Като конкретен повод за експозето, което ви представям днес, ми послужи нашумелият напоследък игрален филм "Време разделно", чието реализиране и разпространение в настоящия момент, без да се спирам на незадоволителните му художествени качества, според мен е резултат от полити­ческата аморфност и съмнителната етическа позиция на не­говите създатели. Отново българският народ бе принуден, бе му натрапено да погледне на своята история като страдалец, като мъченик – убиван, инквизиран, насилван, а не като съзидателен или пълноправен участник в своята историческа съдба, колкото и трудна да е била тя. На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от "злата участ" и "от жестокия поробител", срещу който си безсилен. И най-сетне на българите трябваше да им се посочат конкретни виновници и изворите за тяхното при­низено самочувствие, както и да бъдат защитени едни аван­тюристични и неоправдани политически действия в съвре­менността.

Впрочем кинотворците, както и литераторите са черпили материал от историческите изследвания, затова да се обърнем към тях. Ще спра вниманието ви на въпроса за достоверността на някои домашни извори, които са станали причина за това в нашата историческа наука и в нашия културен живот да се установят по моему предубедени тези за раз­пространението на исляма в Родопите. Имам по-конкретно предвид трите известни летописа: на поп Методи Драгинов, летописа от село Голямо Белово и Баткунинския летописен разказ, които засягат едни и същи събития и имат очевидно обща първооснова.

Споменатите три летописа за помохамеданчването на родопските българи се въвеждат и интерпретират в българската историография и в краеведческите изследвания още от края на XIX в.

...И така, ако обобщим резултатите от проучванията върху домашните извори за помохамеданчването на българите в Родопите, ще установим, че от наличните три (с "Исторически бележник" – четири) извора в оригинален ръкопис съществува само един – Беловският, и то създаден през XIX в., а не съвременен на събитията.

...XVII в. е период на активни дипломатически контакти между Запада и Империята. Многобройни специални мисии, пътешественици и наблюдатели прекосяват земите на османците и през втората половина на столетието. В голямата си част опитни наблюдатели, ерудити, преизпълнени със съчувствие към робското положение на християните в европейските владения на Империята, тези дипломати и пътешественици, следвайки и задачите, с които били натоварени, внимателно и подробно отразяват всичко видяно и чуто. Особено се интересуват от несправедливостите на османския режим, от беззаконията, от тежката данъчна система, от случаите на насилия над християнските поданици, от упадъка в стопанството и икономиката на плодородните балкански области. С някои изключения техният път преминавал обикновено през района на Родопите. Срещат се великолепни описания на планините, горите, бита, историята и пр. на родопския край и нито един от тях не споменава и дума за съсредоточаване на редовни военни части там, за насилия, палежи и масово, кърваво разпространение на исляма...

...Основното проучване на исто­риографията за XVII в. също не даде нищо в полза на тезата за насилствената акция за разпространяване на исляма през втората половина на века. Една от най-подробните и компетентни истории на Османската империя принадлежи на турския историк Исмаил Хаккъ Узунчаршълъ. На XVII в. са посветени два тома от по 700 страници. Подробно са описа­ни всички външно- и вътрешнополитически събития около голямата венецианско-османска война за остров Крит, но съобщения за организирана акция, предвождана от Мехмед паша за ислямизация на Родопите, няма.

Още по-очебиещо е отсъствието на данни за подобно събитие в многотомната история на османските въоръжени сили, издадена от председателството за военноисторически и стратегически проучвания при Генералния щаб, отпечатана в Анкара през 70-те години. В това изследване всяка битка е описана с най-големи подробности – организация и числе­ност на войските, разположение, бойни действия, морално и физическо състояние на бойците, релеф, движения, дислокация и пр. За отделянето на сравнително големи бойни отряди за някакви акции в Родопите не се споменава...

За настоящата тема от особена важност са данните за вакъфа на Сюлейман I в Татарпазарджишката каза. Тук спадали селата от Чепинско, които се споменават в летописа на поп Методи Драгинов: Дорково, Костандово, Каменица, Корова, Ракитово, Баня, Лъджене. Според записаните в регистрите приходи от селата става дума за извънредно големи и богати за онова време селища. По-сетне един друг документ от 1658 г., а именно худутнаме, т. е. граничен акт за уточня­ване на границите на вакъфа, отново потвърждава факта, че чепинските села продължавали да бъдат султански вакъф. Те са запазили този си статут до XIX в. Впрочем, както твърди В. Мутафчиева – най-компетентен изследовател на вакъфите в Османската империя – това била разпространена форма на феодално земевладение в поробените Родопи като цяло.

