Цунамито на овеждирашидовяването и обожидардимитровяването
Мнението на Николай Слатински е публикувано във "Фейсбук". Заглавието е на редакцията
Ще мина покрай паметника на Цар Самуил, за да го видя отблизо и да реша за себе си харесва ли ми той или не – сам по себе си и като ключов детайл от едно натоварено и претоварено с история място.
Ето тук само няколко допълнителни нюанса в моето виждане за последната истеризация в обществото:
1. Да се нападат жестоко тези, които не харесват паметника, е отричане на правото на собствен вкус (същото важи и по отношение на другите – които харесват паметника).
Това, че огромното мнозинство заявяват, че паметникът е прекрасен (и точка!), не означава, че той задължително обслужва масовия вкус, нито пък че вкусът на мнозинството е задължително масов, т.е. на масата, на тълпата. Понякога мнозинството успява да наложи на елита правилното схващане за красиво и родолюбиво.
Но и това, че огромното мнозинство харесва паметника, не е еднозначно доказателство, че паметникът е безспорна по красота стойност.
Понякога огромното мнозинство греши. То харесваше твърденията на Николай Хайтов за костите на Апостола. То казваше: Турците да си ходят в Турция! То и досега харесва социализма повече от демокрацията. То, някога, правеше спонтанни демонстрации в подкрепа на "Народния съд", изтребил елита на нацията.
Преди няколко века във Флоренция мнозинството възхвалява възторжено и възбудено Джироламо Савонарола, а след няколко месеца абсолютно същото това мнозинство фанатизирано и френетично се радва при изгарянето му на клада.
2. Цар Самуил е съществена, съкровена част от българската история. Но той не попада, по скромното ми мнение, в така да се каже, Топ – 10 на великите български царе. И ако предрешен като Цар СамОил не се въздигаше в Скопие, вероятно нямаше да има такъв "достоен" отпор като метри и сакрализиране.
Да, драматична е, жестока е неговата драма, аз искам народът ни да я помни, но не ми се иска тази драма да продължава да бъде извор, подхранващ националната ни травма, да ни изпълва с някакъв исторически мазохизъм – че само от покрусите трябва да черпим родолюбие и да ги излагаме на показ пред чужденците. Народите пазят в душите си спомените от своите страдания, но участват в общочовешката надпревара с позитивните си дела, с победите си, с това, което са създали и което са завещали на човечеството.
3. Това, че става дума за голяма българска личност като Цар Самуил не бива да ни пречи да забележим една вярна диагноза, поставена по малко неулучил времето (политическото време – т.е. общата сидеровизация и патрЕотизация на политика, преднамереното изстискване на последния мобилизационен ресурс в обществото) начин от критиците на паметника – за нашата публична, обществена, градска, архитектурно-пространствена среда.
Тази среда е покварена, осквернена, профанизирана и оринтализирана. Тя не е съвместно, национално и общогражданско достояние, тя не е културно осъвременена и креативно одухотворена. Ние живеем в дълбока провинция, повечето градове, начело със столицата са кичозно-парвенюшки опетнени от брутално нахлуване в цивилизационното ни пространство. Достатъчно е да отидеш в Прага, Будапеща, Загреб, Киев, например, за да си дадеш сметка в каква убога, ючбунарско/син-сити-евска София живеем. Няма по-ориентализирана столица от Европа и това е така, защото я управляват с десетилетия хора без перспективно мислене и естетическо чувство, без разбиране за мисия и кауза.
Да, някои неща са направени хубаво, някои – много хубаво, но общата атмосфера е на анархия в архитектурата и хаос в строителството, на грандомански претенции и чалгаджийски вкус.
Аз така разбирам някои от критичните гласове, дочути в истеризацията около този паметник – хора, бдете, не може всеки да си прави каквото иска със София и в София, София не сме я намерили на улицата, това е лицето на България, това е духът на България, а не частна собственост на едни или други пишман политици, пишман бизнесмени, пишман архитекти и пишман културтрегери! Иначе София окончателно и безвъзвратно ще бъде овеждирашидовена и обожидардимитровена… Т.е. ще стане жертва на кич, маскирал се като Изкуство, и на ширпотреба, маскирала се като История…
4. Една сравнително тънка прослойка от обществото ни в своите културни, естетски, ценностни и социални идеи, размисли, позиции и възприятия е преминала изцяло в постмодерността. А в постмодерността всичко е различно, друго, своеобразно, нестандартно – в сравнение с живота, в който се намира, в реалността, в която изнемогва българският народ.
Проблемът възниква когато тази сравнително тънка прослойка се мъчи да наложи своята постмодерна матрица върху обществото, да го накара да мисли в категории, които след време ще станат норма. Но след време.
Тази прослойка живее в друго време, затова тя вижда и пространството по друг начин.
В това е и нейната духовна нестандартност и изтънченост, но в това е и нейната катастрофа. Между нея и широките народни маси има пропаст – етична и естетична, нормативна и ценностна.
В това не би имало никаква драма, ако не случваше това, което се случва – тази прослойка хора, прочели тонове и вагони книги, знаеща по няколко езика, сверяваща часовника си с висшите достижения на културата и литературата на Запад, с изкуството и творчеството на Запад, се опитва да мери българската реалност със своите постмодерни разбирания. И резултатът е именно катастрофа. Все едно в дебат, който се води на местен, регионален език, ти да говориш на английския език на лондонското Сити или на езика на крайхоливудните естети…
Аз изобщо не призовавам "постмодернистката" прослойка у нас да слезе при масите и да заговори на техния език, да започне да ги просвещава и дори да им доказва колко са изостанали и загубени. Не, категорично не. Хората от тази прослойка трябва да престанат да се агресират от това, че не са случили на народ и че са отишли далеч от застоялия се и изостанал наш народ.
Ако искат да намерят диалог с него, те трябва да изясняват вижданията си на достъпен за народа език, упорито и апостолски да просвещават народа в този език, в новата ценностна система. Защото постмодерността е общото ни бъдеще. Вината на тези наши "постмодернисти" е, че те вече живеят в това бъдеще или се подготвят за него.
Народът им се смее, мрази ги, хули ги, обижда ги по всевъзможен начин. А всъщност народът не разбира, че главната вина на "постмодернистите" е, че те просто са по-напред, по-близо до нашето общо бъдеще.
Точно така при цунамито в Югоизточна Азия хората, далеч от брега правеха прелюбопитни снимки – как загиват, как са връхлетени от вълните онези, които са на брега, най-близо до брега. Но докато правеха тези снимки, печално самодоволните и непредвидливи фотографи бяха също така връхлетени и пометени от деветата вълна. Защото бе само въпрос на време, докато тя достигне и до тях. Но като достигна, за тях бе вече печално и фатално късно…