Серенгети не трябва да загине (откъс)
В средата на миналия век британските власти настояват да бъде намалена територията на национален парк "Серенгети" в Танзания. Тогава двама зоолози - баща и син Бернхард и Михаел Гжимек се отправят към парка, за да изследват дивите животни и да проучат тяхната миграция. През 1959 г. се появява книгата "Серенгети не трябва да загине" и филмът със същото име, за който Бернхард Гжимек е отличен с "Оскар". За пръв път книгата му е издадена на български език през 1967 г., а днес нейното осъвременено издание отново е на пазара благодарение на издателство "Вакон".
Днес в рубриката "На път" представяме откъс от седмата глава "Откриваме бракониери"
Когато пътуват със самолет, толкова много хора спят, докато прелитат над морските глъбини, или пък им се сервира печена кокошка с пресен грах, когато на няколко километра под тях блестят чудесата на тропическия лес. Такива припрени пасажери на въздушните автобуси би трябвало поне веднъж в живота си да летят истински, както ние с Михаел тази сутрин.Утрото е сияйно. Не искаме да броим стада, нито пък да ходим в Найроби за провизии, а просто да летим волно из въздушните простори. Издигаме се спираловидно все по-нагоре, докато хълмовете Банаги и Серонера под нас стават все по-малки и по-малки. Бялата стрелка на висотомера се движи бавно по скалата. Нашите 250 конски сили трябва да издигат повече от 24 центнера. Тъй като Банаги се намира на 1650 м над морското равнище, въздухът е толкова разреден, колкото над Фелдберг в Шварцвалд. Затова за първите 1000 м са ни нужни четири минути, за вторите – над шест минути, а след това издигането става все по-бавно. Обзорът ни се разпростира все по-далеч, отвъд "Серенгети". Сега вече виждаме Л’Енгай, "Божията планина", от чийто остър конус през някои години все още се издига дим, а там, от другата страна в далечината, блести сребърната ивица на езерото Виктория.
Поставили сме клапите на крилата в положение за стръмно издигане на самолета и сме нагласили лопатите на витлото така, че то да извършва над три хиляди оборота в минута. Нашата вярна "зебра" храбро се издига стъпка по стъпка нагоре в небето.
Като достигаме белите кълбести облаци, просто влитаме в един от тях. Заобикаля ни ослепително светла мъгла, но ние знаем, че бързо издигащият се във вътрешността на облака въздух ще ни отнесе още по-високо. Междувременно една стрелка се приближава все повече към жълтата предупредителна черта на малка скала. Тя показва че моторът започва да прегрява. Тъй като летим твърде бавно в разредения въздух, вятърът, който се образува, вече не е достатъчен да охлади усилено работещата машина.
Прибираме клапите отново към ивичестите крила и нагласяваме витлото така, че да можем да се изстреляме напред в хоризонтална посока. Стрелката на висотомера не мърда и след десет минути температурата на мотора спада. Борбата за набиране на височина започва отново. Крачка по крачка, метър по метър. Най-после Михаел казва: "По-високо не можем да се издигнем, въздухът стана твърде рядък". Сега се носим на 5733 м над морското равнище, или на 4100 м над нашата ламаринена къщичка долу в степта. Но вече не виждаме нищо от нея, защото се намираме високо над белите кълбести облаци. Под нас се разкрива неземен свят. Спираме газта и изключваме двигателя.
Става тихо, зловещо тихо. Перката се върти все по-бавно, докато накрая спира съвсем; сега тя е една обикновена летва с два края, боядисани в жълто. В този момент нагласяме клапите за кацане на 45°, в крайно стръмно положение. Нашата "Патица" се превръща в "безмоторник" и ние действително имаме чувството, че летим, че висим във въздуха като някой лешояд, а въздухът свисти под нашите 12-метрови крила. Висотомерът показва, че се спускаме с три-четири метра в секунда, а когато стигнем по-ниско, в по-гъст въздух, ще 1 центнер (мярка за тегло, равна на 50 кг – б. пр.) падаме още по-бавно. Пресмятам, че можем да планираме повече от четвърт час без мотор надолу, докато отново бъдем в "Серенгети".
