- Тогава аз бях тийнейджър и бяха много странни години. Имаше купони, което не беше в смисъла на "парти", а някакво картонче, с което баба ти те праща да вземеш олио. Имаше режим на тока, после в края на 90-те беше хиперинфлацията, която беше брутална. Една седмица кутия цигари струваше 50 лева, а след това една цигара струваше толкова. Беше наистина неясно време.

Имам смесени чувства. От една страна е било много тежко, от друга е имало някакви безумни моменти, които сега няма как да се случат. На мен ми е носталгично, защото се сещам за всички приятели, които съм изгубил тогава. Една голяма част от детската ми компания умряха, други влязоха в затвора, пръснаха се из цял свят. После хората се чудят защо сме "изгубено поколение" и защо било толкова черногледо всичко.

- Да, това беше голям фактор. Например аз много обичам да слушам музика и да говоря за музика. Така едно време разговорите за музика бяха например седят четирима души напушени на Паметника на съветската армия и единият казва, че първият албум на "Бийсти бойс" е от 1976 г. И ти гледаш някакъв по-голям от теб човек и мислиш, че би трябвало да знае. Това, че по тази логика "Бийсти бойс" е трябвало да свирят диско, няма как да ти дойде на ум.

Така имаше много неща, които съм чувал от по-големите и съм мислил за верни. Създал съм си една паралелна версия за нещата, която открих, че е абсолютен булшит (глупост - бел. ред.) и нищо общо с истината, когато се появи интернет. Сега в момента, в който някой каже някаква тъпотия, вадиш телефона и му показваш, но тогава не беше така.

По тази логика ми е много странно сега, когато някакви хора започнат да недоволстват как "младите" само си гледали телефоните. По наше време голямото мрънкане беше за телевизията, хората казваха "Той гледа три часа телевизия, ще му се промие мозъка, той вместо да си учи, гледа телевизия". Аз примерно от канали като "Дискавъри" съм научил много повече неща, отколкото от учебниците, най-малкото защото са били адекватно поднесени.

В такива моменти винаги се сещам за един американски теоретик на масмедиите - Дъглас Рушков, който даже имах късмета да интервюирам. Той беше казал, че когато възрастните казват на децата "Не играйте видео игри, не гледайте телевизия", това е все едно първите риби да казват на първите земноводни да се върнат във водата, защото на сушата няма да могат да дишат.

То си е поток на еволюцията, не можеш да кажеш, че отричаш телевизията, интернет и всички технологии. Всеки може да ги откаже еднолично, да стане "сайбър амиш" и да няма "Фейсбук", или да отказва да пише имейли, но той живота си продължава нататък. Не можеш да кажеш на света "Спри сега, защото на мен не ми харесва."

- Да, има го този момент, в който всички са точно като човек от център-периферия. Обичат да си създадат една рутина и ако може да е така завинаги, страхотно. Дори ако продължим с темата за музиката, например има 100 лесни начини да си купиш билети за концерт, а почти всеки българин отива да си ги купи от билетния център, нарежда се на опашка, чака два часа и си купува билет.

В това отношение имам наблюдения колко бавно навлизат социалните мрежи и как някой не навлизат. Така "Туитър" не стана масов. Друг пример е "Снапчат", който ако навлезе в България, то ще е след пет години. Докато в Щатите, където живях доскоро, хората толкова са свикнали, че ако искат да снимат нещо, го снимат през "Снапчат". Тези неща са се появили от някаква потребност, не просто ей така, а българите явно нямаме потребностите, които ги има на запад.

Хората в други държави някак искат да изпитва нови емоции, а не да преповтарят старите. При нас това тръгва от някакво леко недоверие, защото нас толкова пъти са ни прецаквали, че не можеш да повярваш, че нещо хубаво ще ти се случи. Виждам и по себе си, очакваш да те прецакат и ако не те - това е хубавото.

- Държавата сме си я направили ние. Общо взето имаш две опции, едната е да не седиш тук и да заминеш, другата е да се опиташ да я промениш. Това, което аз правя е да си създам един малък остров. Живея в България, общувам с един тесен кръг от хора, ходя в едни и същи заведения и отвреме на време заминавам за някъде.

- Аз мога да говоря за себе си и моите приятели, от които всъщност почти няма човек, който през 90-те да не е продавал. Тогава това беше начина да си вземеш марихуана, която много се пушеше.

Имам приятели, които избраха да продължат по този път и ми е много странно, когато някой каже, че да си дилър е лесно. В живота нищо не е лесно, защото и в престъпния свят си има правила, йерархия. Дори да отидеш да разбиваш сейфове, те питат какво си работил, искат ти някаква професионална биография.

Иначе за секс индустрията, този разказ, който е включен в книгата, е истинската история на един приятел, който реши да снима онлайн порно. Това, което ми каза той е, че това е супер изтезание за много малко пари, нищо че изглежда лесно.

