Xимнът на брюкселското метро
"Дневник" публикува текста на Анна Димитрова от профила й във "Фейсбук" с нейно позволение.
Every time I ask What, when, how and where
След няколко параграфа ще разберете защо съм написала горните два реда. Обърканият ми ум вчера бе неспособен да сподели всички емоции и след като се нагледах на "ШОК! КРЪВ!" заглавия по българските медии, някак си се чувствам длъжна да споделя какво се случи вчера с мен и защо не мога да приема тези заглавия за обективни. Вчера осъзнах и че не си даваме сметка
как всяка една секунда може да повлияе на това къде ще се озовем
За първи път станах от раз, тоест не пипнах алармата си, за да звънне отново, и това въпреки че си легнах в 2 след работен маратон. Вечерта в 19.30 ми предстоеше да летя от "Завентем" към Букурещ по работа за един ден. Приготвих си бързо багажа, закусихме с приятеля ми, той пък по стечение на обстоятелствата трябваше да отиде в офиса към 10 заради късна вечеря с екипа си на предния ден. Тоест това щеше да бъде един от редките случаи, когато нямаше да пътуваме заедно към центъра. Аз имах ранна работна среща от 9.00 часа в хотел "Тон", на 10 метра от западния изход на метростанция "Малбек". Хотелът е популярно място на картата на европейския квартал заради конферентните си зали и лесния достъп и близост до повечето институции и офиси. В 8.20 излязох от вкъщи и докато пресичах кварталното площадче, видях, че автобусът за метрото е на спирката. Помислих си, че ще тръгне, но за мой късмет изчакваше червения светофар. Тръгнах да тичам и мигове след като светна зелено, помислих, че ще тръгне, но шофьорът отвори. Разменихме си "Bonjour", аз му благодарих, след мен се качи още един младеж.
Този водач беше моят герой, ако като много други шофьори се беше престорил, че не вижда тичащия човек, аз щях да се забавя доста. Метрото е на 15 минути пеш или около 7 с автобус от вкъщи, а това е от значение кой влак ще хванеш. Така се озовах на моята спирка на линия 5. Отидох към средата – там винаги има повече място от крайните вагони и зачаках. Метрото щеше да дойде след 4 минути. Тогава за първи път имах възможност да погледна новините и се ужасих – имало е взрив на летището. Притесних се, разбрах, че
онова, което знаехме, че ще се случи, се случи
Не знаехме какво, кога, как и къде – просто повечето от нас особено след Париж знаехме, че ще се случи. Вече във влака в 8.51 написах на родителите ми да не се притесняват, че аз съм добре, и полетът ми е едва вечерта. Тогава във вагона влезе циганин с цигулка – цялата издрана и подe ужасно тъжна мелодия, плач, нещо ме стегна през гърлото. Не мислих, че той знаеше за случилото се на летището. Учудих се, че не е жената, пееща Quizás, Quizás, Quizás. Тя толкова често се качва в препълненото метро и пее тази нежна песен безумно смешно, но повечето редовни пътници я познаваме добре и тази единствена песен в нейния репертоар ни кара да се усмихваме. Тя е нещо като неофициалният химн на метрото. След случилото се първият ред от текста й звучи някак пророчески.
Едвам се измъкнах отстрани на ромския цигулар и слязох на "Малбек", беше в 8.56, доста добре предвид това, че по-скоро винаги закъснявам, а и хотелът е точно до изхода – щях да се регистрирам навреме. Тръгнах към западния изход, ескалаторът беше отново затворен за поправка, което означаваше, че повечето хора трябваше да излязат по стълбите. Направи ми впечатление, че на тях седяха просяци, трима, допълнително стеснявайки коридора, и се образува задръстване. Помислих си колко ужасно би било нещо да се случи сега. Забързах се от тази мисъл и влязох в "Тон", регистрирах се, взех си кафе. 9.05 конференцията започна. Майка ми се обади в 9.15, след разходката с Чарли бе включила телевизора и разбрала смисъла на предното ми съобщение. Излязох да приема разговора, след края му усетих тишината и движението.
Минути преди това бе станал втори взрив, в 9.11. Лобито се пълнеше с хора, влизащи от улицата, излязах, приближих се до входа на "Малбек", висок мъж с костюм говореше с млад човек в спортни дрехи, целия в прах и сажди. Пушек нямаше вече, но мирисът се усещаше, все още нямаше и хора, излизащи от станцията. Беше тихо, все още имаше само няколко полицая, чуваше се само шуршенето на развиваната от полицията лента, стъпки и приглушени въздишки. Всички, оказали се близо до станцията и на улицата, бяха помолени да влязат в хотела. Заедно с други попитахме служителите на хотела дали имат нужда от помощ. Едва след 5 минути се чуха сирените, колите започнаха да прииждат – но пак всичко беше много тихо. С хладнокръвие и абсолютен контрол на ситуацията, високият мъж – който впоследствие се оказа служител на хотела, координираше действията на служителите си. Разчистиха лобито от мебели, докараха кърпи и чаршафи до входа на станцията, преградиха единия коридор на първия етаж, така че хората от улицата и конференцията не се оказаха в средата на лазарета.
Започнаха да идват онези хора, които можеха да вървят сами – изплашени, покрити в прах, кръв, някои плачеха други имаха празен поглед. Някои хора от хотела започнаха да снимат, не разбрах защо...
Порази ме тишината. Нямаше истерия, нямаше паника. Всичко се правеше бързо и ефективно.
