Само преди дни смъртта на 18-годишният Тодор от Враца разбуни духовете, предизвика масова истерия и отново извади на преден план проблемите, които се таят в сърцевината на обществената чувствителност. Хиляди хора в социалните мрежи и по улиците на Враца поискаха най-тежката възможна присъда за двамата задържани, без да е ясно какво всъщност се е случило. В нощта на четвъртък срещу петък, отново във Враца, макар и не на централна улица,  хладнокръвно е застрелян с шест изстрела  бизнесмен с наглед чист бизнес. Не вярвам някой да излезе да протестира заради опита за неговото убийство. 

 

Как се случи така, че изгубихме представа кое деяние е с по-висока обществена опасност - бой, който може да завърши фатално или предумишлено убийство, подобно на това на собственика на модна къща "Агресия", което не предизвика и една десета от отзвука от смъртта на Тодор? Кога спряхме да растем като общество, а деградирахме до серия от пасивно-агресивни първични реакции? 

 

Чувството за сигурност и чувството за респект към правилата са двете лица на една и съща монета. Подобно на детето, което трябва да бъде закриляно, но и ограничавано, гражданите се нуждаят от закони, които да спазват. Демократичната държава, в лицето на нейните органи и административен апарат, няма друг избор, освен да изпълни ролята си на отговорен родител и да отгледа поколение от граждани, които могат да се грижат сами за себе си, да съблюдават правилата и да запазят инстинкта си за самосъхранение, в случай че някой посегне на основните им свободи и се наложи те да ги защитават.

Нашата държава, макар и демократична по конституция и структура, се проваля във всички тези точки, и основни носители на този порок са правораздавателните органи и полицията.

 

Изключително дълбоката корупция, която се е загнездила в основите и на трите власти, има своето пагубно въздействие. Гражданите знаят, че ограниченията не са абсолютни, защото виждат, че за редица хора те не важат. Срещу определена сума пари или при подходящо влияние, правилата могат да бъдат заобиколени едва ли не от всеки. Това създава както чувство за безнаказаност, така и един много по-сериозен проблем - усещането за дълбока несигурност.

И ако убийството на собственика на модна къща "Агресия"  може да изглежда като истинско, предумишлено убийство, което е било планирано с идеята да се отнеме човешки живот, то повечето трагедии, които се случват в България (смъртта на двете деца в Лесидрен по време на гонките, побоят над едно дете във Варна от баща, който е защитавал собствения си син от училищен тормоз, и многото други подобни престъпления) са продукт на неспособността на хората да видят обективната граница, която законът поставя, и да усещат постоянно присъствието на същия този закон в лицето на изискуемо некорумпирани полиция, прокуратура и съдебна власт. 

Липсата на усещане за законова защита поражда поредица негативни симптоми - агресия, страх, чувство за безнаказаност. Пасивността, обаче, е плашещият признак за състоянието на повсеместна несигурност (и беше най-очевидна при трагедията в Лесидрен, където се оказа, че всички са знаели за гонките и въпреки това нито един сигнал срещу тях не е бил отправен преди трагедията). Във Враца, едно момче загуби живота си в конфликт, в който никой не е имал вътрешното усещане за поставени граници, заобиколено от хора, които не вярват в правилата, не вярват в собствената си способност и отговорност да изменят ситуацията и пасивно наблюдават случващото се. 

 

Малко след смъртта на Тодор, хората не само бяха сигурни, че двамата посегатели са убийци. Поставени в състояние на тоталната безпомощност, на гражданите сякаш им се искаше те да бъдат публично обявени за убийци, за да може най-сетне тази несигурност, която сее смърт, да се материализира пред очите им, да бъде посочена и да бъде наказана жестоко. Това яростно желание породи както протести във Враца, така и протести пред Съдебната палата в София. И макар да бе напълно лишено от разум и търпение, то бе отчаян зов за налагане на ред в страната, в която гражданите имат право да не се съмняват, че полицията ще си свърши работата, прокуратурата ще разкрие престъплението и съдебната власт ще накаже виновните, докато всеки си гледа своята работа.

 

Паралелно с това, дълбоката корупция, залегнала в основите на държавата произведе толкова лош имидж на хората, които се занимават с бизнес и печелят пари, че те се превърнаха в очите на вдетиненото общество в приемливи жертви. Като лоши герои от екшън за подрастващи, те ще бъдат похарчени и никой няма да се учуди, нито възмути, въпреки ясното и предумишлено посегателство върху живота и правовия ред. В нашата държава бизнесменът никога не е работодател, данъкоплатец и човек. Той е лошият и ние бихме се простили с него без много много уговорки. 

Така сме осъдени да робуваме на първични емоции, измислени образи и страх. Без ясно установени правила и стриктно дефинирани граници, обществото ни е осъдено вечно да пресолява правораздаването с емоции, да пали свещи пред Съдебната палата и да изказва възмущението си (понякога без основания) при всеки конкретен случай. А истината, отвъд медийния и площадния патос, е че всъщност то има достатъчното основание - и това е жаждата за правила. Един първичен, чисто човешки инстинкт.

Но е добре да си дадем сметка, че не сме деца и това не е екшън, в който добрият шериф ще дойде и ще се разправи с лошите. Добрият шериф го няма, никой няма да ни посочи наготово лошите и е време да пораснем, ако искаме да оцелеем.