В нашите представи Анадола (някога Анатолия) звучи някак далечно и изостанало, имащо повече общо с други нрави и епохи. И в известен смисъл е точно така.

Тръгвайки от Истанбул за тази южна част на Турция, човек попада в друг свят, който по-скоро навява впечатления от съседните Иран, Ирак и Сирия. Но тук също така минават реките Тигър и Ефрат, които точно като по учебник са източник на зеленината в тази част на Месопотамия (която не обхваща цялата Анадола).

В началото на април докъдето поглед стига са се ширнали зелени полета от поникналите вече насаждения – в различни части на района се отглежда почти всичко – зърнени култури, антебски фъстък, маслини.

В общия случай името на Диарбекир се свързва с мястото, където са били заточвани някои от по-будните българи в онези времена, когато са се размечтали за свободна България. Дотук от България тогава се е пътувало 80-90 дни.

Диарбекир или Диарбакър (а пък асирийците са го наричали Амеди), както настояват на правилния изговор местните. Градът се намира в единия край на долина, носеща същото име, която е това, което е Добруджа за България. В допълнение на зърното тук се отглеждат също и дини и пъпеши, макар че през пролетта по пазарите тези плодове са ирански. Тук едрите земеделци все още се наричат аги.

В единия край на крепостната стена (23 м запазени от нея в момента), която опасва и днес част от града, са се помещавали занданите, в които са били затваряни и български революционери. По-късно затворът се е преместил в самия град. Днес това пространство с тягостно минало е превзето от приятно кафене и бутикова продажба на една от най-продаваните стоки в тази част на света – красиви шарени забрадки за дамската част от населението.

Като се погледне от високото, се вижда мост с 10 арки (очи, оттам и му казват он гьозлъ), над река Тигър, построен в 12 век. Той на практика се намира по трасето на известния Път на коприната.

В строежа на крепостната стена също се виждат следи от времената на Римската и Византийската империя, както и когато селджукските турци са били по тези земи. Има 10 бойни кули.

В района са пребивавали в различни периоди асирийци, шумери, урарту, перси, македонци, римляни, византийци, арменци, селджукски турци, араби – цялата тази смес може би не изчерпва културните влияния по тези места. Следи от някои от тях могат да се видят и днес.

Една от най-старите джамии в Турция (11 в., преди това в Турция джамиите не са имали минарета - бел. ред.) се намира именно тук - "Улу джами". Тя е нетипична за този вид сгради, тъй като основното помещение е разположено нашироко и така молещите се застават в малко, но дълги редици. На задигнато място се събират жените. Към сградата има медресе, което е било обичайното положение в епохата на строителството на джамията, а и в доста по-късни времена. Обучавани едновременно са били по около 100 студенти, като в продължение на 7 г. устно им е преподавано богословие, медицина, светски науки, като е трябвало да работят, докато се обучават.

В двора на джамията, но в частта близо до самото медресе, се издига каменен правоъгълен постамент. Оказва се, че там се извършва опяването и изчистването на сметките с отишлия в отвъдното. И до днес се пази традицията на висок глас да се зададе въпросът сред присъстващите за дългове на починалия, за да се уредят с близките. За наличието им трябва да има поне трима свидетели, ако сред тях има жени – два техни гласа са равни на един мъжки.

По нищо не се отличава от повечето градове в тази част на света – кипи търговия, по улиците е пълно с жени с неизменната забрадка на главите си, със сергии по ъглите, които продават и познати на всички плодове и зеленчуци, и такива, които дори живеещите в Истанбул турци не знаят какви са. Мъжете - кои с потури, кои съвременно облечени, отброяват от броениците, докато си говорят или вървят по улицата - хванати под ръка.

Човек, където и да реши да се храни, няма да сбърка, просто лоша храна няма. Едно от най-вкусните и едновременно евтини неща, което всеки поръчва, е лахмаджунът. Всеки, който го е опитвал, знае за какво става дума. Макар рецептата леко да варира в зависимост от готвача. Най-доброто питие към него естествено е арайнът – с онзи истински вкус, който много българи на средна възраст сега помнят с умиление от детството си. Един  от най-"точните" десерти в този край на света е кюнефето, особено ако е гарнирано отгоре с щедри щипки смлян шам фъстък и малко сладолед, който се разлива буквално по десерта, който се поднася топъл.

Сутрин рано, ако човек се разходи, дори и по централните улици ще види, поставени на земята пред магазините, различни съдове с прясно и кисело мляко, с различни видове сирене, на които не пише, че са домашни, но това е очевидно. Хората тук пазаруват, както са го правели градските баби у нас през миналия век – на кварталния бакалин разчиташ на малка тенекия сирене или голяма тенджера гъсто, подквасено мляко.

Другите най-често срещани магазини са тези за обемисти златни накити, които в тази част на света са изработени на принципа - колкото повече злато - толкова по-добре. Много от тях надхвърлят всякакви представи за естетика и дори благоприличие.

Едно от емлбематичните места човек хем да купия някой и друг предмет от местните занаятчии, хем да изпие чаша чай или кафе е ханът "Хасан паша". Входът му е почти срещу старата джамия и от него се влиза в обширен вътрешен двор, който в началото е побирал каруците и животните на отсядащите в него. Сега в центъра са разположени маси на заведения, а около тях отделни сергии с привлекателни за туристите сувенири. Има и хотелска част.

Живеещите тук предимно кюрди пазят неизменни и други традиции – да разрешават всички въпроси в рамките на клановете си. Никой не опира да официалните турски власти. Вероятно в това се корени и една от причините съвременните достижения на цивилизацията да не се простират твърде далече. А времето - то просто е спряло.