Целият семеен натиск да имаш сериозни образование и работа е доста погрешен. Аз по тази причина завърших в немски икономически колеж, имам си диплома за бизнес администратор и това е единственото нещо в живота, което никой никога не ми е искал. Още по странното е, че от НАТФИЗ ме изключиха от специалност драматургия и сега пак работя като сценарист. Дори ректорът, който ме изхвърли, след това ме взе в организацията на сценаристите.

Всеки казва, че трябва да намериш "твоето нещо" в живота, т.е. това, в което си добър. Истината е, че то само те намира. Реално докато мечтаеш за едно нещо, се случва нещо съвсем друго и това за това книгата се казва "Ситуация след ситуация". Уди Алън най-добре хваща тази трагикомедия в живота. В "Ани Хол" има един момент, в който две баби си говорят и едната казва: "Храната тук е толкова гадна". Другата и отговаря " Да, и порциите са толкова малки". Това е животът, колкото и да е гадно, пак не ти е достатъчно.

- Там иронията е, че човекът, който беше мутрата, се оказа истинския творец и фактически той умря за изкуството.

- В България с каквото и да се занимаваш, ще се сблъскаш най-малко с корупцията. Тук правилата са някакви абстракции, които учиш в движение, докато правиш каквото искаш. Специално през 90-те беше нормално да те пребият някъде, да ти откраднат обувките от краката. На мен ми се е случвало от "Младост" до "Надежда" да се прибирам по чорапи.

Сега малко са се подредили нещата, но това, което ми направи впечатление в Ню Йорк е, че там престъпниците си живеят собствен живот и ако си съвестен гражданин и не се замесваш, няма да ги усетиш. В Харлем ще видиш сутеньорите и гангстерите, но те не ти обръщат внимание. А тук е по-омешано и без да искаш да влизаш в престъпния свят, той ще влезе при теб. Тук има една показност сред гангстерите.

Докато живях в Барселона се запознах с един тип, който освен да организира партита, се занимаваше и с нелегални дейности. Въпреки че живееше с къща за няколко милиона, той караше "баничарка", не носеше ланци, часовници и прочее. Носеше само една фалшива прескарта, за да не го закачат много и това е. Когато го питах защо живее така той ми каза: "Има едно странно нещо в това да си богат, всички искат да ти вземат парите". Той си живееше без да търси показност. Тук е обратното. В момента, в който ти изпаднат някакви пари, си купуваш кола, започваш да я тунинговаш. Аз го видях и по себе си, защото правих същото, но някак се излекувах.

Тук я няма тази обраност и всичко ти е в лицето.

- Да, аз дори бях в някава тежка част, на границата точно. Тогава имаш много време да мислиш и преди това бях решил да замина за Щатите, но там се отказах. Имах обаче един приятел, който, за да не отиде всяка година кандидатстваше първа година в университет и накрая я отмениха.

Иначе не е лошо нещо. Преди да отида в казармата, не си давах сметка за много неща. Постоянно мрънках и недоволствах за нещо, бях и в отвратително физическо състояние. Когато влязох в казармата видях едни хора, които са израснали в малки градчета, откъснати от света, разбрах, че съм от онези, които са живели лесно в големия град.

В същото време е имало мои връстници, на които им се е налагало да ходят по 7 километра до училище, а образованието, което са получили не им дава реален шанс в живота. Родителите им примерно са брали тютюн и те ще правят същото. В един момент спрях да се оплаквам. Дори по едно време ми хареса и мислех да остана професионален войник.

- Имаше го този момент. Ние бяхме едно от първите поколения, които можеха да заминат, без да е задължително да мият чинии, а да имат нормална професия. Аз съм от първия випуск на Американския колеж и когато учех в Ню Йорк, трябваше да си взема някакъв документ. Когато отидох, разбрах, че от 100 човека випуск 87 са заминали за Северна Америка. Имах и много приятели от Немската гимназия - 8 от най-близките ми си биха камшика за Германия веднага след завършването и повече не се прибраха. Да не говорим сега при по-малките, които постоянно се чудят накъде да заминат, когато завършат, ако не за друго, поне да учат.

Истината е, че няма значение в коя държава си, има значение кой си. Ако си кралят на Конго за теб е чудесно и можеш да осъществиш всяка глупост, която ти дойде на ум. В "Инстаграм" следя един арабски принц, на който редовната му забава е да пуска един тигър да гони приятели му и да ги хапе, а той се смее, снима го и пуска в интернет.

Може и да е обратното, да отидеш в Швейцария и да не ти се получи. В един момент не всичко е пари. Може да си беден лекар и това, че помагаш на хората, да те прави щастлив. Може да си гангстер, да имаш пари и да си нещастен. Мен много ме съсипва това българско мислене, че най-важното е да имаш апартамент и кола. Това е най-голяма глупост, защото тези двете не те правят щастлив. В момента нямам кола и апартамент и съм по-щастлив от преди, когато имах дори три коли. Сега ми е лесно, защото когато си на някаква възраст, достигаш до тези изводи, но когато си малък ти пълнят главата с глупости и им вярваш.

Най-важното е да правиш това, което обичаш, да си в мир със себе си, да имаш любов, своето място в обществото. И да допринасяш по някакъв начин на града, на обществото, в което живееш.