След приетите наскоро промени в Закона за висшето образование държавата в лицето на Министерството на образованието и науката декларира готовност да започне така дългоочакваните реформи на университетското дело у нас. От изявленията на ръководството на министерството става ясно, че то си представя осъществяването на тези реформи основно чрез промяна в начина на финансиране на висшите училища (ВУ), като критерий за него ще бъде качеството на обучението там по съответните професионални направления. Така обявеното намерение за финансиране съобразно качеството на предоставяния образователен продукт е безспорно правилно. Ала във връзка с това намерение възникват редица въпроси, най-важният от които е дали с това се изчерпва реформирането на системата на висшето образование. Дали е възможно само с финансовия инструмент да се решат многобройните, сложни и дълго трупали се проблеми в университетското дело? Отрицателният отговор на тези питания се набива в очи. Ако настоящото ръководство на министерството обаче споделя подобна илюзия, то неговите действия ще бъдат по-скоро вредни, отколкото водещи до реална реформа на висшето образование.

За да се създадат предпоставки за действителна реформа на системата на висшето образование, е уместно провеждането на задълбочена и с широко обществено участие дискусия. В резултат от този дебат би следвало да се очертаят както предпоставките, така и крайните цели на наложителните промени, а и да се потърси достатъчно солидна подкрепа в обществото и сред академичните среди за тях. Във връзка с това тук представям някои виждания, с които да внеса свой принос в това обсъждане.

За да започне една дискусия, на първо място следва да се определи ясно какъв точно въпрос ще се обсъжда. Сред множеството проблеми пред българското висше образование се откроява един главен – загубата на доверие и обществен престиж от висшите училища в страната, най-ярко изразен в отслабващия интерес към предлагания от тях образователен продукт. В резултат от демографската криза, спадащото качество на обучението и реалната конкуренция на чуждестранни университети ежегодно намалява броят на желаещи да учат в България, поради което подборът на дееспособни обучаеми се свива до невъзможност. На практика университетите са се отказали да привличат по-качествени студенти и се задоволяват с каквито и да е, които в много случаи имат ниска предварителна подготовка, посредствен личностен капацитет и слаб интерес към учене. Не е учудващо, че при липсата на какъвто и да е подбор през годините постепенно спада успеваемостта на студентите, като мнозина от тях отпадат в хода на следването си.

Когато даден продукт не намира своите потребители, най-близо до ума е да се помисли с какво той може да бъде заменен. За да стане подобна промяна с образователния продукт, е нужно да се преодолее един дълбоко вкоренен предразсъдък в обществото и управляващите университетското дело – за връзката между завършената специалност, упражняваната професия и заеманото работно място. Този предразсъдък се изразява в убеждението, че има необходимост от еднозначно следване между тях, като по такъв начин се пренебрегват дългосрочните интереси на абсолвентите. Пред тях обаче стои перспективата да се реализират професионално не само в рамките на няколко години, а да имат кариера в продължение на десетилетия, през която е много вероятно да сменят редица професии – някои от които още несъществуващи. Ако се погледне от този ракурс лесно ще се заключи, че завършващите висше образование се нуждаят от широкопрофилна подготовка – най-вече на бакалавърско ниво (вж. чл. 40, ал. 2 на ЗВО), върху основата на която да добавят конкретни знания и умения чрез допълнителни обучения през целия си живот – например в нарочно създадени професионални учебни центрове, функциониращи към фирмите или дори въвисшите училища. Това означава, че досегашната тенденция към тясно профилиране и специализация на висшето образование следва да бъде обърната, като се върви към деспециализация и подготовка на личности, притежаващи фундаментални знания, умения и компетентности, върху които да се надграждат по-конкретни такива в хода на тяхната професионална кариера.