В далечината глетчерите на Килиманджаро се издигат над белите облаци. Дори и тук, от този по-висок свят от водни пари, масивът все още изглежда величествен. Тъй като около нас сега е съвсем тихо, можем да разговаряме без микрофон. Поглеждаме надолу към облаците, където се очертават полегати долини, към скупчените облачни хълмове. Един недействителен свят, който изящните и хладни ръце на боговете са създали като компенсация за твърдата земя там долу. На човек му се иска да седне на мекичко в един от тези успокояващи приоблачни ландшафти, да се изтегне и да се вслуша в шепота на духовете. Затваряме очи, ние, единствените живи хора в този втори свят, и се държим за ръка...
Пляс! Изведнъж усещам пареща болка в левия си крак. Пет пръста оставят червена следа там, а Михаел ме гледа със своите сивкавосини очи, унесен в далечината, както преди, само че сега прикрива доволната си и присмехулна усмивка. Това впрочем се превръща в едно мълчаливо споразумени помежду ни: не само да изненадаш другия, но и да го направиш по възможност в един пълен с настроение поетичен миг. Михаел успява да уцели момента. Отново сме един на един.
Започваме да зъзнем в късите си ризи, тъй като моторът вече не топли. Хубаво е да знаеш, че е достатъчно само едно натискане с пръст, за да го включиш отново. Преди шест месеца пилот летял с една малка "Чесна" над кратерните планини и над солените езера. Издигнал се над облаците, за да прехвърли безопасно планините, но после навярно не могъл да намери никъде пролука в тях, през която да погледне към земята. Много е опасно да се спускаш слепешком надолу през облаците. Никога не можеш да знаеш дали облаците не се издигат на десет метра от земята, дали не се спускат до самата нея във вид на мъгла, или пък някоя планина не стърчи в тях. На летището в Найроби чули пилот да казва по радиото, че има бензин само за още пет минути и не знае къде се намира. Оттогава никой не го е виждал повече, никой не знае дали самолетът му не е потънал в разяждащата "саламура" на езерото Натрон или дали не лежи разбит в някоя дълбока пропаст в планината.
Хлътваме в една от тъмните облачни урви и се спускаме надолу като с асансьор непосредствено с грамадното облачно чудовище и вече отново виждаме ширналата се степ на "Серенгети", изпъстрена със слънчеви петна и облачни сенки.
Михаел ме побутва: "Татко! Ей там, точно под нас. Виждаш ли?".
Там долу, напряко през една равнина, намираща се между две обрасли с дървета речни долини, минава една своеобразна нишка. Хора тичат насам-натам покрай нея. Те не ни забелязват, защото планираме с изгасен мотор. Издигнали са ограда от тръни напречно през степта, една същинска телена мрежа. На всеки 20-30 м е оставен малък отвор, през който да могат да минават гнутата, антилопите и зебрите при миграциите си.
Ние обаче знаем, че в тези отвори има поставени телени примки, в които животните се удушават бавно до смърт или биват разкъсвани живи от хиени и чакали. По дърветата на речната долина са накацали стотици лешояди.
Бракониери! – казва ядосано Михаел.
Още не включваме мотора, а се плъзгаме все по-ниско и по-близо. Под нас петима мъже разсичат една зебра. След това двама по двама пренасят късовете червено месо, преметнати през един прът, към своето прикритие под дърветата.
- Трябваше сега да имаме монтирана тук една картечница, която да стреля през витлото – казва ми Михаел.
Натискам червеното копче за старта, моторът изхърква един-два пъти, след което витлото започва отново да се върти. "Летящата зебра" гърми в бръснещ полет на четири-пет метра над земята. Бракониерите изпускат всичко от ръцете си, затичват се няколко крачки и се просват на земята. Едва ли са очаквали такава изненада от ясното небе. Дръпваме леко лоста, за да прелетим над върховете на дърветата в края на равнината. После правим завой и се връщаме. Неколцина от хората се затичват към обраслото с дървета речно корито. Профучаваме покрай тях и те отново се хвърлят на земята.
При следващото ни прелитане някои от тях коленичат. Опитват се да стрелят по нас с лъкове.
У нас се пробужда войнствен дух