Селото се казва Еркеч. Сегашното му име е Козичино. Намира се на 530 метра надморска височина, на един от източните старопланински склонове. На двайсетина километра по права линия на изток се намира Обзор. Но в Козичино няма нищо морско, ако не броим честите групи с чужденци през лятото. А те са тук най-вече заради Панура.

Панура има

Де факто машината прави газирана вода, но звученето й на асансьор и общият й стиймпънк дизайн пренасят човек, ако не сто и петдесет години назад във времето, то поне в някаква алтернативна реалност на парни автомобили и дирижабли. Първото, което ни впечатлява щом влизаме в малкия цех обаче са бутилките. "Чупят се, захабяват се", споделя Панура, "а няма откъде да взема нови". Подредени в дървени каси, лимонадените бутилки са между най-красивите предмети за битова употреба, които сме виждали. Те стоят там и безмълвно ни говорят за време, в което хората са били наясно колко важна е визуалната среда за собственото им израстване. "Там, накъдето вие сте тръгнали, ние от там идваме", ни говорят бутилките. За щастие Панура ни демонстрира как работи машината и допотопният й шум ни изважда от унеса преди все пак да сме започнали да спорим на глас с празни лимонадени шишета.

Машината е поне на сто и петдесет години. Бащата на Панура я има от 1942 г., купена е втора ръка в Германия, а колко време е работила там – дали 20, 30 или 50 години – никой не знае. Дълго време машината е ръчна, чак през 1958 г. е преустроена да работи с електричество. Принципът й в детайли остава пълна загадка за нас, но все пак разбираме, че работи при около 4 – 5 атмосфери, и че в края на цялата тази сложна система от тръби, колела, ремъци, цилиндри има един кран и един педал. С педала се притиска едно от красивите шишета с предварително сипана вътре есенция към крана, той се отваря посредством ръчка и шишето става пълно с лимонада. Проста работа.

в с. Еркеч (при положение, че вече е трудно да си намериш свястна скоростна кутия за "Рено" от 1998 г. в София). С бутилките проблемът е подобен – просто не се правят вече такива. Панура казва, че са идвали всякакви хора, които са й обещавали, правили са пазарлъци за по-висока цена накрая тя се е съгласявала и резултат – никакъв. Накрая се появил някакъв германец, поговорили, пил лимонада и си заминал за Германия. Месец по-късно се получила пратка с чисто новички бутилки. Когато през лятото се появил отново Панура му благодарила, попитала го какво да му плати, а той й поискал една лимонада.

Пием и ние по една лимонада и колкото и да ни се иска да си отнесем по една бутилка, някак си след тази история дори не ни е удобно да питаме дали се продават. Някои от бутилките са доста стари и очевидно са обикаляли с каруцата на бащата на Панура деветте села, които е зареждал навремето в околностите на Еркеч. Той е продължил да се занимава с лимонадата си до 2000 година, Панура поема занаята тогава и вече 12 години се занимава предимно с това. Днес нейната лимонададжийница е туристическа атракция, идват групи българи и много чужденци – от Русия, Германия, Скандинавия, Израел.

Целият дом на Панура е превърнат в миниатюрен етнографски музей, вътре има предмети от бита на българите от старо време, самата къща е стара и с автентична архитектура. "Преди са строили къщите с грижа и внимание към всеки детайл", не спира да разказва Панура, "например е много важно кога точно ще се отреже дървото за гредите, така че да не завъди червеи.

Разпитваме я за селото. "Има един хотел "Мелницата" с пет-десет стаи. Има и ресторант, но работи по заявки,

усмихва се нашата домакиня. Иначе в непосредствена близост има хижа, дори разбираме, че група младежи с велосипеди е отишла натам предния ден. Леко им завиждаме – пейзажът наоколо подсказва свръхдоза удоволствие от велопреход. Намираме се на билото на планината, ширнали са се някакви неземни, безкрайни поляни, въздухът е в изобилие и то далеч по-качествен от този, който ще се наложи да дишаме само след няколко часа път с кола. Както седим на двора под черешата, започва да капе поредният пролетен дъжд. Сбогуваме се с Панура, обещаваме й да се върнем скоро.