За да може да се изгради и прокара на дело дълбока реформа, на която и да е социална сфера – в случая системата на българското висше образование, следва да са налице определени предпоставки. На първо място, постигане на обществен консенсус за крайната цел на начинанието, която да бъде очертана по начин, обвързващ гражданите. Обикновено това става в съществуващия обществен договор, чийто юридически израз е конституцията на съответната държава. В нашата страна обаче това предварително условие не е изпълнено – липсва съдържателна цел на висшето образование, а и на образованието изобщо. В конституцията са записани само следните две положения: "при определени от закона условия образованието във висшите държавни училища е безплатно" (чл. 53, ал. 3) и "висшите училища се ползват с академична автономия" (ал. 4). Това означава, че в обществото не е налице съгласие по въпроса към какво следва да се стремят работещите в университетите. Този факт се подминава от действащите политици, които говорят за повишаване качеството на висшето образование, като че ли това е разбираща се от само себе си задача, но всъщност не е ясно дали тя се споделя от българските граждани днес и дали те са готови да платят цената – не само финансова, но и чисто човешка – за нейното решаване.

Втората предпоставка за реформиране на висшето образование е правилното определяне на неговия потребител. Ръководителите на министерството говорят пространно за нуждата от обвързване на университетското обучение с практиката и осигуряване на успешна професионална реализация на абсолвентите според завършената специалност. Това навежда на мисълта, че висшите училища следва да работят главно за задоволяване нуждите на бизнеса, като от завършващите висше образование се очаква да бъдат подготвени веднага да заемат конкретно работно място. Другояче казано, на университетите се гледа като на занаятчийски училища, които следва да създават изпълнителски кадри за фирмите у нас. Обаче подобен подход е принципно погрешен, тъй като не само не отчита основната мисия на университетите – да формират личности с богата обща култура и базови познания в дадена област на знанието, които да са годни за разнообразна професионална реализация през дълъг период от време. От тази гледна точка висшите училища не бива да бъдат превръщани в придатък, задоволяващ конюнктурните нужди на днешния бизнес, най-малкото, защото не само той е потребител на техните възпитаници.

Многократно се декларират намерения за следване на друг ключов принцип, осигуряващ повишаване качеството на университетския образователен продукт – конкуренция между всички структури и индивидуални участници в системата на висшето образование. Ала на практика липсват действия за прилагане на този принцип, като се разчита, че загубилите съревнованието висши училища ще се самозакрият. Това обаче е опасна илюзия, зад която се крие малодушно и безотговорно бягство от изпълнение на собствените задължения. Отделянето на зърното от плявата няма да се състои от само себе си. Подборът на жизнеспособните университети следва да се извърши от самата държава по линия на следакредитационния контрол в резултат на оценките от специализирания държавен орган – Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА). Главен критерий за оценка следва да бъде състоянието на академичните им колегии, като се насърчат тези, в които са налице достатъчен брой добре квалифицирани и с поне средносрочна перспектива за работа преподаватели.

За да се реформира по същество образователната система у нас, е нужно да се изходи от определена съдържателна цел: какви знания и умения се очаква да притежават нейните възпитаници. Такъв конкретен ориентир в дейността на образователните институции у нас следва да стане утвърдената през февруари 2012 г. от правителството Национална квалификационна рамка на Република България (НКРРБ). Този документ е приложение и конкретизация към българските условия на приетата няколко години по-рано от ЕС Европейска квалификационна рамка за учене през целия живот. В него подробно са описани видовете знания, умения и компетентности, които следва да придобиват обучаемите на всяко образователно ниво. В документа за първи път се излагат конкретните цели, които следва да бъдат постигнати от завършващите всяко едно от деветте квалификационни равнища. За съжаление НКРРБ масово не се познава от заетите в образователната сфера у нас, вкл. университетските преподаватели. Съответно нейните изисквания си остават само на хартия, познати на малцина експерти.

