КОРЕКОМ
Добри Добрев е учител по История и цивилизация в бургаското училище "Епископ Константин Преславски". По повод годишнината от 10 ноември 1989 г., когато беше свален от власт дългогодишният комунистически водач Тодор Живков, той изпрати на "Дневник" текст по темата, която ще разгледа с учениците си. Темата е "Привилегиите".
Преди 26 години в България се пазаруваше само с левчета и стотинки. В магазините хората не използваха долари, марки или франкове, защото те бяха парите на един друг свят, наричан тогава капиталистически.
Само че в големите градове и курорти имаше едни по-специални магазини, наричаха ги КОРЕКОМ, съкращение от първите срички на френското COmptoir de REpresentation COMmerciale (кантора за търговско представителство), в които още като пристъпиш прага, се получаваше усещане за нещо различно, луксозно, примамливо и по-хубаво.
Там продавачките бяха като стюардеси и не всеки можеше да влезе, а още по-малко да пазарува, защото в тези магазини българският лев не струваше нищо. В тях приемаха само парите на конкурентния, "загниващ" капиталистически свят – наричаха ги валута, а цените бяха в щатски долари.
Какво се продаваше там ли – ами всичко, което в другите магазини го нямаше – шоколади и шоколадови яйца с играчка изненада вътре, примамливи вкусни лакомства, неща които сега ги има във всеки супермаркет. Те нямаха нищо общо с производството на "Република" - Своге и "Малчика" - София ". Имаше също дъвки, с които ставаха чудесни балончета, маркова козметика, напитки (шотландско и ирландско уиски, френски коняци), луксозни цигари. Продаваха се всякакви принадлежности и консумативи за автомобила (шофьорите обикаляха около витрините като гладни вълци край кошара), битова електроника (касетофони ,телевизори), изящни комплекти от чаши и сервизи, домакинска техника (хладилници, перални, печки, съдомиялни и др.), модни и всекидневни дрехи (дънки, джинси, якета) и всичко това беше събрано на едно място като в приказната пещера на четиридесетте разбойника, в която се е озовал нашият социалистически Али Баба и където още от входа те лъхваше неповторимата корекомска миризма, рязко контрастираща с прашасалия и застоял мирис на СОЦ магазините с празни рафтове.
Ще попитате: "Ама като никой нямаше валута, кой пазаруваше в тях?" – ами някои от българите имаха валута, и то доста. Преди всичко това бяха тези, които поради естеството на работата си често и напълно законно (за незаконното друг път) имаха право да излизат от България. Това бяха моряци, шофьори, спортисти, строители, дипломати, научни работници и, разбира се, хората от висшата държавна номенклатура (управляващите от БКП). Да не забравим и чужденците от капиталистическия свят, които по една или друга причина бяха попаднали (туризъм, работа и т.н.) в България. Та някой от другарите (така се наричаха хората тогава помежду си) се сетил, че ако българите не могат да пазаруват с доларите и франковете си в България, те ще си ги харчат навън и от това България само ще губи.
Да им плаща във валута, а не в левчета, комунистическата власт беше принудена, защото при друго заплащане и при отнемане на привилегията да пазаруват в лъскавите магазини на КОРЕКОМ (за което всички имащи само левчета им завиждаха), тия хора биха могли спокойно да зарежат България и да си останат в капиталистическите държави, до които имаха свободен достъп. Тия с валутата имаха у дома едно право, което беше голяма привилегия спрямо другите българи и което ги държеше верни на социалистическата държава. Ползвайки се от високата социална и битовата сигурност, безплатното здравеопазване и образование на социализма, те имаха свободата да пътуват и валута да купуват лъскавите западни стоки, с което компенсираха отчасти неговите недостатъци. Въпреки това мнозина избираха свободата, оставаха на Запад, но това си имаше висока цена. Те биваха задочно осъждани за предателство спрямо социалистическата държава, обявявани за невъзвръщенци, а семействата им тормозени от репресивните служби.
Това беше и една невидима граница, заедно с много други, която разделяше социалистическото общество на отделни групи. Стимулираше се едно състезание да се попадне в привилегирована група: моряци, строители в чужбина, международни шофьори, участници в спортни делегации. Да не говорим за най-примамливите служби за работа в някое българско дипломатическо, търговско или културно представителство. Но ще попитате: "Защо останалите българи не си купуваха или спечелваха от ценните западни парични знаци?" – просто защото притежаването на валута извън социалистическия регламент беше престъпление и се наказваше сурово, дори със затвор.
Системата на привилегии достигаше до уродливи форми в заплащането на труда - един университетски професор имаше много по-нисък стандарт на живот примерно от един строителен работник на обект в чужбина, който с доларчетата, получавани за комадировки, можеше да си позволи непостижими за професора неща, но силно желани от него или от неговото семейство. Работещите в страната понякога даваха цялата си българска заплата от около 200 – 300 лева за едно яке от синтетика, струващо на Запад няколко долара. Да не говорим пък за децата, на които родителите не можеха да обяснят защо съседското дете си похапва шоколадчета и носи маратонки, а те не могат да си ги позволят, въпреки че съседът е шофьор на камион, а родителят на детето без право да пазарува в КОРЕКОМ е лекар.
Като си спомняме за тия несправедливости, естествено правим аналогии с нашето време. Разбира се, и сега, 25 години след края на социализма, нещата в областта на равенството на всички пред закона са далеч от нормите на истинска правова държава, сега все още има социални, етнически и професионални групи, които се поставят в привилегировано положение спрямо останалите граждани.
България не разполага с природни ресурси като някои други страни, за да може да ги изкопава, продава и с получените приходи да задоволява потребности и гаси социално недоволство. Най-ценният ресурс, който има, това са хората и затова най-добрата инвестиция е образованието и специализацията в търсена и перспективна професия. Целта е да се стремим към равните възможности, а не към привилегиите, а равните възможности започват с ученето.