Заключиха всички входове на хотела, разположиха служители на тях и ни казаха, че се налага да останем вътре. Започнаха да внасят по-тежко ранените. Парамедици им помагаха в лобито. Тук вече започнаха да се чуват стонове и хриптене. Когато служителите на хотела видяха лицата ни, на тези, станали неволни свидетели на трагедията, веднага намериха високи колички, които покриха с чаршафи, и така скриха от очите ни случващото се, но не и звуците. Мернахме как изнасят по страничния коридор и първата носилка, покрита изцяло с чаршаф. Не след дълго чухме отчаян женски плач. Бяхме блокирани там докъм 11.30, когато ни разрешиха да излезем през кухнята на хотела. Хората на улиците вървяха спокойно, но уверено към домовете или офисите си. Полицаи отцепваха района. Обратно на нашето площадче животът течеше както винаги. Пощальонът разнасяше пратки, бабите пазаруваха, работници оправяха канализацията.
Искам да се извиня на приятелите и контактите ми, които ми писаха за пряко свързване с телевизиите им, за може би грубия ми отказ. Моля, не го приемайте лично. Имам принципно различие с вашия поглед на нещата. Мисля, че основните факти бяха известни – другото бяха "ненужни гледни точки" на зяпачи – с цялото ми уважение към хората, изказали се по телевизията, изказващи дилетантски мнения и спекулации, каквото би било и моето. Всяващи излишна паника и потрес.
Сега към последствията и пропуските.
Брюксел е град на абсурдите
но всички имахме явно лъжливо усещане за това, че наличието на европейските институции е гарант за сигурността ни. В деня, когато заловиха беглеца от атаките в Париж, обявиха също, че предишната блокада на града е струвала 100 милиона евро. Явно, притиснати, властите са направили компромис, присъствието на сили бе отново видимо засилено, но не бе вдигната степента на тревога. Ако след залавянето му силите на сигурност бяха обявили подобна блокада и бяха се заели със залавянето на сподвижниците му, жертвите можеха да бъдат много по-малко.
Наличието на входове към летището на няколко нива прави наблюдението над влизащите почти невъзможно. Първата проверка е вече в самото сърце на терминала, а преди него се образуват опашки от пътници за регистрация. Много от изпращащите се намират в тази зона с близките си. В метрото липсват камери, постоянно се правят ремонти на ескалатори и така се ограничават точките за изход. Дори и в седмиците на блокадата на малката станция "Малбек" не съм виждала войници, както на Шуман. Осен с европейски партньори прави впечатление, че и отделни звена на градската управа не комуникират помежду си. Антитерористичната устойчивост на инфраструктурата в града буди съмнение.
Причините – те са много и почти всички по мое мнение
са изцяло свързани с Европа и нашия цивилизационен снобизъм, ако мога така да го нарека
Няма да бъде учудващо, ако се окаже, че и тези извършители са всъщност първо поколение белгийски граждани. Деца на хора, попаднали в Белгия и Европа след първата вълна от икономически имигранти след Втората световна война. Когато на Европа й е липсвала работна ръка за строенето на светло и мирно икономическо развитие, привличането на работници от бившите колонии й се е сторило логично. Още оттогава обаче липсват прогресивни политики, които да привличат тези хора към нормите на европейските общества. Както тогава и сега проблемът е бил отделянето на допълнителни бюджетни средства за социални програми. И така възникват общности като Моленбек, Андерлехт, Матонге – африканската част и Скарбек. Всички тези квартали не са така недостъпни, както световните медии ги описват – напротив, много хора посещават ресторанти и барове в тях, за да се потопят в автентична културна среда на някой друг континент в сърцето на Европа.
Идеологията на ИДИЛ обаче ги превърна и в среда за онези комплексирани и неизживели се като герои, често разглезени от успеха на родителите си деца, които преследват величие. Всъщност всички тези терористи не са много по-различни от пикльовците, които получават супермощни коли от родителите си и с тях се размазват, повличайки други. Все същите асоциални психопати с мания за величие. Проблемът тук обаче е, че тероризъм като този в Западна Европа допълнително разделя обществото на ваши и наши, ограничава възможностите на тези, които искат да бъдат нормални участници, но са другите.
Знаете ли колко арабски лица видях сред хората, помагащи вчера в хотела, все служители?
Ако ние нямаме адекватна реакция – да осъдим идиотите и идеологията, а не исляма и общността
този проблем ще се задълбочи. Ако не осъзнаем, че сигурността (и не под формата на стени, а интеграция и пресичане на конфликти в Близкия изток) струва пари, случилото се е само начало. Пак някак пророчески гледах епизода на Last Week Tonight на Джон Оливър за Стената на Тръмп предната вечер. Това не е решението, необходима е социализация между Европа и света. И е време Европа да реши – единна ли е или не? Ако не е, ни очакват лоши времена.
И всеки един от нас има възможност да допринесе за това. Можем да го направим, като не приемаме тъпотиите от нашите управници – че бежанците са терористи, че Европа ни е нарочила, че ние сме по-добри от другите, че бежанците ще ни направят още по-бедни... Тъпотии.
Нима бежанци идват в люлинския "молитвен дом" - цяла друга тема, също дълбоко близка за мен, защото той се намира на 500 метра от дома на родителите ми. Нима имаме пари да купуваме мерцедеси за социалното министерство? България като малка държава със сравнително малки национални интереси, които не са в конфликт с тези на други страни членки, може да бъде агентът, който да помогне на по-силните държави да намерят решение и да го внедрят чрез действително координирани действия.
А ние все хленчим, че сме малки и бедни, и ни трябват пари. За това, българи, спрете да мишкувате, мислете, като гласувате, не приемайте за истина казаното от Борисов и най-вече приемете другите, за да не ни се случи същото като тук.