Явлението "Ислямска държава" (ИД) успя да ангажира вниманието на доста изследователи и анализатори в световен мащаб. Изглежда, че действията на членовете на тази организация имат за цел да убедят човечеството, че ислямът е войнствена религия, чиито последователи са фанатизирани воини, заели се да разпространят своята вяра и закон чрез военна сила. Видимо е също, че тези хора успяват да постигнат целите си чрез издевателствата, които вършат и в които хората може би намират все повече основания да се отнасят с недоверие към исляма и мюсюлманите.

както и дали Коранът подтиква към насилие, и изобщо генерира ли тероризъм. За да отговорим на тези така важни въпроси, е необходимо да анализираме с по-голяма степен на конкретност някои методологични и доктринални проблеми, върху които се базира идеологията на "Ислямска държава".

Нека в началото да отбележим, че тълкуването на Свещения Коран, наставленията на Пратеника Мухаммед, както и основните принципи на ислямското право относно даден казус, са базирани на ясно установена методология. Тази методология е следната:

първо, събиране на всички нормативни текстове по повод съответния казус;

второ, разграничаване на общите от конкретните текстове, безусловните от условните, еднозначните от многозначните, буквалните от алегоричните;

трето, класификация на текстовете по хронологичен ред и установяване на техните исторически обстоятелства;

четвърто, изготвяне на становище от компетентен и квалифициран орган на базата на съвкупността от наличната събрана информация.

Следователно не трябва един текст, или част от него, да бъде селективно използван като аргумент без преди това да бъдат проверени всички подобни текстове в Корана и хадисите. 

които да легитимират военните ѝ действия. Често привържениците на "Ислямска държава" цитират следния текст:

Формулировката на това твърдение поражда объркване и погрешна парадигма. Противоречието се състои в това, че в самия Коран се казва следното:

но в случая думите "бях изпратен с меч" не просто, че не се съдържат никъде в кораничното съдържание, но не са и автентични; тези думи наивно са прикрепени към кораничния текст, за да обслужат военната идеология на ИД.

Това не е теологичен подход, а поведение, което неправомерно поставя воюването и божествената милост в равностойно положение. Базов инструмент и едно от най-важните условия в методологията и правната теория на исляма е арабският език и по-конкретно дисциплините граматика – синтаксис, морфология, както и лексикология, като при некомпетентност в това отношение грешката е потенциална, дори сигурна.

Абсолютно недопустимо е текст от Свещената книга да бъде конкретизиран и налаган върху конкретно събитие, случило се 1400 години след низпославането на Корана. Груба езикова грешка е да се присвоява значението на думата "унаследяване", ал-истихляф, за да се легализира с нея така наречения и претендиран "халифат" под претекст, че ал-истихляф означава господство.

Друг методологичен проблем е поставянето на нормативните текстове в пълна зависимост от средновековната ислямска литература. Разбира се, тази литература има както формиращ, така и градивен характер за ислямските науки, но факт е също и това, че тя съдържа концепции, формирани под въздействието на специфични исторически обстоятелства и социополитически явления, характерни за времето на Средновековието, за което се твърди, че се отличава с концептуална двойственост и поляризиране на понятията, черта, отнемаща всяка надежда за процъфтяването на умереността.

от която, според някои изследователи, са се повлияли някои юдейски, християнски и ислямски теолози и политици. Презентирането на исляма през обектива на средновековните концепции, дава основание, в някои случаи, на ИД да мотивира издевателствата си.

Така например в професионалната лексика на по-късните поколения тълкуватели на Корана се появява изразът "знамението на меча", за който се казва, че анулира стотици правни и етични текстове в исляма. В това число попадат: кораничният текст, отхвърлящ принудата в религията, на който се базира свободата като цяло и свободата на вероизповедание в частност; кораничният текст, установяващ добросърдечно и справедливо отношение към хората от различните вероизповедания и т.н.

Всъщност изразът "знамението на меча" не присъства в лексиката на Пратеника Мухаммед, 

нито в лексиката на неговите сподвижници. Дори не се среща в трудовете на ранните тълкуватели, а се появява стотици години след смъртта на Мухаммед.

