Стършели в разкъсана облачност
"Дневник" публикува откъс от книгата на Николай Нинов "Повторени сънища" на издателство "Сиела". Интервю с автора можете да прочетете тук. Фотогалерия със същото име, с която Нинов спечели конкурса на "Дневник" "Спомен от лятото" през 2012 г., можете да разгледате тук.
Христо изниква в ловни дрехи от глава до пети. Изсечено лице, невъзможно сини очи над мустаците. Жилав, набит мъжкар, крайно мълчалив в началото, крайно овладян до края на отбивката ни в Хлябово. Оставил двадесет и две години в горското, знае всяка гънка в Сакар, всеки долмен, който търсим. Това ни уверява кметът на селото, преди Христо да се появи, допълвайки, че долмените в района надхвърлят стотина и искат дни, за да ги огледаме и обходим.
- Предпочитания? – пита Христо, докато влизаме в джипа.
- Бялата трева, Мангъра, Клифтиновата нива, Гайдаров долап, Нъчеви чаири – изреждам местностите нетърпеливо.
- Първо на лозето – съобщава обаче водачът. И ни втурва на юг, в най-горещия остатък от предпоследния августовски четвъртък. - Да опитате от памида - пояснява, - хамбарчетата ще почакат.
Недоумявам.
- Така викаме на долмените – добавя Христо и настъпва газта.
Смяната на дневния ред вдига тонуса отведнъж: идваме все пак от Атия, от морската къща на любими приятели, отрупана с нарове и райски ябълки, защо да не се поразкършим, глътката отдих си заслужава. Заслужава си и памидът на Христо. Не го пръскал изобщо, само подрязвал напролет, а виното – петстотин и кусур литра - едва му стигало до следващата реколта.
Похапваме. Пробваме и чепка алжирка от съседното лозе. Христо мълчи и жъне аплодисменти.
Тридесет и три градуса на сянка е, три месеца без капка дъжд в Хлябово. Земята има цвят на слама.
- Изгоряхме – обобщава шофьорът.
Нивата се усуква и увива в песъчливите дерета, задницата й стряскащо изскача ту зад лявото, ту зад дясното ми рамо, Христо мълчи четвърти километър. После късите, остри кривини оредяват и джипът се плъзва под плътна дъбова сянка.
- "Бялата трева" – докладва Христо. – Хамбарчето е близо.
"Хамбарчето" тежи тонове и няма общо нито със склад, нито с житница, нито с хранилище. Най-запазеният долмен в Сакар – известен още като Царският, изследователите датират от средата на второто хилядолетие пр. Хр. Вдълбано в земята и укрепено с насип, мегалитното съоръжение смазва с присъствието си. Четиристенни камери, покрити с каменни капаци, фасада с отвор, открито, късо преддверие. Влиза се с лазене в първото помещение, така проникваш и във втората камера - основната, тя позволява да се изправиш и да се дивиш на вещо издяланите стени, скосени в горната част, на почти съвършените дъги на входните отвори. Сядаш, потръпваш от хладината и тънеш в догадки. За строителните умения на траките, за предназначението на тези паметници, за ориентационния им принцип. Жилища ли са били? Заслони ли? Скривалища? Изолатори? Гробници? Или с времената камъкът е поемал всички тези роли?
Долмените са най-старите гробнични творения на одрисите, ритуалният им характер е очевиден, твърдят повечето капацитети. За разлика от бесите, които изгаряли телата на близките си в Родопите, одрисите ги полагали в Странджа и Сакар с особена почит. Отделни елементи от по-сложните каменни конструкции хвърлят обаче съмнения върху хипотезата да са почивали там мъртъвци. За какво са им на покойници, та дори и на знатните, добре заоблени отвън и отвътре ръбове на входните/изходните отверстия, предпазващи очевидно от всекидневно ожулване? Или плочи-стрехи, които отвеждат пороищата встрани от камерите? Или стени с прозоречен отвор?
Освен с южното изложение на обширните си прозорци, двукамерните долмени в Нъчеви чаири и Мангъра (между Хлябово и Българска поляна) смущават допусканията за надгробие и с пристройките си, първата от които (също с объл лицев отвор) удивително напомня на колиба за четириног пазач, да не говорим за изсечената звездна карта в съседство. Въпреки че наличието на каменен атлас до входа подсказва и за обратната теза, препращайки не директно, разбира се, към познатото ни просветление, завещано сякаш от Маркес – бусола в ръката на мъртвеца, за да не се лута в следващия живот…
Поддръжниците на другата хипотеза вярват, че долмените са светилища, почитащи слънцето, а камъкът, от който са изградени, символизира мъжествеността.