Както е известно, в редица вакъфски села – особено в султанските вакъфи – феодалът прибирал освен съставките на феодалната рента, присвоявана от ленниците, и част от полагащото се по принцип на фиска, а именно поголовния да­нък джизие.

Този факт сам по себе си вече подлага на съмнение въз­можността султан Мехмед IV сам да организира или пък да допусне разорението на собствените си владения и потурчването на подвластните селяни, което чувствително би се отразило не само на държавната, но и на неговата лична хазна. При това ще напомним, че империята се намирала в състояние на война, а според османските източници Южните и Източните Родопи и въобще цялата тази област били основни производители на селскостопанска продукция и осигурявали постоянни доставки за армията и държавата. Родопската област и принадлежащите й на юг и на югозапад земи били сигурен и важен източник на задължителните доставки – най-вече на зърнени храни, брашно, дървен материал, овце, желязо и пр. Така че безпокойство сред населението, разстройването на стопанския живот и размириците биха били груба, необмислена, неоправдана политическа грешка с крайно тежки последици за държавата и за хода на войната.

Вакъфският статут не предпазвал родопското населе­ние от тежката експлоатация, нито от безкрайните данъци и тегоби. При все това населението, особено в султанските вакъфи, ползвало известни предимства. Едно от тях било да се намира в лична зависимост и респективно под личното покровителство на султана. Това го предпазвало от насилие и някакви ексцесии от страна на преминаващите войскови части, както и от местните власти. Още повече тук трябва да имаме предвид, че става дума за излюблените ловни територии на султана, в чиито развлечения активно били ангажира­ни и подвластните му раи. (Според данни на Хамер по време на лов в Родопите с гонитба на дивеча и други дейности се занимавали около 10 000–15 000 души от местните жители.)

Тази констатация, до която стигнах след детайлно про­учване на изворите и литературата, не е мое откритие. Тя от­давна е направена от най-уважаваните историци от края на ХVIII и началото на XX в. За съжаление съвременните изследователи на този проблем, както и дейците на културата, които го отразяват, очевидно не желаят да се връщат към тъй стари изследвания, които не са съобразени с днешните декретирани тези...

...И накрая следва да изтъкна още едно обстоятелство. XVII век се характеризира с интензивна ислямизация на подвластното население във всички балкански провинции на империята. В това отношение Родопите не са някакво из­ключение, а район, където този процес се развивал едновре­менно и така, както в Албания, Босна, Македония и други области, засегнати от ислямизацията. Причините се коренят в общия упадък на империята, в опитите на Кьопрюлиите да възстановят с най-крути мерки здравия централизиран ред и да напълнят хазната. Това е период на непрекъснати войни на империята... Естествено е, че в този период в османската държава се чувствала обща стагнация, която най-напред и най-тежко засегнала податната рая. Извършват се реформи в системата на данъчното облагане, които имат за цел да увеличат многократно постъпленията, необходими за войните. Докато през първата половина на XVII в. държавата събирала от населението на Румелия и Анадола под формата само на извънредни данъци 30 млн. акчета годишно, по данни за 1660 г. тази сума нараснала близо до 82 млн., т. е. повече от 2.5 пъти. Стремително се увеличила сумата на поголовния данък. През първата половина на века джизието нараснало до 5-7 пъти сравнено с XV и XVI в., а в края на столетието имало ново рязко увеличение, което на места достигало 10–12 пъти по-високи суми. При това положение населението в балканските провинции търсело път за облекчаване на своето положение чрез приобщаване към господстващата религия. Както в Родопите, така и в Албания през втората половина на XVII в. са отбелязани случаи на масово преминаване към исляма на селските жители, понякога дори на цели села едновременно.

Погледнато обективно, ислямизацията на българите в Родопите не е явление уникално, нито пък резултат от някакви предумишлено организирани асимилаторски планове на Високата порта. То било следствие от сериозни и разнообразни политико-икономически фактори, които засегнали всички европейски провинции, и не дава основание в нашата историография да му се поставя по-особен, по-драматичен акцент, отколкото в историята на другите балкански народи. Още повече като се има предвид, че българите мюсюлмани в Родопите, подобно на албанските мюсюлмани, запазват своя език и народностната си принадлежност.