Веско Ешкенази, цигулар: Талантливи, но немотивирани са музикантите в България
Личността на цигуларя Веско Ешкенази отдавна е вече достатъчно популярна и в България, не само в Холандия като концертмайстор на световно значимия Кралски Концертгебау оркестър, Амстердам. Странен ракурс, би казал някой? Да, защото класическите музиканти с техния живот, работа и проблеми, твърде често са засенчени от известността на друг типаж родни изпълнители. Макар всъщност те все още да са почти единствените, които поддържат доброто име на България по света. Връщат се с удоволствие, за да отдадат ненатрапливо от своя професионализъм. И са достатъчно откровени, за да назоват честно проблемите, но само когато са попитани за това.
Новогодишният музикален фестивал в НДК и "Пиано екстраваганца", чийто старт е този петък, са двата повода за среща с известния изпълнител отново.
Веско, една Ваша реплика ме впечатли: пианистът Людмил Ангелов ми е показател накъде трябва да се развивам. Стори ми се непривична от устата на голям, завършен (макар развоят да е непрекъснат процес) музикант, с такива високо защитени професионални позиции?
- Да, може би защото малко хора си признават, че имат накъде да се развиват. Уча се от него, защото като характер е такъв – човек може да се научи на много неща. От двама ни е по-разсъдливият – знае кога да отстъпи. Както в музиката, така и в ежедневието. В начина си на работа като организатор. Както знаем Людмил има голям опит в организирането на фестивали, започва още в Толедо 1994 г. – като основател и артистичен директор на Международния музикален фестивал там. Има усета, както добрия политик, кога да настъпи и кога да отстъпи, за да спечели повече. И в музикален смисъл също. Людмил Ангелов е пианист от много висока класа. Хармонично, полифонично водене на гласове, ние цигуларите нямаме този лукс, по друг начин музицираме. И за мен начинът му на мислене, на пианист от такъв ранг, винаги е бил интересен и съм се учел от това.
А кои са насоките в които според Вас още имате да се доизграждате?
- Имам желание да музицирам и на други нива – дирижирането ми допада много. В последно време имах възможност да се сблъскам наново с това изкуство, макар и на репетиция на Концертгебау оркестър, където дирижирах за известно време "Пролетно тайнство", докато нашият диригент Бернард Хайтинг отиде да слуша в публиката. Все повече ме увлича. Ние цигуларите не можем като пианистите хармонично да музицираме, да имаме повече гласове – по-скоро цигулката е глас. Разбира се, свирим двойни грифове, акорди, но това е горният глас. Малко ми липсва в последно време цялостната картина на едно произведение, за която може да се работи в оркестъра и от диригентския пулт.
Но дирижирането не е ли друг вид професия, която се учи, а не е само усет? Може да си прекрасен цигулар, но посредствен диригент.
- Може, да. Не съм сигурен дали искам да го правя за професия, но съм се занимавал много сериозно. Учил съм се, доколкото съм имал съвети и уроци от големи диригенти, работил съм с партитури, знам за какво става въпрос, нямам диплома обаче. Не знам дали трябва за диригент, има много големи диригенти без дипломи. На мене ми е интересно от чисто любопитство, за да разбера какво е точно да се прави музика от диригентския пулт. А дали някой ден ще ми е професията, не съм сигурен.
На започващото след дни пето издание на фестивала "Пиано екстраваганца" (25 септември-18 ноември) ще отбележите юбилея на дуото Веско Пантелеев-Ешкенази – Людмил Ангелов с концерт "20 години заедно", кое все още Ви изненадва в това партньорство?
- Като музика, в момента в който си помисля, че ще ми каже за нещо че не е така, той успява да избере друг момент за това. Людмил, бих казал, е много политически коректен човек. Успява да ме убеди, но не чрез конфронтация – ако в даден момент не мислим по еднакъв начин – а чрез опитите, в процеса на свирене. Често ме е убеждавал точно в обратното на това, в което съм вярвал. Има силен начин на комуникация с хората. Знае как индивидуално да го направи с всеки. Затова продължавам да се уча от него. Когато сме заедно, той излъчва и едно спокойствие, което аз нямам. Аз съм с интензивен характер, а понякога човек трябва да може да се успокои.
Разделя ли ви нещо?
