Ден след театралната церемония "Аскеер" някъде из калдъръмите на квартал "Лозенец" се срещаме с актрисата Вяра Коларова. Търсим място да се скрием от жегите и мълчаливо се изучаваме. Ще взимам интервю от нея. Защо, ме пита тя, след като има такъв богат набор от популярни имена. За секунда щях да се объркам дали това не е зле прикрита суета, но естествената й скромност и печално-смешният блясък в очите й ме опровергават. Ако не сте чували името на Вяра Коларова, вероятно през последните 13 години сте пропуснали голяма част от събитията в театъра.

Помня началото и театър „Ла Страда", после излезе „Мармалад" на Теди Москов, номинацията й за "Аскеер" за изгряваща звезда през 1995 г. за партньорството й с Мая Новоселска, участието й в „Дневникът на един луд" - филмът на Мариус Куркински. А след това „Фантасмагории", „Комедия на слугите" на Теди Москов, който заедно сАлександър Морфов проправи пътя на куклениците в драматичния театър. Не е съвпадение, че всички те са се учили от голямата Юлия Огнянова. Дребната й фигура потъва между паркираните коли. Фотографът иска да направи три снимки. Ако може тук, на улицата, докато върви. Тя анимационно прокарва пръсти през косата си и криво се усмихва. Не обича медийното внимание, не иска да е известна, нито да се набива на очи.

Разбирам, че след почти десет години на сцената това е второто й голямо интервю. За нея всяка една дума носи енергията, с която е казана, а подмяната й измества смисъла. Вече 20 минути разиграва естествено ходене по улицата. Фотографът иска от нея да се усмихне, а после да махне очилата, а сега да седне и с една ръка да се подпре, ако може, да застане по-настрани и да махне връхното яке. Смешно-тъжният клоун заплашително прерасна в кварталния надзирател Разплюев и кулминира в ледената ехидна маска на Екзекутора Живец, ролите, за които Вяра Коларова спечели "Аскеер" 2006 за поддържаща женска роля.

- Изключително развълнувана. Много хора ми се обадиха, включително и учителката ми от първи клас, и това много ме трогна. Днес целият празник 24 май е подчинен на тази награда и всички покрай мен са много щастливи.Това е първата ти награда.- Трябваше да е за поддържаща мъжка роля, защото играя само мъже. Също така проведеният кастинг за „Веселите Разплюеви дни" ти беше първият.

- Привлече ме името на Младен Киселов и възможността да работя с него. Той ме научи на важни неща за фигурата на режисьора, за това колко е важно да знае какво иска, да е наясно със себе си, с това което се занимава, да е позитивен, особено в положението на страната ни в момента. Научих отновонеща за нас, за себе си, за взаимоотношенията в театъра.

- Да, такъв режисьор е Гергана Тодева, моя състудентка от Академията. Тя също е ученичка на Юлия Огнянова. Винаги се е старала да ми дава задачи, достатъчно далеч от мен и природата ми, и да търся неща, които не познавам за себе си, а и тя да открие нещо. Третокурсната й режисьорска работа по еднаприказка на скандинавката Туве Янсон беше най-успешното ми представление. Направихме го тайно за 10 дни, защото не беше курсова работа, а после толкова се хареса, че направихме още три импровизирани представления.

Помня работата ми с Теди Москов в началото, когато направихме „Мармалад". Той ме провокираше в един план, в който работя години наред, като опитваше да извади абсурдното ми мислене като водещо за ролята.Теди Москов споделя, че често актьорите на базата на импровизацията стават съавтори на ролите си в неговите представления. Разбрах, че провеждаш курс към театралния департамент в НБУ „Импровизацията - свобода или ужас, лекота или стрес".

- Зная, че човешкия организъм бързо се приспособява и бързо организира техники, за да улеснява живота си. Техниката на импровизацията е трамплин, за да достигнеш определено състояние. Да започнеш, когато се чувстваш несигурен и усещаш, че вдъхновението за импровизация и за това доколко си свободен е лабилно, да правиш нещо, което знаеш добре.Как се справяш с „ужаса" импровизацията да се превърне в щампа?- Има един прост трик за справяне с повторяемостта в театъра. Аз съм човек, на който бързо му омръзват нещата и се старая да си измислям различни неща, за да ми е интересно на мен самата, за да съм по-убедителна в това, което правя. Оставям си неизвестни, неща, които не знам как ще направя, за да съмнащрек. Преди представление съм в такава кондиция, която ще ме принуди да присъствам тук и сега, там - в деня и часа, когато се случва тази среща с публиката.

- Общо взето, се използва едни нюанс на възможностите ми. Струва ми се, че мога и други неща. Бих искала да разбера, че мога и да не съм клоун. Винаги ми се иска да ми се случва нещо, което не ми се е случвало. Не мога да кажа, че бих искала да изиграя конкретна роля на Жулиета или Медея. Искам да направя нещо, с което да ангажирам хората да се замислят за важните неща. Притеснява ме масовата изместеност на света. Бих искала човек да може да се концентрира в себе си, в собственото си тяло, дух, да се почувства във времето. Най-просто казано, да живее съзнателно.Чалгата упорито заглушава разговора ни, а нервна барманка чупи чаша. „Това е на късмет" - провиква се Вяра, сякаш иска да я утеши.

