Един испанец в софийския Бейрут

Един испанец в софийския Бейрут

Един испанец в софийския Бейрут
Хосе Антонио Санчес Мансано е испански журналист на свободна практика, който живее в България от 2011 г. Преди това е живял, учил и работил в Бразилия, Португалия, Италия и Хондурас. През лятото на 2012 г. участва в програма по фотожурналистика в Босна и Херцеговина и публикува първия си фоторепортаж, посветен на възпоменателните церемонии за жертвите на клането в Сребреница в мемориала Поточари. Хосе признава, че винаги е бил дълбоко посветен на социалните проблеми. След октомври 2013 г. фокусира работата си върху темата за миграцията и нарастващия брой сирийски бежанци. През април 2014 г. провежда фото работилница за деца-бежанци в лагера във Военна рампа. В момента подготвя проекта "Добре дошли на Запад", в рамките на който ще преподава фотография на млади бежанци и мигранти.
Автор е на хрониката "Европа – хостелът на разбитите мечти", материали от която публикувахме вчера в "Дневник" - в текст и в кадри в Голямата снимка.  Ето какво разказва фотографа за проекта.  
Как се роди идеята за проекта "Европа – хостелът на разбитите мечти"?
- Откакто започнах да работя по темата за миграцията, комбинирах документалистиката с доброволческа работа. Направи ми впечатление, че много от бежанците, и най-вече, мигрантите, които нямат никакви шансове да придобият документи, страдат от липса на информация и достъп до социални услуги. Смятам, че това е една от най-уязвимите социални групи, заедно с децата и хората със сериозни физически и ментални заболявания. Ето защо започнах да се интересувам от начина им на живот и обстоятелствата, които са ги докарали до това положение, в контраст с имиджа, който им създават медиите.
Как и защо изобщо тези хора се озовават в България?
- България се превърна в сухопътен вход към Европа, през който повечето хора искат да преминат, за да достигнат до други страни от ЕС. Дори и в някои от страните по произход официално да не се води война, много от гражданите им реално са заплашени от агресия (например от талибаните в Афганистан и различните бунтовнически групи в Северна Африка). Някои от хората идват от региони, в които няма инфраструктура, икономиката е унищожена и те не могат да работят според образованието и специализацията си.
Други, като алжиреца Халед например (вижте повече в материала "Европа – хостелът на разбитите мечти"), попадат в България, защото се опитват да стигнат до семействата си, които живеят в Западна Европа, и най-лесния път минава през Турция.
Колко време прекарахте из хостелите на Женския пазар?
- През октомври 2014 г. срещнах бежанец, който се нуждаеше от спешна медицинска помощ и място, където да преспи, докато уреди административните си проблеми. Опитах се да му помогна и го придружих до един от многото хостели, намиращи се в района на Женския пазар, които осигуряват подслон на недокументирани мигранти. Бях потресен от условията, в които тези хора живеят, от правната безизходица, в която се намират и своеобразното изгнание, на което са обречени. Повече от 2 месеца посещавах хостелите в района всеки ден, за да прекарвам време с тях и да ги опозная.
Какви са впечатленията Ви от моментите, в които споделяхте живота на "нелегалните хора"?
- На първо място, аз успях да спечеля доверието им по начин, по който всеки може да го направи: показвайки емпатия към проблемите им и избягвайки предразсъдъци на базата на раса, религия, социално или икономическо положение. Някои комуникираха открито с мен, защото искаха някой да разкаже за ситуацията, в която се намират, за правните им проблеми, за начина, по който хората се отнасят с тях и за правата, които са им били отнети. Например, срещнах хора със зелени карти, които гарантират статута им на търсещи закрила, но в същото време са принудени да живеят в някой от хостелите, защото им е отказан достъп до центровете на Държавната агенция за бежанците.
Повлия ли работата по проекта на Вашата представа за недокументираните мигранти?
- Информацията, която медиите публикуват за тази група от хора, свързана основно с арести и заплахи от тероризъм, автоматично им поставя етикета престъпници. Аз не срещнах никого, който да е бил арестуван за кражба или някакво сериозно престъпление. Тяхното престъпление е същото, каквото извършват хиляди мигранти през последните 2 години: влизат в България нелегално. Никой не е изразил лоши намерения пред мен. Напротив, повечето хора имаха мечти, надежди, съвсем нормален начин на живот. Разговарях с хора, работещи по 10-12 часа дневно за по 15-20 лева надница и никакъв достъп до осигуровки. Животът им се състоеше в това да отидат на работа, да си сготвят храна в стаята в хостела, която споделят с други четирима души, и да легнат да спят. До 10 човека споделяха една малка баня от 5 квадрата, в която ходеха до тоалетна, къпеха се, миеха съдовете си и перяха.
Тези, които имат пари, веднага продължаваха към Западна Европа, основно към Германия, където ги очакват приятели, семейство, бъдеще. Други се опитват да оцеляват, да си намерят работа, да поддържат връзки с близките си и да не бъдат заловени от полицията.
Как планирате да продължите работата си по темата?
- В момента участвам в проекта "Кой бива задържан?" на неправителствената организация Център за правна помощ "Глас в България", който изследва причините за задържане на мигранти в затворените центрове в България. Смятам темата за "нелегалните" хора и тяхното "задържане" за изключително важна. България, заедно с Гърция, е вратата на мигрантите към Европа. Ето защо аз вярвам, че трябва да се отнасяме към опасността от тероризъм много сериозно.
Уважавам работата на полицията - нормално е властите да контролират потока от хора, влизащ в страната. Също така смятам обаче, че като част от ЕС, трябва да уважаваме закона и да правим необходимия баланс между националната сигурност и човешките права.