, ние сторихме всичко възможно.

Булар започна да масажира меката част на ухото си. Лош знак. Комисарят отвърна кротко на Авиньон:

- Извинете ме, но... не знам какво правите тук, господине, нито кой всъщност бяхте вие. Знам само, че в края на тази улица, вляво, има продавач на охлюви, който определено е по-компетентен от вас във функциите ви.

И Булар се върна към соса си. Дългият нос на Авиньон сякаш се удължи още малко. Очите го бодяха. Той се обърна, за да ги попие незабелязано с ръкав. За щастие никой не го гледаше. Сякаш плаха антилопа се беше появила на етажа на Пушещия глиган ­- цялата група се обърна като един човек към младото момиче, което бе изникнало горе на стълбището. Това беше девойката със зелените очи. Булар изтри уста с края на салфетката, отмести леко масата и се изправи.

- Госпожице.

Госпожицата сведе скромно очи пред цялото полицейско подразделение.

- Искали сте да говорите с мене? ­ подкани я Булар.

Той пристъпи към нея, мимоходом свали шапката на един агент, пропуснал да покаже уважение към дамата, и я пусна в наполовина празния супник, който един келнер бързо отнасяше. Шапката отплава към кухнята. Госпожицата вдигна глава. Изглежда се притесняваше да говори пред цялото събрание.

- Говорете, сякаш тези хора ги няма -­ каза Булар. ­- За мене те не съществуват.

- Тази сутрин бях там -­ рече тя.

Всички присъстващи трепнаха незабележимо. Тя имаше нежен английски акцент и леко дрезгав глас, извикващ у всекиго неволното желание да покаже най-добрия си профил. Дори момчето със зеленчуците спря да ги бели, без да се обръща. Тя прибави:

- Видях нещо.

- Не сте били само вие -­ каза Булар. ­- Тези господа ни представиха интересно зрелище.

- Но аз видях нещо, господин агент.

Неколцина се усмихнаха дискретно. Тя се обръщаше към комисаря като към обикновен уличен полицай.

- Видях човека, който стреляше.

Усмивките отлетяха. Булар стисна салфетката в юмрук.

- Стоеше на един прозорец на градската болница ­- продължаваше тя. ­- Отидох, но беше късно, вече го нямаше. Това е всичко, което знам.

Тя подаде сгънат на две лист хартия. Беше портрет, нарисуван с оловен графит. Мустак и очила с тънки рамки.

- Ето лицето на човека ­ рече тя. ­- Опитайте се да го намерите.

Булар прикри изненадата си. В ръцете си държеше следа. За него стрелецът бе не по-малко важен от беглеца. - - - - Елате с нас, госпожице ­- каза той. ­ Искам да науча някои подробности.

- Няма подробности. Всичко е тук.

Тя се приближи до голямата плоча с менюто, изтри с лакът кървавицата и свинските крачета. Написа с тебешира един адрес и каза:

- Имам билет за кораба, който потегля от Кале утре заранта в пет. Ще карам цялата нощ. Колата ми е на улицата. Но можете да дойдете да ме видите там долу, ако сърцето ви го подсказва.

Всички мъже се ухилиха глуповато. Изведнъж им се прищя пътешествие по море. Комисарят Булар погледна адреса, който бе написала. Отгоре стоеше името и инициалите на презимената й.

Етел Б. Х.

Имението Евърленд

гр. Инвърнес

За първи път Булар не знаеше какво да каже. И пред хората си се почувства притеснен от притеснението си.

- Аха ­ рече той. ­- Това е в Англия.

Този път предпазливо бе избрал думи, с които не можеше да сгреши.

- Не. Съвсем не е в Англия.

Тя каза това, докато прибираше косата си в каска от мека кожа с големи авиаторски очила на челото.

- А е в...

- Шотландия, господин агент.

- Разбира се -­ живо се съгласи Булар и направи рефлекторно движение с лакът, имитиращо гайда.

