- Фотографът Николай Дойчинов се срещна и снима хора, които са били в Белене. Ето ги с историите им от първо лице.
Петко Огойски (роден 1929г в село Огоя) - "Завършил съм гимназия, два пъти влизах в университет и ме изключваха. Като ученик пишех патриотични и иронични стихове срещу т.н. Народна власт, които в един момент някой изнесъл и били публикувани на Запад. Стиховете не били подписани с името ми, но при един обиск вкъщи ги намерили и ме арестуваха за "разпространение на Западна пропаганда".
Това се случи докато отбивах военна служба във Видин през 1950, тогава бях на 19 години и след много мъчително следствие ме осъдиха на 5 години затвор. Тогава в казармата влизаш с досие, а в моето досие пишело, че съм със земеделците на Никола Петков, демек опозиция. Аз съм потомствен член на БЗНС. Земеделците станаха трън в очите на Народната власт, която искаше хората да станат напълно зависими от тях. Затова ни удариха първо нас - земеделците.
Четяхме и се смеехме как опозицията в една африканска държава спечелила изборите, а в европейска България има пълна забрана на опозиционно слово и сбирки. Антинацистката и демократичната ни литература се подигравала с Народната власт и я бяха забранили.
След ареста, ме прекараха в мазето на следствието в Лом, без да ми казват къде съм, за да ме държат в страх, после ме прехвърлиха в затвора в Плевен, от там в Шуменския затвор, после Белене 1 и накрая Белене 2, където си излежах петте години присъда. Едвам оцелял се завърнах и започнах тежка работа в строителството, докато един ден не ме арестуваха повторно през 1962 г., защото отново някъде без да знам се публикувал мой подигравателен стих
"Тръгнал народът след Христос,
че босите поучавал бос,
а кой след вас ще се затича,
когато не слизате от Москвича".
Москвичът бе голям лукс тогава и го караха само хора от власта. Осъдиха ме на 2 години и тогава лежах в Софийския и после в Старозагорския затвор."
На снимката: Петко Огойски в дома си в село Чепинци, Софийско.
- На каре с министър-председател"Докато бях в Шуменския затвор, Константин Муравиев (земеделец от БЗНС, министър-председател на България в 61-то правителство - от 2.09 до 9.09.1944, осъден от Народния съд на доживотен затвор) поискал да излезе на каре с мен (наредени по двойки затворниците правят разходка в кръг във вътрешния двор на затвора за 1 час дневно).
Искал с някой писмен да си поговори, който някога би могъл да опише тези случки. За съжаление той бе с оперирано гърло и говореше много трудно и само с една машинка. За съдбата си на затворник каза: "При бурно море и здравите лодки се обръщат и изсипват пасажерите си...Ако сега бях млад като теб не бих се захванал пак с политика. В политиката само надеждите крепят, а постиженията са в повечето случай плачевни, особено в българските условия. Бих се заел със скотовъдство, но сега режима и това няма да ми разреши", разказва Петко Огойски.
Тодор Анастасов и неговите истории
Хор на концлагеристите
"Систематичният глад беше най-големото изпитание в лагера. Той натоварва психиката, убива ценностите и събужда животински инстинкти. Много хора се държаха достойно, като например католическите свещеници, както и групата на анархистите. Особено тежки бяха вечерните назидания, при които лагеристите стояхме строени по няколко часа и бяхме назидавани. Много от по-възрастните падаха, но не разрешаваха другите да ги вдигат, преди края на назиданието. Целта бе да ни унизят и смачкат духом. Дневната дажба бе 400 грама хляб при тежка работа и 380 грама при по-лек ден.
От време на време в лавката пристигаха разни неща, които съдържат калории, нещо като бонбони. Редовите концлагеристи имахме право на не повече от 200 грама бонбони при доставка, докато хористите получаваха двойна доза. Някой от по-възрастните лагеристи с влошено здравословно състояние се записваха в хора заради бонбоните, защото за тях това беше като животоподдържащо лекарство.