- Засега виждам само неща, които ни събирам, за разделяне не съм забелязал.
С какво се съобразявате, когато си правите репертоара?
- За концерта, който идва, се съобразихме с 20-годишния юбилей, помъчихме се да изсвирим по нещо, което ни е направило най-силно впечатление през тези години или сме имали силен музикален контакт. Брамс соната например е първата соната, която сме свирили заедно. Гершуин песните са специално аранжирани за нас от Боб Цимерман и са на компактдиск, записвани в Холандия, т.е. има такива важни моменти в тези години. А иначе правим програмите винаги заедно. Людмил казва: направи твоите неща както ги мислиш, аз ще кажа какво мисля и след това ще се опитаме да направим програмата – от композитори, които да си пасват или както решим.
Има ли място в България за такива музикални фестивали като "Пиано екстраваганца"? Могат ли да ги оценят хората? Нужни ли са им?
- Ако гледаме статистиката, билетите се разпродават. Т.е. все повече хора идват на Фестивала, което ме кара да мисля, че искат да са с нас. Иначе казано – има ценители на това изкуство, съпричастни са с него и да не забравяме, че "Екстраваганца" е перла в културния живот на България. Запълва празнина, която други фестивали не могат да направят. Той наистина е бутиков фестивал. За ценители. Не е масов. Обнадеждаващ е фактът, че тази ниша може да се запълва.
Как да отговорим обаче на другите, с убедителната позиция: абе то няма пари за наука, икономика нямаме, кой да дава пари за култура и защо? Че пък и за класическа музика?
- Разбирам ги. Ако става въпрос за Фестивала, той се издържа самостоятелно: с частна инициатива и Столична община – чест й прави. Ако става въпрос за субсидирането на културата, това е много тежък, наболял и обширен въпрос. В целия свят се наблюдава намаляване на помощите от държавата за културните институции, в частност за музиката, и се разчита на частната инициатива. Разбирам и хората, които се притесняват че няма пари за медицинско обслужване. Но не трябва да забравяме, големите държави в културата – една Германия например, в най-тежките години даде повече пари за култура, за музика специално, отколкото всички останали. Показателно е, защото ресорният министър тогава им каза: това е най-добрата инвестиция в бъдещето – причината, заради която е извоювал повече пари за музика. Ако това липсва на едно общество, то сериозно започва да затъва все повече и повече.
Е, похвално е, че и у нас фестивал за камерна музика може да се самоиздържа…
- Смятам че Людмил Ангелов е направил всичко възможно. Не бива да забравяме и Столична община, наистина е за уважение с помощта си за Фестивала. Но, частната инициатива издържа Фестивала. Да, както и роялът, който е закупил Людмил. Изцяло с частна инициатива – половината пари са от България, другата половина са във фондация в Лихтенщайн, купуват роял световно качество. Последен модел Ямаха, изцяло ръчна изработка, който е наравно със Стенуей. Вече факт, в София е. За съжаление това е по-трудният начин, но единственият за момента.
Започнахте все по-често и по-плътно да присъствате в културния живот на България, какво Ви кара така равностойно с другите си ангажименти да го правите?
- Наскоро поех и позиция в НДК като музикален директор-съветник по международните участия, получих по телефона директна покана от г-н Боршош. Единственото което ме накара да приема, тъй като съм изключително зает, е интересът ми към организаторската дейност. Да направя нещо, което едно време се правеше в това НДК по времето на Емил Чакъров, ако може да се възвърне, да се възроди. Ако мога да помогна големите имена, български и чужди, да идват в България. Искам да пробвам, е единственото, което съм казал. Ако мога, ще го правя, ако – не, ще се откажа. Тази година Новогодишният фестивал изглежда много добре и съм щастлив. Имаме добри имена, хубави програми, различни. Доволен съм от програмите, които лично направих – откриването с Александрина Пендачанска, Орлин Анастасов, Новогодишният концерт ще е със съвсем друга трактовка, трио "Озирис" от Холандия. Косвено съм работил и върху останалите проекти: рециталите на Людмил Ангелов с цигуларя Димитър Буров (ученик на проф. Ифра Нийман) ; (Йоанна) Каменарска и (Ирина) Георгиева; на четирите пиана – изключително се радвам на този проект (Янъков-Черкин-Заберски-Живко Петров). Постарахме се с общи усилия да изглежда малко по-различно и на високо равнище.