Поколеба се дали да не прибави някои туристически бележки, за да покаже на девойката, че съществуването на Шотландия му е напълно известно, наред с уискито и шотландските полички. Но тя го изпревари:

- А този Ванг`о какво е сторил, за да го преследвате така?

- Нямам право да ви кажа ­- отвърна Булар, зарадван от възможността да възстанови авторитета си и да се овладее. ­ - Интересувате ли се от него?

- Харесва ми идеята за свещеник, който се катери по катедралите и бяга от полицията.

- Още не беше станал свещеник ­ уточни Булар.

- Слава богу.

Тя произнесе двете думи още по-дрезгаво и тайнствено. Комисарят усети двойствения им смисъл. Изглежда чувстваше облекчение, че постъпката не бе дело на ръкоположен свещеник. Но имаше и още нещо...

Булар почувства, че тя се радва тайно, загдето момъкът ­ именно този момък ­ в крайна сметка не бе станал свещеник.

- Познавате ли го? ­ попита той и пристъпи напред.

- Не.

Този път той улови тъга в гласа й. И тъй като не изневеряваше на навика си да анализира, разбра, че тя не лъже. Не познава тоя семинарист, катерач по катедралата, не познава Ванг`о такъв, какъвто се бе показал днес, но със сигурност го е познавала преди. Комисарят отбеляза също, че тя го нарече по малко име. Откъде го знаеше Самият той го бе произнесъл само веднъж сред олелията на площада. Вечерните вестници не цитираха никакво име. Той се опита да я задържи още малко.

­

- Защо бяхте там тази сутрин?

- Много обичам романтичните церемонии.

Тя сложи ръкавиците си, които не намалиха ни наймалко финеса на китките й. Булар възвърна добрите си рефлекси.

- Да помоля ли някой от моите хора да ви придружи?

- И сама се оправям добре, господине. Лека нощ.

Девойката слезе по стълбището. Подчинените на Булар се залепиха на прозорците и видяха как Етъл се приближи до една миниатюрна Нейпиър-Рейлтън, цялата покрита с кал, истинско бижу и свръхмощен автомобил, наскоро създаден в работилниците Томсън & Тейлър. Истински авиомотор в закалена стомана. Тя запали, нагласи очилата си и потъна в нощта.

Напрежението в залата на Пушещия глиган тутакси спадна. Всички се разсмяха, започнаха да се тупат по гърбовете, сякаш бяха преживели повторен земен трус. Булар остана до прозореца. Наблюдаваше един момък с препасана виненочервена престилка, останал сам под уличния фенер. Видя го как слезе долу веднага след потеглилия автомобил, как се затича в същата посока, а после спря и се облегна на стълба с газовия фенер.

Облакът бензинов дим пречеше да се види лицето му. Но когато се разсея, комисарят Булар нададе вик и хукна надолу по стъпалата. Само след пет секунди комисарят цъфна на отсрещния тротоар. Никой. Булар ритна стълба на уличния фенер и се върна, накуцвайки, в бирарията. Качи се на горния етаж, влезе в кухнята, улови шефа за яката, завлече го в залата и му показа купчината обелки върху масата. Шефът пооправи шапката си на главен готвач, взе с два пръста един картоф, огледа го внимателно като експерт в опит да открие някакъв недостатък, но не намери такъв.

­

- Прекрасен картоф. С осем страни, обелен е с осем страни. Повече от това не може да се желае. Истински талант.

- И кой е талантът? ­ попита Булар.

- Не... не знам. Но с удоволствие ще го наема пак.

- Не съм му платил, тъй че ще се върне, бъдете спокоен. И ще можете да му споделите впечатлението си от прекрасно обелените картофи, които...

Булар се усмихна насила.

- Аха. И отдавна ли го познавате тоя артист?

- Не. В събота, когато това се пече, наемаме надничари от пазара в Халите пред Сен Юсташ. Този го наех в девет часа вечерта. Не му знам името. Булар обърна масата и разпиля прекрасната осмостранна картофена пирамида.

- Аз ще ви кажа името му: Ванг`о Романо. И снощи уби човек.