На първи май многобройният хор трябваше да изнесе тържествен концерт. Първи май беше празник и неработен ден. И сега си представете картината: Лагерът - обграден с висока бодлива тел и вишки, на които стоят милиционери с шмайзери, а в средата на плаца на малка трибуна хорът пее възторжено "Широка страна мая родная, как волна дишат чоловек" (Просторна моя Родина, в която свободно диша човек). Това си е Кафка", усмихва се Тодор.
На снимката: Тодор Анастасов в предверието на дома си в кооперация в София.
Хляб за председателя на 24 Народно събрание
В лагера имах един разговор със Стойчо Мошанов (в периода 1938-1939 той е председател на XXIV Народно събрание. През първите дни на септември 1944г. води преговорите в Кайро със западните делегации по примирието), които няма да забравя. Мoшанов беше на още по-строг режим. Аз бях млад човек, никому непознат, а там бяха все известни личности. Тях ги бяха отделили 200 души и искаха да извлекат колкото се може повече признания, че са сгрешили, че са съгласни с народната власт и че тя няма алтернатива.
За тогавашната власт беше много важно да няма хора които да са опозиция. В лагера, ограден с бодлива тел, направиха още един вътрешен лагер, отделен с още бодлива тел, където ги държаха на жесток глад. Веднъж бях успял да скътам малко хляб и като минавах покрай го подадох скришно на Стойчо Мошанов. Веднъж той ми каза: "Млади човече, виж какво, когато човек изпадне в положението в което се намираме тук, той има две задачи пред себе си, първо - да запази човешкото си достойнство и второ - ако е възможно да запази здравето си."
Тодор не е допускан в продължение на 3 години да запише висше образование, въпреки, че завършил средното си образование с отличие. В отчаяние той решава да избяга в Гърция. През ноември 1951 г., заедно с още двама познати, тръгват към гръцката граница, но един от тях се разболява по пътя и тримата се върнали. В последствие един от сподвижниците на Тодор е арестуван и при обиск в квартирата му намират дневник, в който той описва опита за бягство в Гърция. Тодор е арестуван през ноември 1952 г. и пратен за 2 години в Белене, без присъда, защото нямало престъпление. За негов късмет след смъртта на Сталин през август 1953г. лагерът е закрит и той излежава само 9 месеца.
Милчо Попов
Взимат го от дома му с обяснение за справка в Районното полицейско управление, а от там го натоварили на конски вагон и го пратили към Белене.
"Разтовариха ни пред понтонните мостове към острова, а от другата страна ни чакаха милиционери с дърва в ръцете и когато пресякохме, започнаха да ни бият и да ни викат "Вашата мама хулигани".
Милчо Попов разказва още: "Имал съм страшни надзиратели в Белене - Мечо, а в Ловеч - Шако циганина. В Ловеч идваше да ни бие и Мирчо Спасов (зам. вътрешен министър и приближен на Тодор Живков). "Идваше вечер с черна волга с шофьор от София - мъртво пиян. Строяваха ни и той си избираше кого ще бие, взимаше едно дърво и бие, бие. Много хора уби така. Той уби Сашо Сладура (Александър Николов, музикант, завършил Парижката консерватория), аз понеже бях по-нисък ми се разминаваше, биеше тези дето по-стърчат".
Труповете ги караха за Белене и ги заравяха там.
"Цял живот излизам от един лагер и ме вкарват в друг, после ме интернираха в Разградско. Защо като на никой лошо не съм сторил, от ученик са ме държали остриган и сега когато се смениха времената на стари години си пуснах дълга коса. Когато ме арестуваха от боя в мазетата на Московска 5 не мога да ходя нормално, а в Ловеч ми изпопадаха всички зъби".
"Отказах пенсия от държавата, готов съм да се запаля, само и само да се направи нещо за тези престъпления".
На снимката: Милчо Попов със съпругата си в София.
Милчо Попов влиза в Белене на 20 годишна възраст и остава там за 18 месеца (1951- 1953). След това за три месеца е на свобода преди отново да го арестуват и изтезават в мазето на Московска 5, от където получава тежки травми на краката и е пратен в лагера в Ловеч. От Ловеч излиза 1962 г. след което е интерниран от София в село Хърсово, Разградско. Баща му също е бил в лагера Белене (1945-1951) и малко след като излиза от там почива. Причина за репресиите не се изтъква, но бащата на Милчо бил служител на "Обществена сигурност" преди революцията.
