"От западните анализи на днешна Русия тотално отсъства осъзнаването за "апокалиптичния" начин на мислене в политическия и интелектуалния елит на Владимир Путин. Опитът от катастрофалното рухване на СССР, а не някакви геополитически интереси или ценности, са ключът към това да се разбере руското стратегическо поведение и вътрешната логика на режима на Путин."

Това казва Иван Кръстев в коментар от страниците на в. "Ню Йорк таймс", който през последните часове е един от най-популярните на сайта на изданието. В него ръководителят на софийския Център за либерални стратегии и изследовател от Института за хуманитарни науки във Виена разказва за западната аудитория тезите от книгата на Глеб Павловски "Системата на Руската федерация по време на войната от 2014 г. De Principatu Debili". 

Книгата е от март миналата година, но вероятно поради факта, че все още не е преведена на Запад, идеите ѝ не са попаднали в глобалния дебат какво да се прави с режима на Путин. Самото подзаглавие на De Principatu Debili (За слабото княжество) и есеистичната форма са всъщност вид добавяне на 26 текста към трактата на Николо Макиавели "Князът" (оригиналното заглавие е De Principatibus)

Годна ли е Системата на Руската федерация за война със световни мащаби? Ще злоупотребявам с термина Система РФ. Той е по-точен, отколкото имена идеали като Государство Российское или Россия, използването на които за определения е грешка, водеща към бъркотия", пише бившият ръководител на закритият през 2011 г. Фонд за ефективна политика.

Иван Кръстев посочва в коментара си за "Ню Йорк таймс", че докато в Дългата телеграма от 1946 г. Джордж Кенан споменава само 3 пъти името на Сталин, описвайки система, в която той практически управлява като император, днес всички анализи за Русия за обилно залети от споменаването на Владимир Путин в опит да се разгадае чрез неговата персона как функционира и какво би направила Москва. Но дали това е правилният подход, пита авторът.

Павловски обаче казва в есетата си, че днес Кремъл все още е толкова загадъчен, но изобщо не е стратегически. Според него политиката на президента е като музиката на джаз група – една безкрайна импровизация в опит да се оцелява през кризите. Авторът някога е "свирил" в тази група в продължение на повече от 10 години, припомня Кръстев, но след това изпадна в немилост.

Противно на общото впечатление, обяснява Павловски, след като пое лична отговорност за анексирането на Крим и си спечели подкрепа от над 80% от руснаците, той е изгубил интерес към оперативното ръководство на държавата. Путин иска да бъде информиран за всичко, но не му се иска да се превръща в "домакинята на Русия".

Така министрите висят часове наред в очакване на нареждания от кабинета на Путин, но те не идват. Той не нарежда, а само слуша. Днес в Кремъл господства не волята на Путин, а двусмислените му действия, в резултат на което ескалират войните между различните фракции във властта.

Погрешна е представата, че Русия войнствено се опитва да пренареди световния ред от идеологически подбуди или че хладнокръвно брани своята сфера на влияние, казва още Кръстев, разказвайки за тезата на Павловски. Няма никаква мащабна стратегия. Това, което вдъхновява Кремъл, е да демонстрира правото си да нарушава международните правила. Всъщност,, да го правиш, без да те наказват, е странната дефиниция на хората около Путин за това как изглежда и се държи една велика сила.

Затова, предупреждава Павловски, Русия е движена от вътрешната си слабост и липсата на визия какво ще стане, когато един ден Путин си отиде.

В статията си Кръстев припомня също как Вячеслав Володин (зам.-ръководителят на администрацията на президента) миналата година обобщи представата за безсмъртието на държавния глава с фразата "Днес няма Русия, ако го няма Путин". Само че Путин може да се държи като цар, но Русия не е монархия и дъщерите му няма да го наследят в Кремъл.

Партията му "Единна Русия" е ценен инструмент за печелене на фалшифицирани избори, но за разлика от китайската компартия тя не е нито самостоятелна, нито идеологически монолитна, за да осигури унаследяването на властта.

Предупреждението, което отправя в края на коментара си Иван Кръстев, е, че днес Кремъл е обитаван не от оцелелите в постсъветския преход, а от хора, готвещи се да оцелеят при най-лошия възможен сценарий. Хора, вярващи, че скоро ще настъпи нова катастрофа, жадуващи за нови кризи и пристрастени към изключителни обстоятелства и политика, в която се погазват правилата.