Да чуеш гласа на тамбурата
Преди около година дядо Иван подари на двете ми деца ръчно направени тамбури, а на семейството ми – кошер с пчели. Тогава и се запознахме, той каза, че подаръците му са по случай нашето преселване на село. " Аз бях първи преди години, сега сте вие!" и ние се почувствахме много щастливи да бъдем приети по толкова специален начин.
Оказа се, че и пчеларството, и дърводелството, и любовта му към тамбурите са част от семейната му история и наследство.
Дядо Иван или Иван Горския, както го знаят повечето съседи от средногорското село Белица, се завръща в родното си село след дълги години учене и работа в София и започва да прави тамбури с необяснима страст, нещо от вътре го карало да ги майстори по цял ден, а след като станели готови ги подарявал. "Дори баща ми се чудеше. Исках да направя инструмента, за да му чуя гласа ...", казва ми Иван и очите му грейват в усмивка.
Завръщане у дома
По времето, когато се върнал на село бил тежко болен, прибрал се, защото искал да умре там, където е роден. Годината била 1980 г. Започнал да се занимава пак с дърводелство, за което учил в Техникума по дървообработка и вътрешна архитектура в София, после станал горски надзирател. Започнал да се чувства все по-добре, докато накрая оздравял напълно. И до днес вярва, че гората и гласовете на инструментите, които правел, са го излекували.
Днес дядо Иван е на 69 години и в селото го ценят като майстор-дърводелец. Всеки, който има нужда от нова дръжка на инструмент, нарича я държале, отива при него. Баща му също бил много добър майстор-дърводелец и самоук музикант, а Иван смята, че е наследил неговия талант, знания и любов към музикалните инструменти. Разказва ми как баща му като засвирел на руска хармоника и запявал на седянките, цялото село се събирало, за да играе хоро в двора на къщата им. Умеел да свири също и на кавал, и на тамбура: "беше всестранно развита личност, такива каквито и ние трябваше да станем по време на социализма", смее се Иван.
Селото по време на неговото детство било многолюдно и във всеки клас имало деца, но през 60-те хората започнали да се разселват по различни места из страната – Шуменско, Нови Пазар, Ихтиман, Елин Пелин ... и селото постепенно се обезлюдило. Децата в класа му били 53 на брой, когато бил в 5-ти клас, а в седми – останали само 13. Това преселение, предполага той, било държавна политика, за да се заселят с българи места с основно турско население и от друга страна – климатът на Белица: суров, трудно се живее от земеделие на 1000 метра надморска височина. Неговото семейство решава да остане, а Иван смята, че така е станало по-добре, защото вярва, че хората, както и дивите животни, за да бъдат здрави и да се чувстват добре, трябва да живеят близо до мястото, където са родени.
Старата тамбура на татко
Иван си припомня това завръщайки се отново на село, след дългите години учене и работа в София. Тогава намира старата тамбура, останала от баща му, правена през 1925 г. Решава да я поправи.
Любовта му към изработването на инструментите от онези първи дни не стихва и до днес. Стар негов приятел от времето на работата му в строителството - бай Нено, музикант, му помага в настройването на тоновете и така от тамбурата става истински музикален инструмент.
"Като засвири бай Нено на тамбурите и ми се пълни сърцето", казва Иван.
Как се прави тамбура
Влизаме в работилницата му в края на двора, в стария хамбар. Прилича на работилницата на майстор Джепето, вътре са саморъчно направените му инструменти за дърводелска работа - банциг, фреза, абрихт. По стените са закачени заготовките на тамбурите - натрупани извити рамки, части от дървеното тяло на инструментите преди да се сглобят, грифовете, които се дялкат на ръка - ясно се вижда как върви процесът по изработката им. Витае атмосфера на тайнство.
Първо се търси в гората хубаво дърво, от което да се направи тамбурата, започва да разказва дядо Иван като хваща един от недовършените инструменти и ми го показва. Хубавата тамбура се прави от бук, акация, круша или смърч, защото според него материалът е жив и има характер, затова е важно да се намери подходящото дърво. Обикновено той търси в гората бук "ластунка" , което означава жилаво дърво.
След като избира подходящия материал, той го реже на бансига и от него прави "заготовка", която трябва многократно да се мокри и съхне от дъжда и слънцето. Така след две години, материалът вече е подходящ за изработка. Корпусът представляват няколко отделни дървени части на инструмента, които се лепят. Главата на грифа се дяла ръчно и за изработката му се използва смърч.
Показва ми и една тамбура, която нарича "вкопана", защото изглежда издълбана в дървото, моделът й е по-тумбест и различен. Но според него звукът на тамбурите, изработени от отделни части, е по-добър.
Дядо Иван се определя като националист – много държи да ми покаже стари карти от времето на Волжка България. Говори с тъга за разсипаната държава в момента. На раздяла крепко ми стиска ръката, като обещава да дойде да нагледа пчелите и ми обещава да предаде занаята си на дърводелец на моите деца.
Тръгвам си с вътрешното убеждение, че желанието да чуеш гласа на тамбурата и живота в гората могат да спасят човешки живот.