Реформа, ама "без реформи"
Беше само допреди няколко месеца. Всеки, който пишеше по темата "здравеопазване", твърдеше, че в него трябва реформа. По-големите капацитети уточняваха, че тя е започнала по времето на министър Семерджиев (1997-1999 г.). И упреците на широката публика, и политическата "смърт" на някои от изредилите се досега 11 министри след него бяха, защото "реформата била спряла". В безбройните мнения като обекти на реформата се сочеха касата, болниците, (не)осигурените и пр., и пр. Икономисти от БАН и експерти на Световната банка твърдяха, че има нужда от значителна структурна реформа, смяна на приоритетите и пр. сложни неща. Някои министри предложиха и стратегически документи, очертаващи дългосрочни визии за развитие на системата.
И 15 години реформа нямаше. И всички в системата – администратори и служители, бяха горе-долу доволни освен от заплатите си. Е, пациентите не бяха особено доволни, но това е нормално - никъде по света пациентите не са особено доволни.
Така дойде 2015 г. и министър,
който каза, че ще прави реформа
и отгоре на всичко започна да я прави. Започна със структурни промени. Няма да ги коментирам – това е предмет на друга дискусия. Но лекарите запротестираха. Да се разберем – протестите са абсолютно логични. И очаквани. Всеки работещ в дадена структура се е нагласил някак в нея – със задълженията си, с колегите, с началници и подчинени. И изведнъж структурата започва да се променя. Ще се наложи нагласите да се променят – някъде значително, някъде драстично. Естествената реакция на всеки нормален служител е да се съпротивлява срещу промените.
От другата страна са пациентите. Те също някак са свикнали с дадената структура. Е, не са доволни от това или онова, но ако се наложи да си сменят досегашната болница/диспансер/лекар, се опасяват от очакваните проблеми. И имат право отгоре на всичко.
И от трета страна е балканският ни манталитет. Всеки пълнолетен (и не само) има собствен поглед към всичко и всички, слаба вяра в политиците и никакво доверие към чуждо мнение – колкото и експертно то да звучи – нещо от типа "он че ми каже на менека".
И започват протести
Общият смисъл на протестите е "добре де, много хубаво, че започва реформа, ама искам точно моята позиция/служба/болница/лекар да не се променят. Има поне 1001 други проблема за решаване, защо пък започват с точно тези, дето засягат лично мен?"
И от суровата реалност да погледнем теорията. Във всеки учебник по мениджмънт се описва как се правят промени в структури и функции. Общите идеи са: дълго и изчерпателно разясняване, търсене на съмишленици, подкрепа за "жертвите", въвеждане на стимули и санкции и пр. Някъде има и три страници ръководство за това "как се уволнява служител".
И заставаме на кръстопът. Всички – и лекари, и пациенти, искаме реформа. Посочваме проблеми. И бързаме – упрекваме правителството и здравния му министър, че я бави. И още с първите му стъпки започваме да протестираме. И както отбелязах, имаме право - всички или поне много. Накъде тогава?
Има два пътя.
Път А. Пак да отворим учебниците по стратегически и оперативен мениджмънт. Шест месеца (минимум) експертите ще събират данни, ще рисуват квадратчета и стрелки, ще правят компютърни симулации, ще изследват различни сценарии и варианти и ще търсят оптимални решения. И когато ги намерят, ще започне тримесечна разяснителна кампания: "уважаеми политически партньори и опоненти – ето ви плана с вариантите и решенията". Нататък: "колеги от съсловието – ето какво планираме и ето какви промени очакват всеки (повечето) от вас". И трета кампания: "уважаемо население – ето така ще подобрим обслужването ви, тук и тук ще има затруднения за този, този и този, но там и ей там – значителни улеснения за това и онова". Предлагаме три месеца за обсъждане и ще приемем всички умни предложения. И още три месеца за внасяне на корекциите в плана.
Е, станаха точно 12 месеца (една година) – от решението за реформа до реалния й старт.
Въпроси:
1. Дали биха се съгласили: политическата класа, съсловието и уважаемото население да изчакат тази една година, докато всичко изброено по-горе стане?
2. Дали всички засегнати от реформата биха се съгласили да понесат неизбежните последици в името на общото добро?
3. Дали традиционният ни негативизъм и "съмнения във всяка власт" би ни позволил да приемем, че ни се предлага нещо обмислено и полезно за всички нас? И бихме ли го подкрепили – без протести, даже със скромни овации?
Път Б. Да започнем веднага с най-належащите промени, като "по пътя" ще развиваме решенията, ще коригираме евентуални недостатъци, ще събираме полезни съвети и ще бързаме, защото няма време.
Тук въпросите са хилядократно повече. И именно защото са толкова много, всички опоненти ще намерят основания за протести. И вече намират.
Кой път да избере д-р Москов и кой бихме подкрепили ние
– голямото мнозинство: граждани, пациенти, медицински персонал, политици? Лично аз бих избрал Път А, защото не съм политик, а кабинетен учен (в пенсия) и естествено ме влекат квадратчета и стрелки и дълго и напоително обсъждане. Но за истинския политик е Път Б. Просто защото "политическият часовник" трака. Идва лято, с всичките му хубави неща, наесен – избори, и току едната година от мандата изтекла. И на 7 ноември ще питаме министър Москов (да е жив и здрав дотогава) "а къде ти е реформата?". И ще го сменим, ако не я прави. Нали?