Режисьорът Румен Петков за филмите с поука, автоцензурата и границите на анимацията
Румен Петков е аниматор и режисьор на анимационни филми. Носител на "Златна Палма" от кинофестивала в Кан от 1985 г. за "Женитба" - съвместно със Слав Бакалов. Създател е на първия български говорещ анимационен филм "Приключенията на щъркела Чоко и жабока Боко", комиксите в сп. "Дъга". В началото на 90-те години напуска България, за да продължи кариерата си в Америка. Там Петков работи по проекти на "Картуун нетуърк" и "Юнивърсъл". Режисира серии на "Лабораторията на Декстър", "Джони Браво", "Уди Кълвача" и "Кау енд чикен". От 1998 преподава в Калифорнийски университет за изкуствата (CalArts), създаден през 1960 г. от Уолт Дисни. Той беше в журито на седмото издание на международния фестивал за анимация "Златен Кукер" /9 и 15 май/.
Каква беше българската анимация преди 1989 г.?
- Българската анимация имаше добро име като част от семейството на световните аниматори, които не са подчинени на изискванията за масова продукция, каквито са телевизионните излъчвания. Tя не беше комерсиална. Тук се правеха филми, които да се показват на фестивали.
Тогава анимационните филми се прожектираха преди премиерата на игрален филм. Никой никога не можеше да гледа тези филми, освен на някой фестивал. Малко по-късно започнаха много рядко да излъчват анимационен филм по националната телевизия. Мисля, че аз и сценаристите Борис Ангелов и Йожи Перец започнахме да правим първите телевизионни серии, които фактически бяха предназначени за показване пред публика – "Приключенията на щъркела Чоко и жабока Боко". Тези серии за първи път отвориха вратата към масовото показване на анимация. До този момент се показваха чуждестранни филми и то главно за "Лека нощ, деца".
Около 1978 г. България направи един голям международен фестивал, под егидата на световната асоциация, която организира четири фестивала: Хирошима (Япония), Анеси (Франция), Загреб (Хърватия) и България. На българския фестивал спечелих първа награда с "Алтенатива".
Големите български автори до този момент бяха Тодор Динов, Доньо Донев, Стоян Дуков. Това е първото поколение големи известни български аниматори, които започнаха да жънат голям успех. До 1989 г. филмопроизводството се финансираше от държавата. В Европа независимите анимационни филми, понеже са скъпи, се финансират от държавни организации или от частни спонсори.
България все още не произвежда комерсиална анимация, т.е. предназначена за телевизия, така че български деца да гледат български филми.
С две думи България имаше много добро име в световната елитарна анимация, непредназначена за масова консумация каквато е анимацията, която се прави в Холивуд, в Испания, Франция, Австралия и Канада. Искам да подчертая, че когато казвам масова, комерсиална анимация, това не значи лошо качество.
Какви бяха критериите за един анимационен филм по времето на комунизма? Имаше ли цензура и форми на репресия?
- Цензура почти нямаше, защото т.нар. комунистическа власт не смяташе анимацията за важно изкуство, което трябва да подкрепя идеологията. Те смятаха, че това е забавление за деца и по тази причина не ни обръщаха много внимание. За разлика от игралното кино, където цензурата беше много жестока. През 50-те и 60-те години също е имало много глупаво и грозно контролиране на художествените изразни средства и особено в изобразителното изкуство, когато всичко е било подчинено на това безумие социалистически реализъм.
Въпреки това обаче цензурата съществуваше в самите нас, защото всеки автор знаеше до каква степен може да направи нещо провокативно. Автоцензурата, страхът беше вкаран в жилите на хората. Той убиваше всичко, още преди да се е зародило.
След 1968 г. поне формално имаше свобода, която ни позволяваше да участваме в сцената на световния стил. Специално за анимацията имаше една вратичка - ние представяхме България по света, получавахме награди на големи фестивали. Така наречените ръководители на киното разрешаваха да се показват по-свободни творби, за да може България да се представя като свободна страна.
Правехме артистични филми, прекалено интелектуални, които третираха морални проблеми като басни. Те бяха общочовешки и нямаха отношение към идеологията и нямаха политическа насоченост.