Друг пример за методологични проблеми, вкоренени в средновековната ислямска литература, които радикализират мисленето и позициите към немюсюлманите, е стесняването на обема на определени родови понятия, имащи важно значение за дефинирането на взаимоотношенията между хората. Факт е, че сред тълкувателите на Корана има такива, които трансформират генеричното значение на думата "хора" в родово, за да означава тя "вярващите измежду хората". Тълкувайки кораничното слово:

"О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият", Фахру д-Дин ар-Рази ограничава значението на думата "хора" единствено до вярващите и по този начин изкарва от рамката на социалното равенство, установено от кораничния текст, невярващите.

Изразът "най-достоен измежду вас" също мотивира средновековния тълкувател да стесни родовото понятие "хора" във видовото "вярващите хора", тъй като според него "невярващият няма никакво достойнство, поради което не се вписва в израза "хора". Така, въпреки че гореспоменатият текст се намира в контекст, забраняващ проявата на присмех и злословене срещу хората, ар-Рази достига до заключение, че "срещу невярващите хора това е позволено, тъй като те стоят извън обсега на забраната, заради грешната им религия и вяра". 

Понякога неоснователно се стеснява също широтата на понятия, въведени посредством показателни местоимения. Например в Корана се казва следното:

Но според видния тълкувател на Корана Муджахид, роден през седми век сл. н.е., заслужилите добро и справедливо отношение са тези, които са приели исляма, но не са се преселили в ал-Медина; ар-Рази е на мнение, че това са подписалите мирно споразумение с Пратеника Мухаммед и мюсюлманите, или пък жените и децата сред хората. Ясно проличава от посочените примери практиката на някои средновековни тълкуватели да стесняват безпричинно обема на понятия, представени универсално в Корана. Подобна практика нарушава утвърдените тълкувателни принципи, според които не се позволява да бъде стесняван обемът на родовите понятия без причина и аргумент за това. Така също не може да бъде мотивира но ограничаването на генеричното значение на определени коранични текстове с историческите поводи за тяхното низпославане.

В случая на горепосочените примери се вижда, че с нарушаването на споменатите тълкувателни принципи, се нарушават и правата за социална равнопоставеност и справедливо отношение между хората и по този начин се мотивира екстремизмът.

Методологичен проблем, който също оказва влияние върху автентичните доктрини на исляма, е неоснователното преминаване от пряк към преносен смисъл в кораничните думи и изрази.

Преминаването от пряк към преносен смисъл без мотив, който е в съгласие с установените норми в арабския език, се отчита за нарушение на приетата от ислямските учени методология за тълкуване на Корана.

Несъблюдаването на тематичните връзки в Корана обуславя също неточност в определянето на мотивите за определени действия. Нерядко в средновековната ислямска литература войната се мотивира от различията във вероизповеданията, което може да се приеме като резултат от прилагането на частичния метод на тълкуване или проява на селективност, противоречаща на тематичната цялост на Корана. Освен грешната методология, чрез която ИД мотивира действията си, редица доктрини на исляма опровергават също легитимността на тази организация.

Докато военното сражение в Корана е мотивирано единствено от самата война и агресия. За първи път военното сражение се предписва на мюсюлманите за самозащита в петнайсетата година от пророчеството, след нарушаване на установената и общоприета конституция на ал-Медина, в която различните религиозни групи са анонсирани за една общност.

След споразумението за мир и сътрудничество на Пророка Мухаммед и вярващите им е обявена война на три различни фронта:

първият, този на меканските езичници, които не прекратили агресията дори след преселението;

вторият, определени юдейски кръгове в ал-Медина, враждебно настроени към мюсюлманите;

третият и най-агресивен, пустинните разбойници, водени от личните облаги и отличаващи се с безпринципност.

При тези исторически обстоятелства и след вече направения опит за дистанциране от зоната на конфликт Коранът предписва военното сражение като право на самозащита срещу агресията.

се подчинява на третия тип глаголен модел в арабския език – основно значение действие или реакция, която е ответна на подобно, предизвикващо го действие или реакция. Това показва, че лексикално-морфологичната специфика на предписанието потвърждава историческия контекст, където встъпването в сражение е за запазване на живота, а не за отнемане на живот. Отнемането на живот е отразено в Корана със същата коренна морфема, но в основния глаголен модел – което означава убийство.