Каква е концепцията Ви за една небутикова концертна програма? Какво искате да внушите, каква публика си представяте?
- Концепцията ми е да има различни нива и възрастови групи. Трябва да се предлагат програми за всякакъв вид публика, към която се стремим. Не само за тясноспециализираната – ще дойде за един концерт, а и за хората, които са се лутали досега, и не знаят дали искат да отидат на концерт. Но като чуят голямо име, прекрасна програма: Пучини, Верди, да влязат в залата и да слушат. Или пък кросоувър (crossover) – някои по-млади хора, харесват джаз, пък не знаят чак толкова за класическата музика, като дойдат разбират че може и така, и иначе – може и с класика. И за деца включително, както е с филхармония "Пионер", откъдето аз съм тръгнал, или деца с възглавници – за дечицата да се свържат с музиката от малки още. Ето такива неща са ми залегнали в идеята, това е моят подход – да има за различна публика различни предложения.
И тъй като трябва да умеем откровено да говорим за всичко, с погледа на световен музикант, какво е нивото на българските класически състави и музиканти в момента тук? Разчитам обаче не на куртоазен, а на искрен отговор.
- Не се притеснявам да го кажа, нивото в България се сваля в момента надолу. И то по много ясни причини. Мисля че няма никой да ми се обиди ако кажа, че повечето млади музиканти, които са талантливи, искат да излязат навън и излизат. Изключително съм благодарен на тези талантливи хора, които са останали и които искат да правят музика тук. Точно затова се стремя да се връщам и да се опитваме да организираме такива големи събития, за да имат и работа, и място за изява българските състави, но всички знаем абсолютната истина – нивото пада, и то ежедневно пада нивото. Даже добрите музиканти тук, когато нямат амбицията и нямат това, което да ги кара да работят по-добре, когато загубят вътрешното усещане за развитие, просто защото няма какво да ги мотивира, се получава така. Когато са непрекъснати негативите и получаваш "лоши новини", както се казва, нямаш мотивация, тогава нивото на музикантите спада – то е абсолютно правило, и ги разбирам. А и не се срамувам да го кажа. По никакъв начин не смятам обаче, че няма талантливи хора. Напротив, има много талант. Виждам го, когато се появи нещото, което създава стремежа да работят.
В момента тече дълга и доста мъчителна процедура за директор на Софийската филхармония. Какъв облик трябва да има личността, която да оглави институцията, как да изглежда ръководната й част и какво да е финансирането?
- По принцип, когато се отнася за общ главен директор на Филхармонията, той трябва да отговаря за цялата институция, всичките й насоки. Трябва да има и икономическо образование поне, за да знае за какво става въпрос. Само музикант не може да е. Трябва да разбира от бизнес, от начина как се ръководи институция, накъде икономически и финансово върви тя, естествено да разбира също и от музика. Артистичният директор планира диригентите, солистите, репертоара, заедно с главния диригент. Или в най-лошия случай – главният диригент изпълнява и длъжността на артистичен директор. Ако е национален институт, би трябвало държавата да я финансира. Мисля, че тепърва трябва да се развива това, което имаме в Амстердам, а и в целия свят – тези оркестри имат и държавно, и частно участие: фирми, спонсорство, лични, определени хора, които я финансират. При нас е наполовина, но има и с различни проценти. И това е абсолютно работещ модел по света.
А трябва ли да бъде и разпознаваема, авторитетна личност?
- Така е. Но като липсват такива личности? Или не се явяват. Институцията е в тежко положение и за млад мениджър това не е мотивираща работа, която да го дърпа напред, за да я прави. Той търси много по-висока заплата, с много по-високи изисквания са тези хора, особено младите. С класическата музика няма кой да се занимава.
В момента изчакваме да видим какво ще стане след конкурса за директор. Пак казвам, много е тежко положението, само това мога да кажа за там. Дано да се намери някой който да може да ръководи тази филхармония. Другото важно нещо – главният диригент трябва да има много по-голяма сила, много повече неща да решава: накъде да върви институцията, какъв репертоар да се свири, солисти, гост-диригенти. Главният диригент трябва да има почти толкова глас, колкото директорът и да работят заедно.