На снимката: Милчо Попов показва снимка, на която води първия митинг в Белене след падането на режима.
Цветан Георгиев (е роден 1935 година в село Потоп, Софийско)
"Ние бяхме група младежи, които живеехме в Подуене, всички бяхме лошо настроени към режима. Баща ми е убит от комунистите, така, че аз не мога да бъда комунист. Обвиниха ни в убийството на партиен секретар на БКП от село в Софийско. Двама приятели получиха смъртни присъди, единия го убиха. Мен ме осъдиха на 12 години като малолетен, а после ми намалиха присъдата на 5 години.
Вкараха ме в затвора в края на 1953 и година по-късно ме преместиха в Белене. Който не го харесват в затвора го пращаха в Белене и мен така, заедно с още 26 човека. Натовариха ни на конски вагон, спряхме в Плевен, един ден стояхме там на гарата във вагона... Няма клозет, няма вода, всичко сме правили във вагона. От там ни закараха в Белене, когато стигнахме Дунав всички се втурнахме да пием, защото три дни не бяхме пили вода. Натовариха ни на понтона и ни прехвърлиха на острова, където вървяхме 12 км до обекта, около нас милиционери със автомати. На входа на обекта имаше арка, на която пишеше "Добре дошли", а от задната страна на арката пишеше: "Когато врагът не се предава ние го унищожаваме". Там бяхме към 3000 човека.
Работехме на дигата с тарги. Сутрин тръбите свиреха в 5:00 и трябваше да ставаме, а в 7:00 се строявахме и тръгвахме за работа. Имаше градинари, овчари, рибари, но най-много работехме на дигата. Вечер в лагера нямаше нито ток нито светлина, правехме си свещи от капачка от буркан, малко мас и парцалче, помещенията се опушваха целите. Бяхме към 150 души в едно помещение. Нашата сграда беше нова, имаше и стари бараки-землянки.
Най-страшни бяха дървениците, нямаше спасение от тях. Съшивахме чаршафите и влизахме в тях като в чувал, но дървениците пак успяваха да ни стигнат. Карцерът беше една дълбока дупка, над която имаше вишка с милиционер. Пускат те вътре и те вадят след 14 дни, няма излизане от там. Все от доносници съм влизал в карцера, уж все с приятели си споделяхме. На острова има изкопани канали за ловене на дребна риба, имаше бригада рибари, която се занимаваше с тях.''
''Един ден, когато се прибирахме след работа към лагера, аз мръднах малко от строя и забрах с една дървена кошница от един такъв канал пълен с риба. Без да ми кажат нищо, усетих как ме простреляха в крака милиционерите, бил съм се отклонил. Вкараха ме в лазарет, където ми помогна д-р Петър Дертлиев и д-р Грозев. После ме пратиха в болницата за белодробни болести в Кюстендил, за да не ми режат крака. След болницата ме вкараха в Пазарджишкия затвор, където беше "Синята завеса" - карцер в който всеки влиза напред с главата и след 14 дни го изкарваха напред с краката, влязал ли си там, излизаш мъртъв.
Там имаше един Петър Братков от БЗНС. Убиха го в синята завеса, но на другия ден, това излезе като новина по "Радио Свободна Европа" рано сутринта в 5:00. В 6:00 затвора беше блокиран и обграден от милиция да търсят кой е дал информацията. През август 1956 година ни пуснаха, но малко по-късно същата година, след Унгарската революция, пак ме затвориха, но за кратко.''
На снимкaта: Цветан Георгиев в овощната си градина в Елин Пелин. 
Никола Даскалов
"Бях на 10 години когато разстреляха баща ми, с майка ми се прибрахме в София от Пловдив, но къщата ни бе изгоряла и трябваше да живеем под наем. На 13 години заедно с мои приятели решихме да ставаме горяни, но когато се събрахме, инициаторът ни сподели, че всъщност не познава горяни, както ни беше казал, а малко след това при нас дойде майка му с двама милиционери. Не ни биха много, само по един шамар и вечерта викнаха родителите ни. След това с майка ми бяхме изселени в родното село на баща ми Брезница, Тетевенско.