Прави впечатление, че там, където отнемането на живот е целенасочено, в употреба винаги е основният модел, а не този, чрез който е предписано сражението.

...

И как е възможно да се твърди, че Коранът предписва убийство на тези, които не са мюсюлмани, след като самият Коран, в същата сура Ат-Теубе, в същия контекст, наставлява следното:

И ако те моли за защита някой от съдружаващите, защити го, та да чуе той Словото на Аллах! После го заведи на безопасно за него място! Това е, защото са хора незнаещи. (Коран 9: 6) 

Що се отнася до текст двайсет и девет в същата сура:

Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговия Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра – докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство. (Коран 9: 29)

Глаголът "сражавайте се", катилю, сигнализира, че действието е предизвикано от вече започнала битка, което от своя страна показва, че поясненията към относителното местоимение имат описателна, а не мотивационна функция. Т.е. тези, които разпалват войната, те не вярват..., а не, че тези, които не вярват, трябва да се убиват. Подобен прочит противоречи на тематичната цялост на Корана и неговата принципна позиция по този въпрос:

Аллах не ви забранява да се отнасяте с добро и да постъпвате справедливо към онези, които не воюват с вас в религията и не ви прогонват от домовете ви. Аллах обича справедливите. Аллах ви забранява само да се сближавате с онези, които воюват с вас в религията и ви прогонват от домовете ви, и помагат за прогонването ви. А които се сближават с тях – те са угнетителите. (Коран 60: 8-9)

Що се отнася до данъка джизя, то той не се плаща от немюсюлманите за наказание, че не са мюсюлмани, това е такса, която се плаща в замяна на държавни обезпечения и е знак за следване на общоприетия обществен ред. Всъщност това е вид налог, който се плаща от немюсюлманите, които са част от обществото, в което доминират мюсюлмани, тъй като немюсюлманите не плащат много по-високия налог зекят.

Трябва да отбележим и че джизйе се плаща само от заможни немюсюлмани, докато социално слабите, духовниците и немощните са освободени от този налог. Следователно историческата картина, лексикално-морфологичните особености, тематичната цялост на Корана – всичко това потвърждава, че предписанието за сражение в исляма не се мотивира от различието във вероизповеданията, а от самата война и агресия. Затова Коранът подчертава необходимостта от обединяване на усилията срещу тези, които разпалват войни:

На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени – Аллах има сила да им помогне, онези, които бяха прокудени от техните домове без право, само защото казват: Аллах е нашият Господ! И ако Аллах не отблъскваше едни хора с други, щяха да бъдат разрушени и манастирите, и църквите, и синагогите, и джамиите, където името на Аллах се споменава много. (Коран 22: 39-40)

Съдържанието на императив за сражение в Корана според условията, които бяха изложени, е необходимост от самозащита в условията на война. Макар стремежът за мир и разбирателство да е основен императив на религиите, войните и убийствата съпътстват човечеството от неговия генезис до апокалиптичните процеси, както и самата действителност днес показва това. Но онова, което трябва да се отбележи, е, че светът в VII век, когато е низпослан Коранът, е говорил предимно с езика на войната. Хаджи Халифа, или Кятиб Челеби, споменава две компилации за битките на арабите преди исляма: първата, на Абу ‘Убейда Му‘аммар ибн ал-Мусенна, съдържа 1200 битки; втората, на Абу ал-Фарадж ал-Асбахани – 1700, като някои от тези битки са продължавали около четиридесет години. За битките на Византия и Персия също много се знае. В тази войнствена атмосфера Коранът, учудващо, отделя по-малко от един процент от съдържанието си по темата за военното сражение, поставяйки го в ясна нравствено-етична рамка.

Забранява се убиването на жени, деца, немощни и безпомощни хора. Не се воюва срещу свещенослужители; не се допуска поведение, с което се цели да се унизи достойнството на човек, нито гавра с труповете; не се руши умишлено околната среда.