Последната премиера на Вяра Коларова е в „Кафе и цигари", представление на Десислава Шпатова, вдъхновено от едноименния филм на Джим Джармуш. Какво я е привлякло в него - звукът в тишината, случката в нищото, движението в покоя, парадоксалността на съвременния човек, многото му лица.

- Прави ми впечатление в хората около мен, как нещо им се случва и от човек, когото познаваш, изведнъж виждаш някаква друга личност. Парадоксът е в това колко много лица са, всички те в един човек - продължава.

- Това е много двусмислено, не бих искала да го нарека маска, но се старая винаги да съм позитивен човек, да не нося напрежение, агресия, проблеми. Предпочитам с изгрева да се усмихвам и да приемам нещата с вяра и убеденост.

- Няма да скрия, случва ми се. Усмихвам се и в момента, в който се кача в градския транспорт, а на 15-ата минута съм вече един от най-агресивните хора на света. Тогава гледам да броя до десет, двайсет, до сто - до колкото се налага.

- Трудно се оцелява не само в театъра, защото повечето хора не получават необходимото според това, което дават. След като имаш такива мисли в главата си, утре с тези 2 лева в джоба кое по-напред да си купя - кафе и цигари или само цигари. Не мога да се оплача, аз имам работа, но ако утре бъда забравена и няма интерес към мен, ще трябва да се занимавам с нещо друго. Ситуацията в театъра се промени. Помня, когато започнах да се занимавам с театър. Завърших Академията 1993 г. и играех в представлението на Александър Морфов „Хамлет" - там до Канала. Всяка вечер, когато имахме представление, ние до последно не знаехме дали то ще се състои, тъй като хората в салона бяха по-малко от нас на сцената. Сега годината е 2006, спектаклите, в които играя, са изключително добре посещавани и в това отношение аз съм много разглезена, но никога няма да забравя онова време.

- По-скоро бих се попитала какво ми се иска да видя. Иска ми се актьорите и хората, които се занимаваме с театър, да сме по-сплотена общност, да защитаваме правата си, да бъдем достойни хора и да имаме самочувствието на такива. Организираната посредственост е увличаща и много поглъщаща, като черна дупка.

- Комедиант! Очите и заблестяват, а ироничната усмивка разтяга лицето й.

- За мен актьорът трябва да е много психически здрав и устойчив човек.

- Исках да кажа, че човек трябва да може да чисти психиката си, защото нашето занимание е изключително шизофренно. Това, което правим в театъра, е да създаваме едни реалности, толкова истински, че човек може да бъде погълнат от тази измислена истинност и да забрави присъствието си в другия, реален живот. И поради шизофренността на заниманието ни би трябвало да можем добре да се чистим. Не мога да кажа, че съм абсолютно психически здрава. Но обичам да ходя в гората, планината, да си паля огън.

Разбирам, че Вяра свири на пиано, барабани и гайда. Опитвам се да визуализирам дома й. Не, нямала барабани в момента, а пък гайдата била вече на заден план, но е истинска родопска, от човешка ръка направена. Първия път, като надувала меха, припаднала, но после свикнала. Сега често свири на пиано. Чете няколко неща едновременно - за работа и за удоволствие. Дълго и напоително препрочита „Селестинското пророчество", също така „Разговори с Бога", но първата част. Чете Чехов за удоволствие, поезия, пиеси. Казва, че актьорът трябва да е всестранно образован, да знае много неща, защото това е професия на изследовател, почти научен работник.

- Това е „Психоза 4:48" на Десислава Шпатова. Много ме развълнува. Не мога да го обясня. Не само заради темата (самоубийството), но и заради любопитството ми към авторката Сара Кейн. Смятам, че това е едно от най-добрите работи на режисьорката и на актьорския тандем Снежина Петрова и Иво Димчев, а и решението да се вкарат деца в представлението. Има истинско случване, а това е зърното на изкуството театър и затова то още съществува. За съжаление този сезон нямах много възможност да гледам театър, но ако трябва да отлича някое представление, това е „Домът на Бернарда Алба" на Елена Панайотова. Впечатли ме работата на актрисите, които са минали специален курс по фламенко. Впечатлява ме работата на Фичо - Никола Тороманов, като сценограф, като човек, който държи на работата си. Също така работите на Явор Гърдев с нивото, с интелектуалността. При всички положения той предоставя на публиката един по-различен театър.

- За мен театърът е сила, не само развлечение и зрелище. Ние направихме тогава една обиколка из страната в над 15 града. Имахме срещи с женски дружества и жени, претърпели насилие, и много разговаряхме и за мен беше доста полезно.

- То беше спряно, именно когато започна да расте, за което ужасно съжалявам. Точно тогава смениха директора на Народния театър (директор става Васил Стефанов), а това беше независима продукция, спонсорирана от фестивала „Варненско лято". Концепцията на Народния театър се смени и не подновиха договора, а според мен това е най-жестокото нещо за едно представление - да спре, преди да е стигнало до момента на скуката.

Иначе ежедневието на един актьор според Вяра Коларова е банално - става сутрин, зарежда се с енергия, за да отиде на репетиция, малко почивка, представления, след това адаптация към реалността, нощи - често безсънни. Участието в церемонията по награждаването с аскеери я смутило, шумолене на рокли, суета, а и поканата, която получава... една за нея и една за придружителя й, но тя на петия ред, а той - на 11.

Да. Разделих се с илюзията, че ще бъда пианист-диригент, че един ден ще стана детектив и може би вече се разделям с илюзията, че съм нормален човек.