Човекът спря колата на площада в софийското предградие и тръгна пеш по стръмната павирана улица към старческия дом. Винаги така правеше. Колата му беше лъскава, хубава, не искаше персоналът на дома да го стрелка укоризнено с погледи: Глей го ти, богат човек, а дал майка си в старчески дом.

И друго имаше. Той беше толкова зает, толкова натоварен, че тази разходка във влажната есенна утрин беше като лекарство за натежалото му обездвижено тяло.

В това предградие още се бяха запазили малките къщички с дворчета. Този полуселски, полуградски пейзаж му действаше много отморяващо.

Когато майка му си изгуби разсъдъка и се появи въпросът с настаняването Ј в старчески дом, той проучи много добре нещата. Домът наистина беше добър, може да се каже – луксозен. Имаше хубава градина, възрастните хора бяха настанени по двама в стаи с телевизор, с баня. Добре ги хранеха. Таксата наистина не беше малка, но той печелеше добре и тези пари не бяха проблем за него.

Задъха се и спря да си почине. В близкия двор един неразсънил се още момчурляк препускаше бясно по плочките на пътечката, седнал в пластмасовия си камион, и вдигаше страшен шум.

В ръцете си носеше една найлонова торбичка с банани и една – с грозде. Купуваше меки плодове на майка си заради зъбите Ј. Двете найлонови торбички с плодовете бяха нещо като индулгенция за синовния му дълг. Щом ги занесеше, после поне седмица дишаше спокойно.

Лошото беше, че много пътуваше извън страната, понякога отсъстваше по цял месец и нямаше възможност да се отбива при майка си. Но в крайна сметка това само потвърждаваше правилността на решението му да я даде в старчески дом.

Пак тръгна бавно нагоре по стръмната уличка. Изведнъж в главата му изскочи една картина: Той е ученик в четвърти или пети клас, прибира се вкъщи след училище, отключва тихо вратата и чува песен. Пее майка му. Гласът Ј е стегнат в гърлото, но мелодичен, красив. В песента се разказва за Калоян и Балдуин. Куплетите следват един след друг, майка му пее.

Тъкмо бяха учили за цар Калоян по история и той се заслуша с небивал интерес. Накрая песента свърши, той влезе в кухнята при майка си. В пети клас момчетата още много обичат майките си и не ги е срам да показват обичта си.  

– Изпей ми пак тази песен – помоли той майка си.

Тя размаха уплашено ръце.

– Много хубаво пееш – каза момчето.

Лицето на майка му се изкриви в горчива усмивка.

Тя не изпя тази песен нито тогава, нито после. Никога не я изпя. И никога повече не я чу да пее.

– Не мога да пея – отговаряше тя на все по-редките му молби.

Или:

– Забравила съм я.

Срещите с майка му сега бяха потискащи.

Тя не му обръщаше никакво внимание, но веднага се нахвърляше на плодовете, даже без да изчака да ги измие на мивката. Ядеше банан след банан, натъпкваше устата си и сетне дълго преживяше, вперила пуст поглед в прозореца.

Дежурната сестра го посрещна, както винаги, даде му да си обуе сини найлонови калцуни и го заведе до стаята на майка му. Сетне го остави сам.

Стаята имаше две врати – външна и вътрешна. След първата врата човек се озоваваше в малко тъмно антре, откъдето се влизаше и в банята. Като влезе в тъмното антре и преди да натисне дръжката на втората врата, той чу някаква мелодия – треперлива, но позната. Майка му пееше онази песен, същата онази песен, но без думи. Той остана така, в тъмното коридорче. Най-сетне се случи да чуе отново онази песен. Помисли си, че животът на човек е една дълга песен с много куплети. Със старостта куплетите изчезват един по един, всички думи изчезват, но мелодията на песента все пак остава.

Тази мисъл му хареса много и се зарече, като се прибере в офиса, веднага да си я запише.

Но когато се прибра в офиса, задачите го връх­летяха и чак вечерта, когато вече заспиваше, си спомни, че днес бе стигнал до някаква истина, беше му хрумнало нещо важно. Но какво беше то – не помнеше. Да го убиеш, не си спомняше.