Оказва се помощ на ранените от вражеските сили, а за пленниците се полагат специални грижи за изхранване и лечение. Именно точното спазване на тези нравствени норми редом с храбростта, проявена за защита на живота, се възприема като добро дело. Оттук, в нормативен план, самата война и нравственото поведение в нея е контекстът на всички текстове в исляма, подтикващи към сражение и определящи благоденствие за борещите се и загиналите.

О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият. Аллах е Всезнаещ, Сведущ. (Коран, Стаите 49: 13)

Преди низпославането на това знамение социалните и културни различия били възприемани за критерий, на базата на който се структурирала социална йерархия. Тук Коранът недвусмислено подчертава, че разнообразието е извор на взаимно вдъхновение, опознаване и разбиране, а не повод за йерархия, предразсъдъци, противопоставяне и взаимно унищожение. Така текстът показва, че незачитането на различията е заплаха за просперитета на обществото. Оттук става ясно, че враждата и конфликтите произлизат от взаимното непознаване между хората, което съвсем естествено води до неразбиране и недоверие.

Междурелигиозните отношения не са заложник на сблъсъка между цивилизациите, а са по-скоро жертва на сблъсъка между взаимното невежество за различното в нас. Взаимното опознаване не е просто разбиране на "различния друг", то е в същото време разбиране и опознаване на себе си. Затова, както Хензел-Томас правилно отбелязва, ние трябва да се освободим от идолите на нашето съзнание: предразсъдъците, ултиматумите и грешно възприетите понятия, които изкривяват истината, и вместо това да разчитаме на директния контакт, опит и наблюдение в нашите взаимоотношения.

Но тази цел сама по себе си не е способна да реализира междурелигиозна обвързаност за изграждането на проспериращо общество. Съществуват примери, където мирното съжителство е факт, религиозните гонения са минало, но въпреки това липсва взаимна идейна и активна междурелигиозна ангажираност и взаимодействие. Този феномен, липсата на междурелигиозна съпричастност в изграждането и утвърждаването на универсалните ценности в обществото, не е невероятно да сътвори на фона на мирното съжителство религиозни гета и маргинализирани групи.

В това отношение в България е основан НСРОБ (Национален съвет на религиозните общности), който способства за диалога между представители на различни вероизповедания, което може да послужи за пример в различни точки на света. Оттук Коранът не се ограничава единствено до взаимното опознаване, но надгражда над него и друга цел – взаимното сътрудничество.

И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!... (Коран, Трапезата 5: 2) 

Тълкувателите от съвремието определят императива за коопериране в доброто за основа на общественото развитие, принцип на ислямската религия и плоскост, по която универсалността на вярата се разгръща. Поради тази негова значителност Ибн Ашур, съвременен тълкувател на Корана, е категоричен, че императивът за взаимно сътрудничество в праведността е мотивът, поради който Аллах е забранил да се търси историческо отмъщение срещу угнетителите.

Докато взаимното междурелигиозно опознаване и сътрудничество формират възможности за взаимно разбиране и съпричастност, то надпреварата в добрините вече е цел, която подчертава необходимостта от активен принос в обществото и по този начин превръща отношенията между хората в динамичен процес.

...Надпреварвайте се в добрините! Където и да сте, Аллах всички ви ще събере. Аллах за всяко нещо има сила. (Коран, Кравата 2: 148) ...И надпреварвайте се в добрините! Завръщането на всички вас е при Аллах и Той ще ви разкрие онова, по което бяхте в разногласие. (Коран, Трапезата 5: 48) 

Надпреварата в добрите дела означава също полагане на усилия за духовно развитие, не чрез оказване на натиск върху различните да приемат нечие мнение или убеждение, а чрез ненатрапчиво представяне на духовното богатство на една религия пред последователите на друга и взаимно конструктивно възползване.В заключение може да се отбележи, че нормативните учения на исляма са в разрез с идеологията на ИД, която методологически е базирана на селективност, непоследователност и фалшификации. Идеите, с които се представя ИД, не са базирани на автентичните доктрини на исляма, а на някои средновековни концепции, повлияни от социополитическите осбености на времето и създадени в контекста на концепцията за териториално разпределение на света и междурелигиозни войни.