Когато станах пълнолетен ме арестуваха. Провокатор ми предложи да участвам в нелегална организация и аз се съгласих при условие, че ми покаже още двама такива. След формално следствие в Тетевен, ме преместиха в Плевен, след това с още трима ни пратиха за Белене. В Плевен с нетърпение чакахме да ни преместят в Белене, за да получим някакъв статут и права, но там се оказа още по-зле. Пристигнахме в лагер 1 в Белене една вечер, малко преди да се върнат лагеристите от работа. Докато чакахме на плаца се появиха група дрипави хора, които сложиха пейки върху насипа, а след тях дойдоха група музиканти. Те почнаха да свирят "О Донна Клара". Тази музика присъстваше неизменно във всеки съветски филм за немските концлагери по онова време."
На снимкaта: Никола Даскалов в двора на кооперацията си в София.
Смъртта на Сталин
"Една сутрин ни строиха и се обърнаха към нас с "Гадове, сега ще ви бъде направено едно съобщение, никой да не е казал нито дума, нито звук. И един започна да чете: Почина бащата на цялото прогресивно човечество....... Шапки долу! Последва пълно мълчание, при което ни наредиха да се върнем по бараките, а деня беше неработен. Не след дълго започна поетапното освобождаване на лагера."
Никола Даскалов е роден през 1934 г. Син е на разстреляния през 1945г. областен директор на Пловдив Димитър Даскалов. През 1952 г. прекарва 8 месеца в Белене.
Цветана Джерманова е родена 1928 г. в Лесковец, Пернишко. Прекарва в лагерите в Босна и Белене 5 години и 8 месеца.
"В Лесковец имаше организация на анархисти, събираха се в читалището и водеха дискусии. Майка ми винаги ме е насърчавала да чета и да обичам науката и така покрай братовчедите ми, които бяха анархисти и аз се запалих. В селото ни партиен секретар стана едно момче, което преди това събираше "наряда" (яйца и храни за немските войски през Втората световна война). Аз се изказах, че това е нередно, но той ме обвини, че съм анархистка и съм против народната власт. По-късно, след петият пленум от декември 1948 г, се реши да започнат арести на анархисти. Мен и една моя приятелка ни арестуваха още на 16 декември...
Първоначално ни пратиха в лагера в село Босна, където искарах 3 години. Там работехме главно земеделска работа. Най - голямото наказание беше, когато с още една лагеристка ни сложиха да живеем 3 месеца в стаята на "Бамбините". Те бяха две момичета болни от сифилис, в много напреднала степен на болеста. Бараката им миришеше ужасно, а те лежаха по земята. С приятелката ми си взимахме завивките когато излизахме, за да не лежат на тях, а водата си носехме винаги със себе си."
"В един момент се беше разбрало на Запад за лагерите и решиха да ни преместят в Белене. Без да ни кажат нищо, ни закарах първо в Тутракан, където спахме в кокошарник, там не можеше да се диша, а за кокошите въшки, още изтръпвам като се сетя. Мислехме, че ни карат за СССР, но после ни преместиха в Свищов. Когато стигнахме Белене, един катер ни прекара на остров Щурчето. Бяхме към 50 жени, няколко сръбкини, комунистки от враговете с партиен билет, троцкистки, анархистки и криминални.
Първо сякохме тополи, за да разчистим острова, а след това ме разпределиха да отговарям за свинарника, където имаше над 1000 прасета. Веднъж помолих да ремонтират боксовете на прасетата, защото се бяха изпочупили. Пратиха бригада лагеристи от мъжкия лагер, а нас ни изолираха в другата част на лагера. Когато се прибрахме вечерта, не беше останала една шепа от ярмата ( смес от жито, овес и кюспе) за вечерното хранене на прасетата. Лагеристите я бяха изяли. Освен това ги нямаше и петте трупа на умрели прасета, които не можехме да закопаем преди това, защото беше още студено и земята бе твърда. Тогава я нямаше милиционерката, та успяхме с другите жени да прикрием липсите."
На снимката: Цветана Джерманова позира със своя снимка от годинатау в която я арестуват.