Макар и на петнадесетина метра от изровения горски път, най неоткриваем е по-големият долмен в Клифтиновата нива в землището на Сакарци. Пак безобразия от вандалите - задната вертикална стена липсва, покривният капак е полегнал, ровили са не съвсем скоро, но много, ядно и напосоки. Няма могилен насип, по-грубата обработка на фасадата, гледаща на юг, личи отведнъж, затова пък дълбок жлеб (също като в Мангъра) обточва заобления входен отвор, за да легне в него най-вероятно капак или врата (но не към отвъдното).
Докато сравняваме побитите плоски блокове, ограждали някога конструкциите край Хлябово и Българска поляна с тези край Сакарци, и се чудим как са били премествани и подреждани в непоклатими строежи (каквито са мегалитните кръгове в Байкалов кладенец, Големият кайряк и долменът в крепида в местността Гайдаров долап), и защо така фанатично траките са обработвали камъка, без да познават диаманта и лазера, Христо напомня, че е край нас.
- Стършели – отбелязва той под мустак и ето ни скочили в джипа, преди да е мигнал.
Има защо да бягаме като от пламнала къща и Христо чува как по чудо сме отървали кожите край Дъбравските скали, изследвайки преди няколко месеца процеп, който се оказа стършелово обиталище.
- И Тачко е патил – додава Христо, решил да отпусне някоя и друга дума по темата. И да се поотпусне: - Така ме знаят в Хлябово - Тачко.
С авер решили да рушат стършелови гнезда. Здравата се навлекли, сложили ръкавици, противогази. Свършили каквото свършили и хайде в колата. Тъкмо хлопнали вратите, стършел стрелнал Христо в лакътя, друг пикирал във врата на авера. Приятелят едва оцелял, а Христо се разминал с подутина, понеже за късмет бил обърнал на тръгване три мастикоменти. Алкохолът действал като противоотрова, разкрил му след това фелдшерът.
- Без майтап – довършва Христо, забелязвайки че се усмихвам. – Кое му е смешното?
- Ами, новото име на "облака", не знаех че по сакарско му казвате мастикомента. Мен, ако питаш, "разкъсана облачност" най ми допада.
- Имаш и една дума от нас – намесва се жена ми.
- Давай - живва Христо.
- Какво е според теб кукуряга?
- Е, в Хлябово му викаме кукуряк.
Сега вече се смеем от сърце. Продължително.
- Не позна – казвам. – Кой ли не разбра за кукурягата, време е да научиш и ти. Така нашият внук нарича петела.
Преди и Христо да се засмее, усмивките ни изстиват - стършел току-що е боднал съпругата през панталона. Още не боли, отокът едва се различава. Рано е за тревоги, но сме все пак на осем километра от Тополовград, а медицинският пакет е останал в колата ни в Хлябово.
- Спокойно – натъртва Христо, смушква нивата и съсредоточено захапва спечения терен.
После излизаме на асфалт, после сме чевръсто доставени направо пред болницата, но преди това и надлежно осветлени в типичния за водача ни пестелив наратив относно целия биткаджийски инструментариум срещу ципокрилите – огън, нафта, газови и бензинови горелки, оцет, райд, шишета-капани с ударна смес от вода, захар и идея оцет плюс сироп по гърлото им, примамващ проклетата напаст да хлътне вътре и да се удави. И най-важното: задължителната стограмка за лек и кураж, която след минути ще се окаже пълна заблуда - от дежурната лекарка разбираме, че алкохолът не помага. Автоинжекторът със Солу-Медрол, който държим в раницата, бил единственото решение след ужилване, ако сме далече от болница. А въведем ли лекарството мускулно, пак да поемем към най-близкото здравно заведение.
Освен Солу-Медрол, спринцовки и игли, медицинският ни пакет съдържа и ампула противозмийски серум. Купува се от Центъра по заразни и паразитни болести, останалото го има в аптеките. И при серума правилото е същото – половин доза в ухапаното място, другата - мускулно и по най-прекия път към първата болница.
- Булчето ще се оправи – отцежда Христо, поглеждайки ме с най-синьото от невъзможно сините си очи. – Гаранция.
- Тръгвай – настоявам, - виждаш, че всичко е под контрол. До час ще сме в хотела, после ни чака Палеокастро. Друг път ще ни покажеш Каменната могила и Изправения камък, става ли?
- Срещу нова дума от внучето – приема Христо най-после усмихнат.
Късно вечерта, на връщане от Палеокастро, на рецепцията ни чакат две бутилки вино. С бележка: "За здравето на булчето. От скрития резерв. Тачко".