В изявленията на ръководството на МОН изобщо не се поставя за обсъждане въпросът за основния принцип, според който са структурирани висшите училища. Иначе казано, за даденост се възприема наследеният от тоталитарната епоха модел за институционален строеж на системата на университетското образование, а в това отношение следва да се предприемат наистина радикални промени. Наследената в българските висши училища факултетно-катедрена организация е нужно да се съхрани, но начинът, по който са изградени основните ú клетки, трябва да бъде променен. Ако се върнем към собствената си традиция от периода преди тоталитарния режим, а и погледнем как понастоящем работят катедрите в западните университети, ще видим, че те функционират около една ярка личност, която е изграждала в продължение на десетилетия своя престиж и е доказала способностите си. Редовният професор – титуляр на катедрата, задава облика им, като определя какво, от кого и как ще се преподава, но и носи отговорност за качеството на обучението пред академичното ръководство. Той привлича за свои помощници извънредни професори и асистенти. У нас обаче и занапред в състава на катедрите се предвижда да влизат преподаватели с еднакъв статус и възможности за влияние върху работата им, които са взаимозаменими, полуанонимни и безотговорни.

В изявленията на ръководството на МОН почти изцяло е подминат ключовият кръг от въпроси за състоянието на академичната колегия, без обсъждането на който е безпредметно да се правят опити за реформиране на висшето образование. Сред наскоро направените промени в закона не бе утвърдена разпоредбата, че всеки преподавател може да участва в акредитацията само на едно висше училище, която стъпка целеше да парира заемането на няколко щата от един човек в различни университети. Промените изобщо не засегнаха редица други важни проблеми на преподавателската колегия.

А/ привличане, подбор и квалификационен ценз на нови преподаватели

Понастоящем българските висши училища са заплашени от кадрови колапс, като основна причина за него е слабият прираст на нови преподаватели. Разбира се, в университетите продължават да се назначават нови асистенти, но предимно без конкурс и на краткосрочни трудови договори, тъй като често те не притежават докторска степен. Иначе казано, хващат се "хора от улицата" и се вкарват в университетските аудитории, без да е проверена дори минималната им професионална квалификация в конкретната сфера на знанието. За истински подбор всъщност не може да се говори, а се назначава всеки, който прояви някакъв интерес към преподаване. За да се преодолее тази пагубна тенденция, е нужно да се узакони конкурсът като единствен начин за привличане на нови преподаватели във висшите училища, както и да се въведе задължителен квалификационен ценз – от всички тях да се изисква степен "доктор".

Б/ педагогическа правоспособност

Сред намеренията на ръководството на министерството изобщо не влиза прекратяване на практиката във висшите училища у нас да преподават хора без никаква педагогическа подготовка и без педагогическа правоспособност, които не биха били назначени дори временно и като заместващи учители в началните, основните и средните училища. В това отношение нужните промени са ясни: въвеждане на задължително изискване за педагогическа правоспособност към всички университетски преподаватели още при тяхното назначаване, като се осигури придобиването на такава в обозримо бъдеще на вече работещите в системата на висшето образование.

В/ възрастова структура

През последните десетилетия в българските университети се задълбочава тенденцията към драматично застаряване на университетската колегия. Значителна част от хабилитирания състав е на пенсионна или в предпенсионна възраст, като оттеглянето му се отлага максимално чрез порочната система за ежегодно удължаване на трудовите договори на навършилите пенсионна възраст преподаватели. По този начин, освен че кадровото планиране става невъзможно, се създават и предпоставки за възникване на напрежения между възползвалите се от изключението от правилото и тези, на които това е отказано. Затормозява се и кариерното развитие на по-младите преподаватели, а следователно тази практика е нужно да се прекрати.

Кадровата криза обаче е не по-малко остра при нехабилитираните преподаватели, тъй като мнозина от тях са на 40-годишна и по-висока възраст, а голяма част от тази категория преподаватели не са "доктор". Тъй като е малко вероятно в следващите години тези преподаватели да възстановят обичайния ход на своите професионални кариери и да допринесат за нормалното възпроизводство на академичните колегии на своите университети, следва те да бъдат подменени с млади кадри, подготвени и отговарящи на минималните изисквания за упражняване на преподавателската професия.