Интересното е, че накрая малко преди 1988 г. започнахме да правим малко по-свободни филми. Например имаше филм, в който в един от кадрите на стената имаше надпис "Долу..". На всички беше ясно какво се има предвид и този филм веднага беше спрян. Това в никакъв случай не може да се счита като някакво героично дисидентство.
Спомням си невероятни хора, които работеха в нашия съвет в кинематографията като поета Константин Павлов, Кольо Николов, Изключителни творци, които умееха да прокарват по-свободни идеи с метафори. Задоволяхме жаждата си за свобода с езоповски стил.
Какви бяха критериите в Америка за един анимационен филм, когато заминахте? Естетиката на някой от продукциите на "Картуун нетуърк" не попада съвсем в класическата идея за "детско"? Примери за това са режисираните от Вас "Крава и пиле" (Cow and chicken) и "Джони Браво".
- Те не са за деца. "Картуун нетуърк" е авангарден канал, предназначен за юноши.
В бизнеса, когато трябва да се появи нов проект, той търси и намира ниша, за да измести досега съществуващата мода във филма и гледаемостта. Това значи, че до появата на "Картуун нетуърк" анимацията в САЩ беше само събота сутрин и след това по всичките канали имаше показване на програми за деца. Нямаше анимационен канал. В такова време Линда Семенски започна да търси интересни автори на късометражни филми и да финансира създаването на пилотни филми. Целта беше да се прецени кои от тях имат потенциала да бъдат продължени в серийни филми.
Така се появи Декстър, така се появиха "Джони Браво" и "Кау едн чикен". В един момент те избутаха настрана традиционните канали, които показваха анимация, защото младите започнаха да гледат анимация 24 часа.
Съществуват мнения, че съвременните серийни филмчета за деца са някак по-елементарни. Каква е Вашето мнение?
- Не мисля, че може да се направи такова разделение между по-старите и новите, но разликата е в начина на поднасяне на разказа. Старите серии, ако се върнем към "Дисни", имат по-силно присъствие на героите, на характера, което води историята и тя винаги има поука.
Сегашните се основават почти изцяло на диалог и нямат поука. Те са предназначени за прекарване на времето, в което детето ще седне и пред очите му ще се движат форми, ситуации и настроения.
Може ли да се каже, че в последните години анимацията все по-сериозно започва да се превръща в още една техника за създаване на "сериозни" филми? Такива, чието послание е насочено към възрастните, какъвто например е "Аномалиса" (2015 г.) на Чарли Кауфман.
- Много са малко анимационните филми за възрастни, защото възрастните не искат и не гледат анимация. Неусетно обаче, без зрителя да съзнава, анимацията е въвлечена в киното под формата на специални ефекти. В съвременните супер продукции има толкова много анимация, толкова много ефекти. Но анимационните филми за възрастни са малко и се произвеждат предимно в Европа. Виждал съм и много малко такива азиатски филми. Трябва имаш специално отношение, за да седнеш да гледаш анимация. Обаче възрастните водят децата си и без да искат гледат много анимация по кината.
Ако филм като "Завръщането" на Алехандро Иняриту беше анимиран, щеше ли да е толкова гледан?
- Не. Много трудно анимацията може да конкурира игралния филм. Това е защото при нея няма свободата на характера, която може да изрази един великолепен актьор и което е безценното.
В анимацията нямаш помощта, която в един игрален филм природата ще ти окаже. Нямаш бурята и морето...
И обратното, ако искаш да показваш картина в специална атмосфера, анимацията може да бъде по-силна, защото можеш да избереш абсолютно несъвместими цветове и действия.
Какво мислите за аниционното кино в Европа?
- Европа продължава да финансира елитарни филми, направени за показване на определен кръг зрители, финансирани и от държавата. Има тенденция държавата да финансира филмите, за да се бори срещу инвазията на Холивуд. Обаче хората не се интересуват от това, освен определен кръг от специалисти, интелектуалци и за това тази конкуренция е невъзможна. Хората гледат предимно американски или австралийски анимационни филми. Европа в т.нар. комерсиално никога не може да се пребори с Холивуд, защото зрителите това искат да гледат. Но то не се прави, заради някакво ниско ниво на зрителя. Киното е забавление. Ние трябва да забавляваме.